Bookshop March 2017 2

Това е ужас… Не е за човека. Дори за война е кошмар

Момичетата от Червената армия разказват. Откъс от „Войната не е с лице на жена“ на Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич спечели Нобеловата награда за литература през 2015 г. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Четено: 6427 пъти E-mail

Повече от 1 милион жени са на фронтовете на Великата отечествена война – в съветската армия, партизанските отряди и нелегалната съпротива. От 15 до 30-годишни, те са на всички звена – от медицински сестри до танкисти и картечари. Жените вече не само спасяват, те убиват. А разказите на оцелелите няколко десетилетия по-късно събира Светлана Алексиевич във „Войната не е с лице на жена“, която излиза в ново издание у нас.

Фронтовачките разказват за онази война, за която мъжете не са ни разказвали. Вместо за подвизи, за движение на фронтовете и за военачалници жените говорят за съвсем друго. За това колко е страшно да убиеш първия път… да се върнеш след сражението на бойното поле, сред телата (всички толкова млади) на мъртви и ранени, разпилени като картофи.

„Войната не е с лице на жена“ (1983) излиза в общ том с още една книга на нобеловата лауреатка за литература – „Последните свидетели“ (1985). В нея Алексиевич, наричана „моралната памет на сриналата се съветска империя“, събира спомените за войната на онези, които тогава са били 7-12 годишни.

„Първите убити… видях убит кон… След това… убита жена… Това ме учуди. Аз си представях, че на война убиват само мъже ‒ разказва например вече порасналият Гена Юшкевич, журналист по професия. С годините трогателната детска наивност прераства в особена историческа отговорност, в чувство за мисия: – … ние сме последните. На тази черта… До този край… Ние сме последните свидетели. Нашето време свършва. Ние трябва да говорим… Нашите думи ще бъдат последни…“

Цикъла си „Гласовете на утопията“ Алексиевич замисля преди повече от три десетилетия. С пет хиляди рубли, взети назаем, тя си купува ролков магнетофон и тръгва из Съветския съюз да записва… своите/техните разкази – на жените фронтовачки, на децата на Великата отечествена, на жертвите от Чернобил, на момчетата от Афганистан, за да сътвори собствения си литературен жанр – жанра на човешките гласове. Петокнижието ѝ се състои от „Войната не е с лице на жена“, „Последните свидетели“, „Цинковите момчета“ (1989), „Чернобилска молитва“ (1997) и „Време секънд хенд“ (2013).

Предлагаме ви откъс от „Войната не е с лице на жена“ (изд. „Парадокс“, превод: Боян Станков).

Олга Яковлевна Омелченко, санитарна инструкторка в стрелкова рота:

„Маминият талисман… Майка ми искаше да се евакуирам заедно с нея, тя знаеше, че горя от желание да отида на фронта, и ме върза за каруцата, на която беше натоварен багажът ни. Но аз неусетно се отвързах и поех, парчето връв така си остана на ръката ми.

Всички вървят нанякъде… Бягат… Къде да се дяна? И как да се добера до фронта? По пътя срещнах група момичета. Едно от тях ми каза: „Тук наблизо живее майка ми, ела у нас“. Пристигнахме през нощта, почукахме. Отваря майка й, като ни видя, а ние мръсни, окъсани, вика: „Стойте на прага“. Ние стоим. Довлече чугунен котел, свали всичко от нас. Измихме си главите с пепел (сапун вече нямаше), покачихме се на печката и аз заспах дълбоко. Сутринта майката на това момиче свари шчи, изпече хляб от трици с картофи. Колко сладък ни се стори този хляб и шчите бяха толкова сладки! И така прекарахме четири дни там, тя гледаше да ни поохрани. Даваше ни по малко, че се боеше да не преядем и да не умрем. И на петия ден ни каза: „Хайде, тръгвайте“. Преди това дойде една съседка, ние седяхме върху печката. Майката ни показа с пръст, че трябва да мълчим. Дори на съседката не беше признала, че дъщеря й си е дошла, всички знаят – дъщеря й е на фронта. А това момиче й беше едно-едничко и тя не я жалеше, не можеше да й прости позора, че се е върнала. Че не воюва.

През нощта ни вдигна, даде ни вързопчета с храна. Прегърна всяка и рече: „Хайде, тръгвайте…“.

‒ И дори не се опита да задържи дъщеря си?

‒ Не, само я целуна с думите: „Баща ти се бие, и ти върви да се биеш“.

Чак из пътя момичето ми разказа, че е медицинска сестра и била в обкръжение.

Дълго скитах насам-натам и най-накрая попаднах в град Тамбов, започнах работа в болницата. В болницата беше добре, след гладуването аз понапълнях тук, позакръглих се. И когато навърших шестнайсет години, ми казаха, че мога и аз като всички медицински сестри и като лекарите да давам кръв. Започнах да давам всеки месец кръв. В болницата постоянно бяха нужни стотици литри кръв, не стигаше. Давах направо по петстотин кубика, по половин литър кръв два пъти в месеца. Получавах донорска дажба: кило захар, кило грис, кило салам, за да възстановя силите си. Бях се сприятелила с една от лелките – леля Нюра, тя имаше седем деца, а мъжът й беше загинал в началото на войната. Най-голямото момченце, което беше на единадесет години, тръгнало за продукти и изгубило купоните им, та аз им отстъпвах своята дажба на кръводарителка. Един лекар ми вика веднъж: „Хайде да ти напишем адреса, може някой, на когото прелеят твоя кръв, да ти се обади“. Написахме адреса на картонче и го завързахме за шишенцето.

И след известно време, бяха минали около два месеца, не повече, аз се прибрах след дежурство и легнах да спя. Някой ме задърпа:

‒ Ставай! Ставай, брат ти е дошъл.

‒ Какъв брат? Аз нямам брат!

Нашето общежитие беше на последния етаж, слязох долу, гледам, стои млад, красив лейтенант. Питам:

‒ Кой тука търси Омелченко?

Той отговаря:

‒ Аз. – И ми показва картончето, което ние с лекаря бяхме написали. – Ето… Аз съм твой кръвен брат.

Донесъл ми беше две ябълки, пликче бонбони, тогава никъде не можеше да купиш бонбони. Боже! Колко хубави бяха! Отидох при началника на болницата: „Брат ми пристигна…“. Пуснаха ме в градска отпуска. Той ми вика: „Да отидем на театър“. Аз не бях ходила нито веднъж през живота си на театър, а сега на театър, че и с кавалер. Красив. Офицер!

След няколко дни си замина, изпращаха го на Воронежкия фронт. Когато дойде да се сбогува, отворих прозореца и му махнах с ръка. Не ме пуснаха в отпуска: тъкмо бяха докарали много ранени.

От никого не получавах писма, нямах представа дори какво значи да получиш писмо. И не щеш ли, получавам триъгълно писъмце, отворих го, а в него пише: „Вашият приятел, командирът на картечен взвод… загина геройски…“. Това беше кръвният ми брат. Той беше расъл по детските домове и изглежда, единственият адрес, който е имал, е бил моят. Моят адрес… Като заминаваше, много ме молеше да остана в тази болница, та след войната да ме намери по-лесно. „На война, боеше се той, е лесно да се загубиш.“  А само след месец аз получавам това съобщение, че е загинал… И ми стана много страшно. Удари ме в сърцето… Реших на всяка цена да замина за фронта и да отмъстя за кръвта си. Вече знаех, че някъде беше пролята моя кръв…

Но не беше толкова просто да отидеш на фронта. Написах три рапорта до началника на болницата, а четвъртия път отидох при него лично и му казах:

‒ Ако не ме пуснете, ще избягам.

‒ Е, добре. Ще те пусна, щом си толкова упорита.

Най-страшното, то се знае, е първият бой. Ами защото нищо не знаеш… Небето бучи, земята бучи, мислиш си, сърцето ще ти се пръсне, всеки момент кожата ти ще се пукне. Не съм си и помисляла, че земята може да трещи. Всичко трещеше, всичко гърмеше. Люлееше се… цялата земя… Аз просто не можех… Как да се преживее всичко това… Мислех, че няма да издържа. Толкова се уплаших, че за да не побягна от страх, топнах комсомолската си книжка в кръвта на един ранен и я закопчах в джобчето до сърцето си. Така се заклех да издържа, най-главното е да не се уплаша, защото, ако се изплаша в първия бой, вече няма да мога да направя и една крачка. Ще ме изтеглят от предната линия, ще ме изпратят в санитарен батальон. А аз исках да бъда само на предната линия, да видя поне един фашист в лицето. Лично… Настъпвахме, вървяхме през една трева, а тя до пояс… Няколко години вече тук не бяха сели. Много трудно се придвижвахме. Това беше на Курската дъга.

След боя ме повика началник-щабът. Някаква разрушена къщурка, съвсем празна. Влязох. Имаше само един стол, началникът стоеше прав. Посочи ми стола да седна и каза:

‒ Гледам те и си мисля какво ли те е накарало да дойдеш в този пъкъл? Ще те убият като муха. Война е това! Касапница! Нека да те преместя поне в санитарна част. Ако те убият, пак добре, ами ако останеш без очи, без ръце? Помислила ли си за това?

Отговарям му:

‒ Другарю полковник, мислила съм. И ви моля само за едно: не ме местете от ротата.

‒ Добре, върви! ‒ Тъй ми викна, че чак се стреснах. И се обърна към прозореца…

Боевете бяха тежки. Видях и ръкопашен бой… Това е ужас… Не е за човека… Удрят, мушкат се с щикове, душат се, вкопчени гърло за гърло. Трошат кости. Чува се вой, вик. Стон… И това пращене… Това пращене! Не може да се забрави… Пращене на кости… Ти чуваш как черепът пращи. Пука се… Дори за война е кошмар, нищо човешко няма там. Няма да повярвам на никого, ако каже, че на война не е страшно. Ето, немците са се надигнали и вървят, те вървят винаги със запретнати до лакътя ръкави, още пет-десет минути и ще атакуват. Почва да те тресе… Треска. Но така е само до първия изстрел. А там… Като чуеш командата, вече нищо не помниш, вдигаш се заедно с всички и тичаш. И вече не мислиш за страха. Но на другия ден вече не можеш да заспиш, страх те е. Припомняш си всичко, всички подробности, осъзнаваш, че е можело да те убият, и те обзема луд ужас. Веднага след атаката по-добре да не гледаш никого в лицето, това са някакви съвсем други лица, не като у хората. Те и сами не могат да вдигнат очи един към друг. Даже и дърветата не гледат. Приближиш към него, а той: „Върви си! Вър…“. Не мога да го опиша какво е. Струва ти се, че всички са малко ненормални, даже нещо зверско се мярка. По-добре да не ги виждаш.

И досега не мога да повярвам, че останах жива. И ранявана, и контузвана, но жива.

Затворя очи, всичко застава пред мен.

 

Падна снаряд в склада за боеприпаси, избухна пожар. Наблизо стоеше войник, пазеше, обгоря. Вече беше къс овъглено месо… Само подскача… Подскача на едно място… А всички гледат от окопчетата и никой не мърда от мястото си, всички се стъписаха. Грабнах един чаршаф, притичах, метнах чаршафа върху войника, легнах върху него. Притиснах го към земята. Земята студена… Ето така… Той се мята още малко, докато му се спука сърцето и притихна…

Аз цялата в кръв… Някой от старите войници дойде, прегърна ме. Чух го да казва: „Като свърши войната, дори да остане жива, от нея човек не става, свършена е“. Искаше да каже, че съм изживяла голям ужас, и то на такава крехка възраст. Тресях се цялата, като при нервен припадък, отведоха ме под ръка в землянката. Краката не ме държаха… Тресеше ме, сякаш през мен са пуснали ток… Неописуемо чувство…

А в този момент отново започна бой… Край Севск немците атакуваха по седем-осем пъти на ден. И аз още в същия този ден изнасях ранени с оръжието им. Припълзях до последния – гледам, ръката му съвсем откъсната. Виси на късчета… На жили… Целият в кървища… Трябваше веднага да я отрежа, за да го превържа. Иначе няма как. А нямах нито нож, нито ножици. Чантата ми се мятала, мятала на хълбока и те изпаднали. Какво да правя? И със зъби прегризах месото. Прегризах, превързах… Бинтовам ранения, а той: „По-скоро, сестричке. Аз още ще повоювам“. Целият в огън….

След няколко дни, когато срещу нас тръгнаха танкове, двама се изплашили. Побягнали… И цялата верига трепнала… Загинаха много наши другари. Ранените, които бях изнесла в яма от снаряд, ги плениха. Трябваше да дойде кола за тях… А когато тези двамата побягнали от страх, почнала паника. И зарязали ранените. После отидохме на мястото, където лежаха те, кой с избодени очи, кой с разпран корем… Когато научих, когато видях всичко, душата ми се отрови за една нощ. Нали аз ги бях събрала на едно място… Аз… Толкова страшно ми стана…

Сутринта строиха целия батальон, изведоха страхливците, поставиха ги отпред. Прочетоха им присъдата: разстрел. И трябваше седем души от нас да изпълнят присъдата… Излязоха трима, другите стоят. Взех си автомата, излязох и аз. Като излязох аз… Девойчето… След мен и всички останали… Не можеше да им се прости. Заради тях такива момчета загинаха…

И ние приведохме присъдата в изпълнение… Наведох автомата и ми стана страшно. Приближих ги… Те лежаха… На лицето на единия жива усмивка…

Не зная дали бих им простила сега? Не мога да кажа… Няма да говоря неистини. Друг път ми се иска да поплача. Не се получава.

Аз, докато бях на война, забравих всичко. Своя предишен живот. Всичко… И любовта забравих…

Влюби се в мен ротният командир на разузнавачите. Изпращаше ми бележчици по войниците си. Отидох веднъж на среща с него: „Не – казвам му, – аз обичам един човек, който отдавна вече не е жив“. Той ето така се приближи до мен, погледна ме право в очите, обърна се и тръгна. Стреляха, а той вървеше и дори не се привеждаше… По-късно, вече в Украйна, освободихме голямо село. Рекох си: „Я чакай да се поразходя, да го поразгледам“. Времето беше ясно, къщичките – бели. И отвъд селото така – гробове, прясна пръст… Там бяха погребали загиналите в боя за това село. Дори не знам как стана, нещо ме накара да отида. А там по една снимка на дъсчицата и презимето. Така на всеки гроб… И не щеш ли, виждам познато лице… Ротният командир на разузнавачите, който ми се беше обяснил в любов. И презимето му… Така зле се почувствах! Така страшно ми стана! И точно в този момент видях да идват на гроба момчетата от неговата рота. Те всички знаеха, бяха ми предавали бележките му. Нито един не ме погледна, като че ли ме нямаше. Аз съм невидима. И после, когато ги срещах, струва ми се… Така си мисля… Че те искаха да загина. Тежко им беше да ме гледат… че съм жива. Ето какво чувствах… Сякаш съм виновна пред тях… И пред него…

Върнах се от войната и тежко се разболях. Дълго обикалях болниците, докато не попаднах на един стар професор. Той почна да ме лекува. Лекуваше ме повече с думи, отколкото с лекарства, обясняваше ми моята болест. Казваше ми, че ако съм отишла на фронта осемнайсет-деветнайсетгодишна, организмът ми е щял да бъде укрепнал, а тъй като съм отишла на шестнайсет – това е прекалено крехка възраст, организмът ми е много травмиран. „Разбира се, че лекарствата може да помогнат – ми каза той, – но ако искате да възстановите здравето си, ако искате да живеете, моят единствен съвет е да се омъжите и да имате колкото се може повече деца. Само това ще ви спаси. С всяко дете вашият организъм ще се преражда.“

‒ Колко годишна бяхте?

‒ Когато се върнах от войната, карах двайсетата си година. Аз, разбира се, и не мислех да се омъжвам.

‒ Защо?

‒ Усещах се много уморена, много по-възрастна от своите връстници, дори стара. Приятелките ми танцуват, веселят се, а аз не мога, гледах на живота вече със стари очи. От друг свят… Старица! Младите момчета ме ухажваха. Момчурляци. Но те не виждаха душата ми, това, което става вътре в мен. Ето, аз ви разказах за един ден… За боевете край Севск. Само един ден… След който през нощта от ушите ми течеше кръв. Сутринта се събудих като след тежка болест. Възглавницата в кръв…

А в болницата? Имахме зад параван в операционната палатка голямо корито, където трупахме отрязаните ръце и крака… От предната линия дойде един капитан, докара свой ранен другар. Как се оказа там, не зная, но той видя това корито и…  припадна.

Мога да си спомням ли, спомням. Без да спра… А кое е главното?

Помня звуците на войната. Всичко наоколо бучи, хлопа, трещи от огъня… На човек по време на война му старее душата. След войната никога повече не съм била млада… Ето го главното. Моя мисъл…

‒ Омъжихте ли се?

‒ Омъжих се. Родих и отгледах петима синове. Пет момчета. Момичета Бог не ми даде. За мен най-удивитеното е, че след такъв силен страх и ужас аз успях да родя красиви деца. И добра майка се оказах, и добра баба.

Сега си спомням всичко и ми се струва, че не съм била аз, а някакво друго момиче…“

ДС