Bookshop Wallpaper

Страшни приказки, разказани с усмивка

„В очакване на Боджангълс“ от Оливие Бурдо - нещо като луда любов между мъж и жена, описвана от тяхното дете

Животът е песен, ти казва книгата „В очакване на Боджангълс“, песен е – ти решаваш дали за теб тя да е тъжна или весела.

Четено: 707 пъти E-mail

В началото си мислиш, че „В очакване на Боджангълс“ (изд. „Колибри“) е приятна книжка, написана по френски игриво, весела като семейството, което описва, забавна като живота им, пъстра като общуването и страстна като танците им. Нещо като луда любов между мъж и жена, описвана от тяхното дете.

Малко по-късно разбираш, че лудата любов не е само метафорично луда. Че е луда не само в романтичния, но и в медицинския смисъл. Майката не е просто шеметна танцьорка, неустоима за обичане вълшебница, камък в блатото на скуката, не е само фея на милувките, но и амазонка с жестоко точен лък, когато се налага да защити семейството си. Само че и още нещо: тя е кралица на шматките, тя е дъщеря на фантазмите, тя е от някое скрито джобче на реалността, толкова закътано, че здравият разум на реализма рядко го спохожда.

Тогава ти се появява асоциация с филма „Животът е прекрасен“. Помните го, нали? Баща и син попадат в концентрационен лагер и за да направи ужаса поносим за детето, бащата започва да представя лагерния живот като игра. В тази книга играта може да се нарече „Животът е песен“. Песен на Нина Симон за мистър Боджангълс, чиято плоча се върти непрекъснато като циферблат на часовник и отмерва с нежния си ритъм един живот, който би бил много тъжен и тежък, ако не се живее като игра.

И накрая разбираш за какво всъщност е тази книга – ако любовта винаги побеждава, може ли тя да победи дори когато става дума за луда – във всеки смисъл на думата луда – любов в един свят на ограничения, начертани от здравия разум. Тогава осъзнаваш, че през цялото време си бил воден към дълбини мътни и опасни, но те могат да изглеждат дори привлекателни, защото я има светлината на любовта. И защото водачът ти Оливие Бурдо има таланта да разказва страшни приказки с прекрасни думи, с усмивки, с музика. Животът е песен, казва ти тази книга, песен е – ти решаваш дали за теб тя да е тъжна или весела, от теб зависи дали ще плачеш или ще танцуваш.

Откъс от „В очакване на Боджангълс“ (превод: Росица Ташева).

– Вкъщи имам картина, на която е изобразен красив прусашки конник. Закачена е над камината. Знаете ли, че прическата ви е точно като неговата? Познавам всички по земята и мога да ви уверя, че от войната насам вече никой не се реши така! Как успявате да се подстрижете по този начин, след като Прусия вече не съществува?

– Косите ми не растат, никога не са растели! Родил съм се с тази противна прическа още преди няколко века… Като дете имах глава на възрастен, но с течение на времето прическата ми все повече пасва на възрастта ми. Много разчитам на цикличните промени в модата и се надявам да умра с прическа последен писък!

– Говоря сериозно! Вие сте съвършено копие на конника, в когото съм влюбена от дете, вече хиляди пъти съм се омъжвала за него, защото, нали разбирате, тъй като женитбата е най-хубавият ден в живота, решили сме да се женим всеки ден, така животът ни ще е вечен рай.

– Сега, като си говорим, смътно си спомням за една военна кампания по времето, когато служех в кавалерията… Бях си поръчал портрет след една успешна битка. Очарован съм да науча, че се намирам над камината ви и съм се женил за вас хиляди пъти.

– Подигравате се, подигравате се, но е истина! По причини, за които лесно ще се досетите, бракът още не е консумиран, следователно съм девствена. Не че не съм танцувала гола пред камината, но бедният ми конник изглежда твърде смотан, въпреки вида си на пламенен воин!

– Учудвате ме, мислех си, че танц като вашия би накарал цяла армия да се изправи на нокти! Вашият военен се държи като евнух.

Впрочем, откъде имате този чудесен талант за танца и движението?

– Поставяте ме в неудобно положение. Принудена съм да направя още едно удивително признание. Представете си, драги приятелю, че баща ми е таен син на Жозефин Бейкър!

– В името на Зевс! Можете да не ми вярвате, но аз много добре познавам Жозефин Бейкър, през войната бяхме в един хотел в Париж.

– Не ми казвайте, че Жозефин и вие… сте… така де… разбирате ме.

– О да, тя дойде да се приюти в стаята ми една вечер, когато имаше бомбардировки, една хубава лятна нощ. Ужасът, горещината, близостта, не устояхме.

– Мили Боже, но вие може би сте мой дядо! Да полеем това с върволица от коктейли! – подхвърли тя, докато пляскаше с ръце, за да привлече вниманието на някой от сервитьорите.

През целия следобед останахме на същото място, не мръднахме и крачка, надпреварвахме се да говорим нелепости, да формулираме мъгляви и окончателни теории с шеговита сериозност, като се правехме, че си вярваме взаимно. Видях зад нея слънцето да се премества, да започва своето бавно и неизбежно пътуване към залеза – за миг дори я увенча като с корона, – после да се приютява зад скалите, оставяйки ни само щедрото си сияние. След като няколко пъти отчаяно протягах ръка, за да грабна чашите с шампанско, които си мислех, че са за мен, реших да се обслужвам сам и тъй като тя явно имаше навик да взема по две чаши наведнъж, поръчвах скоч за двама. Този адски ритъм бързо я накара да ме подложи на разпит наопаки – заявяваше ми по най-искрения начин на света какво иска да чуе, съчетавайки думите си с въпросителна финална формула.

– Очарован сте, че сте се запознали с мен, нали?

Или:

– От мен ще излезе идеална съпруга, не мислите ли?

И още:

– Сигурна съм, че се питате дали имате достатъчно средства, за да излизате с мен, нали не се лъжа? Не се притеснявайте, драги мой, за вас ще намаля входната такса, до полунощ съм на разпродажба, възползвайте се! – скандираше тя като продавачка на пазара, помръдвайки с гърди, за да накара деколтето си да затанцува.

Така че бях достигнал до този толкова особен момент, когато човек все още може да избира, момента, в който може да избере бъдещето на чувствата си. Намирах се на върха на пързалката, все още можех да реша да сляза по стълбата, да си тръгна, да избягам далеч от нея по някаква колкото належаща, толкова и измислена причина. Или можех да поверя живота си на съдбата, да прескоча рампата и да се плъзна със сладкото чувство, че вече нищо не мога да решавам, нищо не мога да спра, да поема по път, който не съм очертавал и да потъна накрая в златистите и меки плаващи пясъци. Добре виждах, че не е съвсем в ред, че безумните й зелени очи крият тайни пукнатини, че детските й, закръглени бузки прикриват наранено юношество, че тази красива млада жена, на пръв поглед забавна и разцъфтяла, е имала мрачно и жестоко минало. Казах си, че затова танцува толкова лудо, за да забрави терзанията си, чисто и просто. Казах си съвсем глупашки, че професионалният ми живот е увенчан с успех, че съм почти богат, че съм по-скоро хубав мъж и че лесно мога да си намеря нормална съпруга, да водя подреден живот, да си пия аперитива преди вечеря и да си лягам в полунощ. Казах си, че и аз съм малко лудичък и че просто не мога да се влюбя в напълно луда жена, че съюзът ни би приличал на този между еднокрак мъж и жена без ръце и крака, че подобна връзка би накуцвала и би се придвижвала пипнешком в неправдоподобни посоки. Бях на път да отстъпя малодушно, уплаших се от този бъдещ хаос, от този вечен вихър, който тя възнамеряваше да разпродаде като в реклама, поклащайки се с жар. И после, под звуците на едно джазово парче, тя метна на врата ми газеното си шалче и ме привлече към себе си, яростно, внезапно. Озовахме се буза до буза и разбрах, че си задавам въпроси за проблем, който вече е решен, плъзнах се към тази красива брюнетка, вече бях на пързалката, впуснал се бях в мъглата, без дори да забележа, без предупреждение, нито сигнал.


Киномания