Свободното падане, наречено „българска журналистика“

Как медиите у нас слязоха до 111-о място по свобода на словото

Карикатура на Чавдар Николов - символ на протеста „Стига вече свинщини“ в подкрепа на свободата на словото, след като през 2016-а художникът бе отстранен от Нова тв. - Свободното падане, наречено „българска журналистика“

Карикатура на Чавдар Николов - символ на протеста „Стига вече свинщини“ в подкрепа на свободата на словото, след като през 2016-а художникът бе отстранен от Нова тв.

Страх. Това е думата, с която асоциирам една от най-важните новини от вчерашния ден –  според „Репортери без граници“ вече сме на позорното 111 място по свобода на словото, последни в ЕС и дори последни на Балканите. За една година сме слезли надолу в класацията с две места, докато Македония например се е качила с толкова и така вече е извън най-ретроградната европейска група на Турция, Русия, Беларус, а вече и България.

Всяка година очаквам класацията на „Репортери без граници” и откакто трайно губим позиции по отношение на свободната медийна среда, трудно смилам резултатите от нея. Приемам факта, че от някогашната 36-а позиция сред същите тези 180 държави, включени в изследването, днес сме на дъното ѝ, като личен неуспех, който обаче се случва въпреки моите и на още колеги усилия. Честно да ви кажа, чувствам се като дете, на което родителите всяка година мерят ръста на рамката на вратата, но вместо чертичките оптимистично да се покачват нагоре заедно с порастването, те стремително бележат смаляване. Което, както и да го погледнем, не е елемент на растеж, а на регресия, на уродливост.

Аз съм от поколението журналисти, които никога не са работили в условия на аксиомна социалистическа цензура и контрол. Донякъде съм израснала с тях – дотолкова, доколкото изобщо съм чела вестници и гледала новини като деветнайсетгодишен тийнейджър, разбира се. Като на всички останали, системата в медиите, а и изобщо в държавата, ми беше доста ясна и не ми харесваше, затова и в младежките си години никога не съм мечтала да стана журналист. Впоследствие обаче, когато „Работническо дело“ и подобни престанаха да бъдат медийното сърце на обновяващия се обществен организъм, а светът около нас кипеше от промени и еуфория по новата свобода, да си журналист стана вдъхновяващо. Стана смислено. Стана велико!

Започнахме да правим журналистика опипвайки и опитвайки – имахме идея как се работи в свободните държави, но все още нямахме нито механизмите, нито лексиката да бъдем като тях. Събирахме се в нечий хол, за да си разказваме журналистически истории и да си мечтаем да бъдем като големите в професията. Така правехме първите си планьорки, така обсъждахме нови издания и всякакви акции, свързани с тяхното промотиране. Учехме се в движение на всичко – няма да забравя например как лично се появих на една конференция за журналисти от Европа в розов костюм със златни копчета и бютикейс в ръка, мислейки че съм абсолютно в тренда на формалния журналистически дрес код. И как се почувствах като розово фламинго, кацнало изневиделица сред пингвини… Е, моето тогавашно незнание не навреди никому, да не кажа дори, че предизвика съчувствена симпатия към моя милост и респективно към държавата, от която пристигах. Но да оставим настрана моята лична грешка на растежа – истината е, че можехме и казвахме всичко! Пишехме историите си, правехме разследванията си, влизахме в спорове, работехме така, както ни бяха учили най-добрите – в търсене на истината, смело и последователно.

Палячи

Никога не съм работила като политически журналист, но добре си спомням как се реагираше на опити за заплахи към тези колеги едно време – остро, с много вътрешен шум и защита от страна на медията. Не, че в зората на свободните медии у нас не се е звъняло по редакциите, за да се „препоръчат“ определени гости или въпроси, но тъй като на бъркането в редакционната политика се гледаше наистина като на вид агресия, малко си го позволяваха.

През деветдесетте заплатите на журналистите бяха достатъчни, за да можеш да работиш с достойнство, а тези, които взимаха подкупи, бяха прохождащите тогава бъдещи пиари и днешни инфлуенсъри, които можеха да обещаят на всяка новоизгряваща чалгаджийка квадратчета по последните страници на вестниците и тук-таме интервюта в шик списания срещу някой и друг лев, бутилка уиски или телевизор например. Добре си спомням как един колега от сектора веднъж се похвали как за публикуване на едно каренце със снимка на поредна млада фолк надежда успял да се сдобие с бойлер. Това, както и да го погледнеш, си е чиста проба квартално ниво корупция, но в онези години зависимостта също беше на квартално ниво.

Не си спомням някой да ми е върнал текст поради политическа некоректност, поради „обществени нагласи“ или друг вид окастрящи свободата на словото и мисълта причини. Усещането беше, че като журналисти сме в постоянно състояние на коректив на обществото във всичките му аспекти. Къде ни се е получавало, къде не, но усещане за свобода имаше и то изцяло осмисляше иначе неблагодарната професия на журналиста. Неблагодарна по най-очевидните причини – всички за всичко първо обвиняват медиите, но когато има някакъв проблем, именно медиите са първите, на които се разчита за помощ.

Повярвайте ми, да работиш в подобно шизофренично емоционално отношение на аудиторията към собствения ти труд, днес вече е ужасно трудно. Защото никога не знаеш дали най-неочаквано тя няма да се обърне срещу теб. Да работиш пък в състояние на страх, при това реален страх от конкретни рестрикции (да си загубиш работата и доходите, да те набият, да те залеят с киселина или да те убият) направо деактивира професията на журналиста, унищожава я. А което е най-лошото, това унищожение се случва подмолно – тялото остава да мърда, за да изглежда живо, ама вътре е пълно със слама. Журналистът става чучело. Може да бъде пускано по важните бостани да маа с ръце и да плаши гаргите. Може да се мести, върти и забива там, където някой е решил, че е важно, не където на него му скимне. От журналистическото чучело се иска просто да е грозно и да стряска наред. Пък те ще се погрижат, ако окъсаната му капела вземе да отлети с вятъра на промяната, ще му доставят нова, мааалко по-малко окъсана. И бостани ще му намират да си виси по тях! Пък ако нещо вземе, та се върти повече от определеното, вижда повече от нужното и току пък надигне и глас, сламеното му тяло винаги може случайно да бъде подпалено…

Bookshop 300×250 2

„Няма свобода на словото, когато журналистите съществуват в състояние на корупция, бедност и страх.”

Казва го Алън Уайт, журналист и публицист, който е посветил кариерата си на свободата на словото и постоянната битка за достойнството на журналистическата професия. В нашата българска медийна действителност ги имаме всичките! Корупцията в медиите вече отдавна не е само на нивото „аз на теб каренце със снимка, ти на мене – бойлер“ – та главните редактори на големите и все по-малко четени вестници у нас се возят в коли като на олигарси и поддържат твърде подобен на техния стандарт. Благодарение на „чистата“ си кариера, някои отбрани колеги, напазарувани да са лични клакьори на определени политически фигури, добре подобриха финансовото си и имотно състояние, като заедно с това придобиха и самочувствието да се самонаричат звезди в професията.

Полека-лека се промениха и вътрешните стандарти на медиите и това някой да вдигне телефона и да си поръча това-онова започна да се счита за нормално. Едновременно с това пазарът, разбира се, се сви, а и да си журналист с достойнство стана наистина трудно, така че и заплатите в сектора взеха да стават сиромашки. Така в редиците на журналистите започнаха да се редят недоучили хора с претенции, които впоследствие или се отказват заради непосилната тежест на журналистичиското битие, тъй като не им се работи залудо, или стават домашен журналистически любимец на някоя група, партия или човек. С рязкото понижаване на изискванията към морала на отделния журналист се понижи и изискването към цялата медия, а с това и към функцията на журналистиката изобщо.

За това факторите далеч не са само политически. Много силен и опасен е и икономическият фактор, защото в малка страна като нашата, където всички сме оплетени като свински черва, като настъпиш кутрето на някоя фирмичка, все се оказва, че си се покачил на главата на някоя едра политическа риба.

„Не пишете за еди кои си, защото са на Б.Б.“, „Не критикувайте еди какво си, защото е на Цв.Цв.“, „Пропуснете това с тая банка, че зад нея е Пеевски“… И понеже зад всичко в тази държава стои някой, оказва се, че може да се пише свободно за… времето? Има и още по-ниско – решиш обосновано да критикуваш новия модел на еди коя си скъпа марка автомобили. Да, ама от редакцията те перват през ръцете, защото въпросната фирма е основен рекламодател и ако вземем, та я обидим, ще си дръпне чантичката с парите и ще я даде на някой друг. Искаш да направиш репортаж за порочните практики при автомобилния лизинг? Ама ще каниш адвокат в студиото да говори за правата на гражданите? О, я стоп! Че лизинговата компания е на банката, която влага хиляди, че и милиони в реклама на медията! Как я мислиш ти тая свобода на словото, като на всички ни изхвръкнат главите по, нека го наречем, икономически съображения?! А и какво толкова ще стане, ако не го пуснем този репортаж, а? Ако го заменим с веселичък и ненатоварващ хората материал за нещо по-човечно – баба плете мартеници, деца посрещат пролетта в детска градина, Криско пее със Слави…?

Вчера, часове след излизането на информацията за класацията на „Репортери бед граници“ се тиражира новината за закупуването на 50% от медиите на Пеевски от нова медийна група, наречена „Ню Имидж България“ ЕАД. По традиция много информация по тази пръкнала се ей така сделка все още няма, а и трябва Комисията по защита на конкуренцията да се произнесе. Понеже новината изненада и приспаната журналистическа гилдия, сега и тя е полегнала в очакване на първите конспиративни теории по въпроса, с които така и така предпочита единствено да се занимава. Самата аз, като журналист, който никога не се е писал за политика, изпитвам изгарящ професионален интерес да разбера истината около това преразпределение на собствености – и слава богу, все още има единици колеги, на чийто професионализъм и етика ще се доверя. Липсва обаче среда, в която факт като този да бъде изследван и разгледан. Няма усещане за смисъл от такава среда, нуждата от нея не е масово осъзната от тези, които днес се наричат журналисти и удобно се самоокопават в уюта на отдавна купени редакции. Не мога да ги виня за това, защото знам, че трудно се оцелява като фрийлансър – в единствените все още свободни като мисъл и политика онлайн медии хонорарът, който те можат да си позволят да платят за една статия, е около 60-70 лв.

Но има и нещо друго – както искаме за децата ни да се грижат учители с морал и обич към професията, така трябва да работим като журналисти, ако изпълняваме основната ѝ функция – да информира точно, да дава различни гледни точки и да провокира мислене. Ако ни е страх да следваме тези принципи и самоцензурата е по-силна от свободата, по-добре да работим нещо друго. Поточни линии има много – не е нужно да си правим такава в журналистиката.

Bookshop 728×90