Театърът на Димитър Гочев, когато вдига рамене и се подсмихва

Георги Каприев и Виолета Дечева с изследване за големия режисьор - роден в България, пресъздал се в Германия

Димитър Гочев (1943-2013)  - Театърът на Димитър Гочев, когато вдига рамене и се подсмихва

Димитър Гочев (1943-2013)

Двама професори – Георги Каприев и Виолета Дечева – преоткриват Димитър Гочев (1943-2013) – един от най-значимите режисьори в съвременната култура на Германия, а и на Европа. Изследванията им върху постановките и новаторските търсения на Гочев в продължение на повече от двайсет години, проведени независимо един от друг, са събрани в луксозното издание „На фокус Dimiter Gotscheff“.

D_Gochev

Книгата включва двайсет и осем текста, които проследяват творческия му път в България и в Германия. „Става дума за над две десетилетия, в които гледайки театър и мислейки чрез него, сме имали ясно фокусиран център: Димитър Гочев“, пишат авторите в увода. Статиите в изданието са подредени по хронология.

Димитър Гочев е роден през 1943 г. в Първомай. Завършва театрознание в университета „Хумболт“ в Берлин. Дебютира като режисьор с постановката „Когато гръм удари“ от Пейо К. Яворов през 1972 г. До 1986 г. работи в редица български театри в София, Плевен, Монтана, Русе, Варна и Бургас. От 1986 г. твори в Германия. Многократно отличаван на Берлинските театрални срещи; два пъти избиран за режисьор на годината от германската критика – през 1991 и през 2005 г. През 2007 г. му е присъден „Аскеер“ за творческа чест и принос към българското и европейско театрално изкуство. През 2011 г. заедно с актьора Самуел Финци получават престижната театрална награда на Берлин (най-високото театрално отличие в Германия) заради феноменалните спектакли „Битката на негъра и кучетата“, „Иванов“, „Перси“ и „Палата номер шест“, поставени на сцените на „Фолксбюне“ и „Дойче театер Берлин“. През 2013 г. Димитър Гочев си отива от този свят.

Америка за България

Откъс от „На фокус Dimiter Gotscheff“:

Леонс и Лена на Гочев

Георги КАПРИЕВ

Осъществяването и възприемането на постановката на Димитър Гочев могат да бъдат характеризирани с една дума: „неиздържане“. Преди всичко не издържат актьорите. „Куражът за екстремни изразни възможности“, изискван от Гочев според изпълнителя на главната роля – Даниел Бергер, очевидно пресеква в определени моменти. Човешката и артистичната същина се съпротивляват на търсената механичност. От време на време актьорите просто се заиграват, излизат от формата.

„АКО НЯМАХ ЛОШИ СЪНИЩА“

Тук непременно следва да се спомене едно „откъсващо се“ присъствие. Самуел Финци е единият от двамата, които трябва да създават рамката на спектакъла. Той представя текстове на Бюхнер, които сякаш коментират показваното. Финци се „къса“, защото действително носи болката, страданието от битието, дълбочината. В същото време обаче самият той вдига градуса на безизходността, защото в тази драматична неедноизмерност – в „другото си носене“ – той не носи никаква алтернатива.

Но никакво решение няма и Бюхнер. Той е способен да прозре мъртвината на другите, да усети и себе си като автомат, ужасен да констатира всичко това, и толкоз. Бюхнер е анатом, материалист, опитващ се да търси същественото в процеса на аутопсията. Той спира дотук – до разфасоването на трупа.

Трудно издържа и публиката. Преди всичко тя не успява да се справи с рухването на христоматийния прочит на „комедията“. Но тя не издържа и агресията, разголването, безсрамното поставяне на огледалото пред лицето.

Валидното за публиката важи и за критиката. Традиционно респектирана от Гочев, тя трудно се справя с нарушените си сетива и става така, че и когато отхвърля, и когато хвали спектакъла, непременно говори за нещо друго, не за него. Какво ли може да се схване например от следното: „Бюхнеровата комедия е изпълнена с виц, сатира и ирония, но все пак най-силното впечатление, което оставя лишеният от утопия приказен свят на спектакъла, е бездънната меланхолия.“ Или пък: „Димитър-Гочевата интерпретация на Бюхнер е театър, изпълнен с напрежение.“

Една, общо взето, ласкава рецензия намери като кусур на постановката, а и на стила на Гочев изобщо, дидактиката, поучаването. Това обаче е недоразумение. Димитър Гочев изобщо не предлага решение в спектакъла, не посочва път. Ако отвреме навреме прозвучават дидактически нотки, то е тъкмо тогава, когато актьорите излязат от формата на представлението.

В това именно е големият „трик“ на Гочев: в неиздържането. На него наистина не му остава нищо друго, освен да повдига рамене и да се подсмихва, когато чете за себе си, че неговият театър е праволинейно провеждане на формални принципи. „Формализмите“ на Гочев са просто средство за оголване на същността, за отмахване на опаковките. Те имат чисто апофатичен характер.

Неиздържането на всички равнища, недоволството е както самото доказателство на изследването, така и неговата цел.

„Неиздържане“ тук ще рече, че самото човешко същество усеща, че „тук непрекъснато липсва нещо“, че в този херметичен свят нещо отсъства, няма го най-важното: животът. Този живот обаче непременно ще е „в повече“ при така възприеман и така изграждан космос. Казано иначе – разголването на формата предизвиква тотална интензивност на живеенето, откъсване от рутинно допусканата механичност: както от наличието ù, така и от спомена и мечтата за нея.

***

„Можем и повече“ – казва Димитър Гочев, докато затваря вратата. Засега.

Bookshop 728×90