Тайният удар на режисьора Рангел Вълчанов в театъра

Напълни „Лазарица“ в Народния театър с шопски диалект и псувни и остави режисьорката Юлия Огнянова обезоръжена, а Радичков - очарован

Големият кинорежисьор Рангел Вълчанов играе за първи път като актьор в театъра в „Лазарица“ на Радичков. Снимка: „Шоуто на Слави“ - Тайният удар на режисьора Рангел Вълчанов в театъра

Големият кинорежисьор Рангел Вълчанов играе за първи път като актьор в театъра в „Лазарица“ на Радичков. Снимка: „Шоуто на Слави“

През 1998 г., доста време преди да престане да говори заради болестта си, Рангел Вълчанов сътворява страхотна сензация, превръщайки се в театрален актьор. Той излиза на малката сцена в заличката на ІV етаж на Народния театър в ролята на Лазар от прочутата пиеса на Йордан Радичков „Лазарица“.

Моноспектакълът е режисиран от режисьорката Юлия Огнянова. Защо големият кинорежисьор се решава на това приключение? Присъстващите на премиерата, минала пред очите на много официални гости, начело с министъра на културата Емма Москова, разбират тайния удар на режисьора-артист веднага след старта на представлението. Лазар-Вълчанов, изкатерил се на легендарното радичково дърво и заплашен да остане там от разбеснялото си куче, изтърсва сочна псувня на шопски диалект. По-нататък в представлението шопските псувни се роят, повдигайки въпроса дали Йордан Радичков е знаел предварително за трансформацията на човека на дървото в шоп.

Рангел Вълчанов за първи път се представя като артист на сцената, но той вече е помирисал театъра, само че като режисьор. През януари 2008 г. той поставя в Сатиричния театър комедията „Радован ІІІ“ от сръбския драматург Душан Ковачевич. Този автор вече е познат от българските театрали и е харесван от зрителите. С неговата пиеса „Професионалистът“ започва животът на МГТ „Зад канала“ в началото на 90-те години след отцепването от Театър „София“. Вълчанов пък знае Ковачевич от филма му „Ъндърграунд“, спечелил „Златна палма“ в Кан през 1995 г. Както се казва, той ще работи текст на колега и не иска да се изложи. Затова ангажира класни актьори за спектакъла си – Тончо Токмакчиев, Албена Колева, Ана Вълчанова, Елена Кънева, Георги Мамалев, Герасим Георгиев-Геро, Марий Росен. Нелепиците, които се творят в дома на Радован ІІІ, са отлично разпознаваеми от Рангел Вълчанов, любител и сътворител на абсурди във филмите си – жената на Радован прави нова мода, като шие сака с три ръкава, голямата му дъщеря е бременна пета година, а малката не може да уточни с властите дали се казва Катица или Коста.

Рангел Вълчанов не е единственият кинорежисьор, прескочил от екрана към сцената. Спомням си как се зарадвахме, когато през 1995 г. Театър „199“ обяви, че кинорежисьорът Христо Христов, също ас в седмото изкуство, ще работи там над пиесата на Олби „Три високи жени“. Спектакълът с Меглена Караламбова, Пламена Гетова, Таня Томова и Христо Живков стана добър, много се гледаше и театралите се надявахме, че Христов ще се поблазни да продължи със сцената. Но той не повтори и наградата на САБ на Меглена за най-добра роля през 1996 г. остана хубавият спомен за това приключение. Не смятаме постановките на Методи Андонов в Сатиричния театър, защото той чувства отговорност като шеф да помага за укрепването на трупата в първия период от нейния живот. И се скъсва да работи в театъра.

ARA MALIKIAN

Рангел Вълчанов очевидно е мислил от дълго време за „Лазарица“ и е навивал Юлия Огнянова да го режисира. Добра душа и сговорчива, тя сигурно се е възторгвала от представата за триумвирата Радичков–Юлия Огнянова–Рангел Вълчанов. Много ясно, че за живота на това представление най-престижен е Народният театър. Но там афишът за сезона е комплектован и през януари 1998 г. свободна е сцената на ІV-ия етаж, където дотогава са показвали работите си „Сфумато“, а днес се оставя на постановки с малко на брой артисти. Така или иначе режисьорката и „артистът“ започват репетиции на четвъртия етаж.

В книгата си „Народния театър като съдба“ тогавашният директор Васил Стефанов разказва за перипетиите около тези репетиции и за проблемния път на поисканата от Рангел Вълчанов осветителна техника, която идва в театъра с помощта на фондация „Сорос“.

Кинорежисьорът си е изградил представа за Лазар на дървото, която приляга на неговото предложение да надари персонажа с поведение и реч на шоп. От гледна точка на концептуалиста това решение опростява пиесата и възможните тълкувания. Но няма две мнения, че атракцията страхотно се усилва. Набитата фигура и народняшкото лице на Рангел Вълчанов, лесно превръщащи го в характерен типаж от селската кръчма, ще грабнат симпатиите на зрителя. Псувните с шопски пълнеж ще довършат голямото „Да“ на моноспектакъла.

Така и става. Но преди публиката очарован е самият автор. Вълчанов и Юлия Огнянова се срещат с Радичков, за да вземат неговата благословия за шопската трансформация на Лазар. Писателят през това време боледува. Журналистът Иван Бакалов разказва в публикувани спомени как на представянето на книгата на Радичков „Нежната спирала“ в НДК писателят пристига „като сянка, жълто-бледен“ и  в задължителното си изказване описва неотдавнашната си среща с Рангел Вълчанов. Радичков се опитал да превърне тази среща в анекдот, разказвайки как Рангел го убедил за представлението, в което речта на Лазар да стане на шопски дилект. В края на краищата текстът се напълнил с много псувни, защото шопите много псували.

Colibri april 2017

„Шопският „превод“ на Рангел – пише Васил Стефанов в спомената книга – представляваше наивистичен преразказ на оригиналния текст посредством специфичната шопска лексика, богато изпъстрена с псувни, какъвто е всекидневният говор на мъжете от село. Историята на Радичковия Лазар беше станала по-смешна като поведение и разказ, по-колоритна и по-натурна. Предполагам, че Рангел на места импровизираше, защото не беше сигурен в текста, а там, където не се сещаше какво трябва да каже, просто зачестяваше с псувните.“

Сигурен съм, че Радичков е харесал идеята на Рангел Вълчанов за шопа Лазар, защото винаги е обичал простонародното „творчество“, измисляно и споделяно на рутинните социални места като кръчми, погребения, сватби, панаири, събрания и т.н. Радичков се е мръщил, когато режисьори и тълкуватели тръгват към пиесите му с предварителна теза за намеса на митологията, фантастиката, фолклора, цивилизовайки творбите му.

Когато преди години разговарях с Крикор Азарян за неговия театър, стигнахме и до „Лазарица“. Той е бил много близък с Радичков и е присъствал на първото четене на пиесата. У Радичкови се събрали той, Григор Вачков, директорът на Сатирата Желчо Мандаджиев и проф. Гочо Гочев. Всички били поразени и въодушевени. Коко Азарян обаче усетил някаква съпротива в текста и поискал още веднъж да прочете пиесата. Той искрено предложил на писателя да продължи да работи над пиесата:

„Аз му дадох пример с Лазар, когато изпива сврачите яйца и гласът му изтънява. Оттук нататък той трябва все така да говори. А като живее дълго на дървото, трябва пластиката му да се промени, постепенно да се анимализира, да се връща към прародителите си“.

Радичков отсича, че Азрян не е разбрал какво е написал и говори за друга история. Така текстът „Лазарица“ стига до Младен Киселов, който ангажира Гришата Вачков и представлението в Сатиричния театър влиза в културната съкровищница на българската сцена. А няколко години по-късно, когато подготвя проекта с „Лазарица“ с няколко режисьори от балкански страни, Азарян прави гениално откритие за природата на театралното в тази пиеса. Той разбира, че минаването на Лазар през четири сезона, достигайки до смъртта, не става по логиката на психологическия, на реалистическия театър и актьорът не трябва да се превъплъщава от млад човек към старец, а да изживее промяната като комедиант. Да я представи по заразителен, атрактивен начин. Точно това е имал предвид Радичков при първото четене на пиесата. И Азарян сравнява сценичната работа на актьора в ролята на Лазар с присъствието на Естрагон и Владимир в представлението по Бекет „В очакване на Годо“:

„Когато говори за „В очакване на Годо“, Бекет казва, че най-добрите изпълнители на Естрагон и Владимир биха били Лаурел и Харди. Ето в това е цялата работа! Не можеш да искаш от Лаурел и Харди да бъдат Станиславски или Оливие, които са владеели до съвършенство превъплъщението. А Естрагон и Владимир изиграват случките, които ги сполетяват в живота на героите им. Те са комедианти и играят като комедианти“.

Тази важна рецепта се отнася за всички пиеси на Радичков, отнася се и за играта на Рангел Вълчанов в „Лазарица“.

След неговото представление Крикор Азарян подготвя същата пиеса, също за ІV етаж на Народния театър и с участието на Малин Кръстев и Валентин Танев. Представлението се гледа с голям интерес, свидетелства за което са отзивите на зрители след гостуването на двамата актьори в различни градове из страната. Но в София „Лазарица“ се играе рядко. Валентин Танев разказва, че съдбата на представлението е трудна, също както съдбата на Лазар. Продуцентът „Сцена Балкани“ не се договаря с Народния театър за бъдещето на представлението и то трябва да напусне сцената. Актьорите играят в „Сълза и смях“, но там им дават дата само веднъж месечно. Не вземат стотинка от държавните структури. Спонсорират ги Цонко Цонев, тогава кмет на Каварна, „Монбат“ на братя Бобокови и самият Азарян.

„Лазарица“ на Азарян бе в хармония с новите тогава тезиси на режисьора за играта на актьора в характерните за Радичков абсурдни обстоятелства. В този план е и изпълнението на Рангел Вълчанов в неговия моноспектакъл. Днес би било справедливо в Народния театър да се възстанови представлението „Лазарица“ с Вальо Танев и Малин. То ще е знак на почит и към Азарян, и към Рангел Вълчанов.

Пловдив Джаз Фест