Теодора Духовникова: Не ми се ходи до Луната, но харесвам хората, които летят

Актрисата за театъра, киното и живота, които за нея са толкова интересни, че не иска да заспива

Теодора Духовникова пред инсталацията на Кристо в Хайд парк, Лондон: „Мастаба“ е красива. А красотата е достатъчна причина нещо да го има“. Снимка: Личен архив - Теодора Духовникова: Не ми се ходи до Луната, но харесвам хората, които летят

Теодора Духовникова пред инсталацията на Кристо в Хайд парк, Лондон: „Мастаба“ е красива. А красотата е достатъчна причина нещо да го има“. Снимка: Личен архив

Звездата на Народния театър Теодора Духовникова доказа класата си с централната роля в един от най-качествените спектакли на сезона – „Лисичета“, с режисьор Бина Харалампиева. Тя споделя, че след представлението актьорите вдигат температура от изтощение и щастие. А зрителите са в екстаз.

Огромният успех на „Лисичета“, заради който няма билети и актьорите често се ангажират лично с резервацията на места за познати и приятели, е повод да поканим за разговор Теодора Духовникова. Последните години са силни за актрисата не само с ролите ѝ в театъра, а и в киното, където излязоха два филма с нейно участие – „Вездесъщият“ и „Дъвка за балончета“.

– Теди, каква е тайната на Бина Харлампиева в „Лисичета“, за да оказва толкова мощно въздействие представлението върху зрителите?

– Тайната на Бина е, че нейната режисура „избухва“ вътре в самия актьор. За нея актьорът е по-важен от всичко, от всички екрани, въртящи се сцени и ефектни номера. За режисурата на Бина трябват актьори, които я разбират, които й вярват на сто процента, взривяват се вътрешно и умеят да постигнат на сцената онова, което са усетили от нея. Понякога само една нейна дума отключва цели сцени. Защото тя е много чувствена и има страхотен усет за характер и конфликт. Понякога говори на актьорите конкретно, друг път много отвлечено и образно, но много добре знае какво иска от тях. Иска актьорите да я изненадват и надскачат. Иска актьори, които да бъдат „луди“ в най-прелестния, актьорски смисъл на тази дума. Изобщо Бина обича такива „луди“ и безстрашни актьори. Влюбва се в тях, живее за тях, в тях, а и те в нея. Когато Бина срещне своите актьори, става спектакъл като „Лисичета“. След представление всички сме с 38 градуса температура, щастливи, изтощени, а публиката е в екстаз.

Репин

На последното представление един човек ми каза, че е толкова впечатлен, че накрая се почувствал адски неудобно, че е платил толкова малко за онова, което е гледал и преживял. Това са едни от най-шокиращите и силни думи, които са ми казвали след представление.

– Коя от ролите ти в Народния те изненада със странна, необичайна 
гледна точка към жената?

– Не знам. Мерилин от „Ръкомахане в Спокан“ е такава тотална бъркотия в главата! Руса, тотално не в час, политически коректна дилърка на дрога, израснала на улицата сред латиноси и афро. Много ми е любима. Обичах репетициите на „Всичко ни е наред“ на Деси Шпатова. Там героинята ми Едита правеше малка революция пред парламента. Беше малко като украинска феминистка – с изрисувано, голо тяло, с мъжки дънки и венец на главата. Деси ми беше казала да импровизирам на всяко представление и да призовавам публиката да се включи в „революцията“, като използвам актуалните политически новини на деня. Много ми беше интересно!

Репетициите ни с великия руски режисьор Юрий Бутусов няма да забравя никога. Поставихме заедно „Лов на диви патици“.

Bookshop 300×250 3

В „Гарванът“ на Бина Харалампиева за първи път бях на сцената само с още един актьор. Този дует с Калин Врачански и това мило, семпло и отрудено момиче, което трябваше да изиграя, беше голямо училище за мен и е в един от любимите ми спектакли.

Мисля, че най-интересното нещо в тази професия не е обемът или текстът на ролята, а срещата на актьора с режисьора. Още не мога да повярвам, че съм работила с почти всички режисьори, за които мечтаех, докато бях студентка – Мариус Куркински, Възкресия Вихърова, Александър Морфов, Явор Гърдев, Маргарита Младенова, Бина Харалампиева, Стоян Радев, Десислава Шпатова и ето сега с Иван Пантелеев. Това са страховити режисьори! От тях се учиш не само за конкретната роля, а по принцип за всички роли, които ще ти се случват занапред. С Владо Карамазов си говорихме скоро, че може би най-хубавото нещо, което ти дава Народният театър, е добър вкус. Добър вкус за драматургия, добър вкус за актьорските средства, за мяра, за всичко.

– Излиза ли днешната българка на сцената на българския театър?

– Изненада ме с този въпрос. Не знам. Не мисля в тази категория – българката днес. По-скоро ме вълнува жената днес. Или вчера. Вероятно ако се поставяше повече съвременна българска драматургия, щяхме да изследваме и каква специфично е българката днес. Ако погледнем Яворов и Димов, можем да видим каква е била българката тогава. Но то пак няма да е универсално за българката. Все пак мисля, че жената като природа е по-интересна от жената като произход.

– Какво от образованието в Гимназията за древни езици и култури ти помага в живота и в професията?

– Там ни научиха да мислим, а не да цитираме. Да имаме лично мнение и по-глобален поглед върху света и човека. Хуманитарното образование изобщо е голямо богатство. С него е много по-вълнуващо да живееш и разбираш света, себе си, другия. За съжаление, днес се ориентираме все повече към „по-практични“ науки и затова все повече губим сетивност към фундамента.

– Казваш, че в „Дъвка за балончета“ има сцени и случки, които ти 
напомнят за детството. Кои точно?

– Всичко си спомням. Лица, миризми, страхове, любими игри, дрехи, всичко. Спомням си, че ми беше толкова интересно да живея, че ужасно мразех да заспивам. Не обичах зимата, защото по моето време детството се случваше на улицата, навън, а през зимата почти никой не си ходеше на гости. Стояхме си по стаите и беше ужасно. Затова пък по това време много четях и това правеше зимата по-поносима.

– Авантюристка ли си? Би ли участвала в африканска мисия за спасяване на деца, болни от опасна заразна болест? До Луната ходи ли ти се? Докъде мечтаеш да отидеш?

– Аз съм авантюристка и дори екстремистка, но в емоциите си, във вътрешния си свят и взаимоотношенията си с другите. Това е толкова уморително и интересно, че нямам сили и желания за „физическа екстремност“. Не искам да отида на Луната или на Марс, нямам грам любопитство към рисковите спортове и този вид адреналин. Но харесвам хора, които са такива. Изобщо много уважавам хора, които имат някаква страст в живота си.

– Какво най-силно добро си сторила досега?

– За направеното добро не се говори. Правила съм и за познати, и за напълно непознати. А напоследък държа да го правим заедно с децата. Мисля, че е важно. Мога да ти разкажа само за нещо обаче – защото не е кой знае какво като жест, но е много емоционално като спомен. Беше през зимата, кучи студ, и се прибирам с децата към къщи. Тъмно е и виждаме на улицата пред нас един мъж, почти гол, легнал на кашон и отгоре покрит с картон. Спряхме до него и го питаме как е, може ли да му помогнем с нещо. Той заговори на английски, каза, че е бежанец от Сирия, че няма паспорт, не иска никакви служби. Чакал помощ от някакви хора и е много гладен. Не знам дали беше сириец наистина, или просто така каза, но това нямаше значение. Беше шокираща гледка. Децата се разреваха, напазарувахме храна, но те казаха, че им е по-мъчно, че човекът е гол на снега, а не че е гладен. Качихме се вкъщи и започнахме да пълним в един чувал най-дебелото яке, което видяхме, пуловери, чорапи, панталони. Дадохме му ги и както и да е… Никога няма да забравим лицето на този човек в този момент. Но на другата сутрин баща им беше полудял: „Абе някой да ми е виждал зеленото яке, обувките… Какво става тука, бе?!“…. Казахме му къде са и малко смешно се получи. Но съм сигурна, че децата ми ще помнят този човек завинаги. А вероятно и той тях.

– Имаш ли светец покровител?

– Света Екатерина и Серафим Саровски. Впечатлена съм от живота и думите, и делата им, докато са били на тази земя. Не знам дали са ми покровители, но ако някога ми е много тежко и имам чувството, че повече не мога, а трябва – винаги се е случвало нещо като малко, лично чудо.

– Мислиш ли, че съществува предопределение за теб? Какво от живота 
ти може да се обясни с намеса на съдбата?

– Мисля, че всеки си има собствен път. Но този път е станал такъв заради твоите крака и твоите борби и желания. На някои хора отстрани твоят път може да им изглежда лесен, но ако те бяха на този твой път, те щяха да направят съвсем други стъпки, други завои и да вземат други решения. И тогава този път щеше да се превърне в някакъв съвсем друг и да ги отведе на съвсем различно място. Така че няма такова нещо като вечен късмет. Има точен характер, дарба, правилен избор, такива неща.

– Правиш ли си самоанализа?

– Да, не го ли прави всеки? Общо взето не се щадя. Всичко хубаво, което ми се е случило, е станало, защото не съм била доволна от себе си и съм променила нещо в мен, в отношението ми, в нагласите ми. Понякога е отнемала години тази промяна, но се променям. Най-смешното нещо, което съм чувала е: „Бъди, какъвто си!“. Ами ако си тотално „чао“, ако нищо не ти се получава както трябва, ако никой не иска да е с теб за повече от ден, ако си перманентно нещастен, депресиран, ако имаш лоши навици, маниери – пак ли е най-добре да останеш себе си?!


- Какво е да си щастлива с тъгата – ако е вярно, когато казваш, че сменяш настроението в радост и тъга и обратно?

– Тъгата е по-естественото състояние и е по-добре да се научиш да живееш с нея. Нали не си мислиш, че всички са толкова радостни и успешни, колкото изглеждат на снимките си в социалните мрежи?

– Какви реакции имаше към сцените ти 
с Ирмена Чичикова във „Вездесъщият“? Любопитна ли си към друго женско тяло? 

– Не съм любопитна. Но не съм хомофоб и приемам сцените с Ирмена така, както приемам всички други любовни сцени, които съм снимала. Разбира се, аз харесвам Ирмена като актриса и човек, познаваме се отдавна и не сме имали кой знае какви притеснения една от друга. Напротив. Бързо се получиха нещата и дори мисля, че се получиха добре. Изобщо тези сцени винаги са по-лесни, когато познаваш партньора си отпреди и ти е симпатичен, разбира се.

– Кое, според теб, те направи известна?

– Предполагам това, което е направило и други известни. В моята професия специално то е това, за което говори един руски режисьор, когато го попитали кой актьор успява в професията си. Той отговорил: „Този, когото не спираш да искаш да го гледаш“. Просто трябва да искаш да го гледаш този актьор, да има някаква харизма, можене, да ти доставя удоволствие, когато е на сцената, на екрана. Защото ти може много да искаш да си актьор, да работиш адски отдадено, да се научиш на техники и занаят, но ако нямаш това нещо – а с него или се раждаш, или не – хората да искат да те гледат – тогава край, може да се скъсаш от желание, от работа, но те няма да те доведат дотам, докъдето мечтаеш. И да, важно е за актьора да се развива и променя, да не е страхлив, а да е любопитен.

– Кои предмети в жилището ти са ти мили? Какво от тях е резултат от твое усещане, познание?

– Всичко вкъщи ми е мило и всичко съм си мислила и правила с много желание. И освен това винаги е чисто и подредено. Е, ако съвсем нямам сила, оставям за следващия ден. Не се насилвам излишно, но ако имам дори малко сила, дори да е в три през нощта – ставам и започвам да подреждам. Когато къщата ми е хубава, и аз се чувствам хубава. „Творческият хаос“ ме изнервя, имам си достатъчно хаос в главата, а мърлящината ме ужасява. Не вярвам на хора, които в собствения си дом не могат да създадат красота и ред, а са тръгнали да оправят света. Какъв свят, бе, миличък, виж там първо какво правят родителите ти, добре ли са, имат ли нужда от нещо, после вкъщи се виж, успя ли да вдъхновиш поне един човек да поиска да заживее с теб, подреди, изчисти, виж приятелите си, познатите ти, добре ли са – и като го направиш, чак тогава тръгни да помагаш и на други да си оправят живота и раздавай съвети кое как трябва в живота и световната политика изобщо.

– Казваш, че заминаването ти на 22 години в Канада при съпруга ти Стефан стимулирало брака ви. Домакиня ли беше там?

– Не, не бях домакиня. По цял ден не правех нищо, освен да се разхождам, да разглеждам забележителности, да пазарувам, да гледам телевизия и да чакам мъжа си да приключи работа, за да ми стане по-интересно. Този живот не е за мен. Аз не мога да не правя нещо свое си и добре, че всичко това не продължи дълго. Не мисля, че и той би харесвал жената, в която щях да се превърна, ако това беше продължило с години.

– Как реагираха родителите ти, когато им съобщи, че заминаваш?

– С родителите ми се чуваме всеки ден, така че бяха в течение през цялото време какво се случва и как се чувствам в Канада. Мисля, че единственото нещо, което са искали от мен, е да съм щастлива. Близо или далече от тях. Близо е по-добре, разбира се.

– От какво те е страх?

– От смъртта. Само от нея.

Bookshop 728×90