Bookshop Wallpaper
Площад е в ремонт

Текстът, който пръв показа театралните мечки

Юрий Дачев описа явлението в медия преди всички

Актьорите, с които всеки театрален директор би си гарантирал пълните зали.

E-mail

Кой пръв използва термина „мечка“ в театъра, може би никога няма да бъде известно. „Мечки“ излизат на родните сцени много преди да започнем да ги наричаме така – дори по време на зрелия социализъм почитателите на познатите от телевизията и киното Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Апостол Карамитев… правеха навалица пред театралните каси. А самото определение „мечка“ – за актьор, чиято известност на екрана е използвана за привличане на публика в театъра – възниква може би около 2010-а, когато е въведена т.нар. Реформа в сценичните изкуства. Промяната подтиква много актьори, които имат участия в телевизиите, да напуснат сигурния щат в театрите. Те най-често менажират сами своите спектакли, а те обикновено са камерни, с лаконични костюми и сценография, за да пътуват удобно по близките и далечни сцени из страната. 

Явлението „мечки в театъра“ е описано за пръв път в медия през месец май 2011 г. Вестник „Труд“ публикува статия на драматурга Юрий Дачев, озаглавена „Театърът – резерват за мечки“. Тя излиза с подзаглавие „Телевизията е трамплин и за слаби актьори“ и като цяло текстът държи критичен тон по адрес на „дребнокалибрените актьори“ и условието „пълна зала“. И тъй като досега тази статия не фигурираше в интернет, решихме да я потърсим и публикуваме отново. Любопитно е да я препрочетем отново – днес, когато по родните сцени виреят немалко „мечки“, които предлагат добър театър.

Театърът – резерват за мечки
Юрий ДАЧЕВ

Да бъдем бодри, Одри!

В жаргона на театралите отскоро непрекъснато се върти нова дума – „мечка“. Какво означава ли? Актьор, който играе в телевизионен сериал или поне е водещ на някое предаване или игра. Паникьосаните да напълнят залите си директори на театри извън столицата искат от гостуващите режисьори да им доведат „мечка“.

Организаторите и касиерките на театъра се усмихват щастливо, ако в афиша на новото представление се мъдри името на някоя звездна мечка. Въобще Бриджит Бардо с нейната страст да покровителства тези животни би била щастлива, ако разбере на каква почит се радва споменатият вид у нас.

Друг е въпросът дали ще остане такава, когато разбере, че така наричат нейни колеги, стигнали върха на масовата зрителска любов.

Сигурно е обаче, че една голяма част от най-търсените театрални представления са такива, благодарение на мечешкия магнетизъм. Явлението само привидно изглежда просто. От една страна, то е свързано с мощната окупация на зрителското съзнание от телевизията. Без да се пропускат или омаловажават добрите попадения в сектора на сериалите, игрите и някои шоу програми, тази актьорска популярност е свързана със сладостното отъпяване, което толкова често ни гарантира телевизионният екран. Така че театърът се превръща в място, където „мечката“ може да бъде видяна на живо. А ролята в театралното представление – продължение на хорото, което играе сита-пресита от интерес и аплодисменти.

От друга страна, в нашата театрална традиция актьорът винаги е бил най-силно привличащото присъствие. Не името на драматурга, не името на режисьора. (Още веднъж припомням, че говоря за по-широкия зрителски кръг, не за изкушените.) А и телевизията винаги е била сигурна възможност за обезпечаване на популярност. В миналото – чрез постановките на погребания преждевременно телевизионен театър, на развлекателни програми и така нататък. Нищо ново, ще каже някой.

Новото е, че никога толкова много случайни, дребнокалибрени, в най-добрия случай недоказани като театрални качества актьори не са се движили тъй самонадеяно-царствено по българската сцена.

Никога обстоятелствата не са им давали самочувствие, че те са важни за театъра, че са лица на изкуството. Но, както казва Шекспир: „Да бъдем бодри, Одри!“. Лошото предстои. Процесът е възходящ и необратим. Отразяващ разбутани, да не кажа затрупани културни ориентири на огромна част от българската публика, щедро коронясала с обич мечата популация.

Има обаче артисти, които, сигурен съм, се усмихват с горчива ирония на факта, че на тях гледат като „мечки“. Те никога няма да се откажат от театралното си живеене, да го олекотят или поевтинят. Талантливи, събрани в професията си, в някоя друга страна те сигурно нямаше да късат времето си между театралните роли и телевизионната манифактура. Те, между другото, са тези, които и дават стойност. Срещу прилични пари. И неприлично големи щети за актьорската си енергия.

Епохата „Всичко за продан“, в която българският театър се озова неподготвен, обаче не му донесе само злини. Отнесе и някои предразсъдъци от времето на соца, които той твърде дълго прегръщаше. Като например тезата, че всичко, което има сериозен зрителски успех, е съмнително като изкуство.

Не беше толкова отдавна, когато чух известен български режисьор да предупреждава дебютиращия си ученик, че изненадващият успех на първия му спектакъл е тревожен сигнал за посоката, в която е тръгнал. Подобна позиция, която има стари корени, забави ограмотяването на българския театър в качественото забавление. Осъществено със собствени ресурси, без набезите на случайни „мечки“.

Между другото в днешния театрален афиш има немалко спектакли, отдавна доказали, че това е възможно. Безспорно успешната кариера на Камен Донев стигна до пълната Зала 1 на Двореца на културата без посредничеството на телевизията. След писане на текстове, саморежисиране, съобразяване с дозиране на атрактивното.

Пътьом ще отбележа, че „Възгледите на един учител за народното творчество“, един от спектаклите, запазили мястото си сред най-гледаните, тъй и остана пропуснат и „неразчетен“ като причина за успех от критиката. (Дали защото не е изключително зрителски успешен?)

Следващото твърдение навярно ще подразни част от почитателите на Мариус Куркински: той, с цялата си самоотвержена привързаност към театъра, прибави свое заглавие към комерсиалните попадения с „Балкански синдром“ в Малък градски театър.

Опитайте се да си представите спектакъл на Александър Морфов „само за ценители“. В театъра, който прави – демократичен, наситен, неравен, нехаен към традиционното времетраене, пълната зала е изначално „вградена“ в мащаба на представлението. И макар че това в театъра никога не е гарантирано, Морфов го постига властно и успешно. Един от малкото, почти единствен на голямата сцена на Народния театър. Доказателството: вижте скицата за следващите представления на ветераните „Хъшове“ и на „Полет над кукувиче гнездо“.

Трудно е да се отрекат усилията на Владимир Люцканов в постигането на стабилно професионално ниво в „негримирано“ комерсиални представления („Страхотни момчета“ в Младежкия театър). Режисьорският подпис на Красимир Спасов – един от последните представители на своята професия, когото можем да упрекнем в надпревара за скъсани билети, стои под един от най-дълголетните спектакли на Военния театър – „Много шум за нищо“. Шекспир, ако не възразявате. При това без маймунджилъци.

Някъде извън „мечешкия резерват“ българският театър се опитва да избистри своето разбиране за широк зрителски успех. Да го подреди сред необходимостите, за да съществува. Без евтини реверанси, но и без вехти скрупули. С откровеност, от която излишно, смешно дълго се пазеше. Доброто е, че и в тази посока отварянето на очите е неизбежно. Не толкова обнадеждаващото е, че изпитанието е още в началото.

Няма обаче никакви основания да прогнозираме, че „мечките“ ще завладеят докрай сцената, а неизядените от тях артисти, които могат да правят добър гледаем театър, ще се уединят в някой опразнен резерват. Белица например… Нали там беше обиталището на любимците на Бриджит Бардо?

14.05.2011, в. „Труд“


Вижте още: КАК ДОНАЛД ТУСК РЕАБИЛИТИРА ТЕАТРАЛНИТЕ МЕЧКИ


ДС