Триумф на шЕфьора

Трябваше да видя превъплъщението на Захари Бахаров в „Чамкория“, за да харесам неохотния му герой и да разбера книгата

Славе Желязков винаги ще ми прилича на Захари Бахаров. Снимка: Павел Червенков - Триумф на шЕфьора

Славе Желязков винаги ще ми прилича на Захари Бахаров. Снимка: Павел Червенков

„За да те обича жена ти, требва бачо ти Коста Янков да взриви цела църква.“

Знаехте ли, че Бахаров малко прилича на цар Борис Трети? Странно е и всъщност е много забавно да слушаш човек с този външен вид да споделя от сцената мислите на героя си за младия монарх…

„Па да земем ли да стрелям по него, ама така, нагоре, вдесно? Хубаво момче е“.

Никога не бях виждал актьора толкова енергичен и овладян едновременно, не го бях чувал да произнася текста си толкова органично. Той се превърна в банишорския си шЕфьор. Всички познаваме хора, които говорят по славежелязковски, но точно това най-трудно се получава на сцена. Без напрежението и претенциите на киното и сериалите ни, Бахаров се отпусна и разказа историята от „Чамкория“ без нито един фалшив тон. Целият мисловен поток за социалдемократи, пингвини, взривени катедрали, за така нареченото семейство и прокрадващият се между приказките мрачен сюжет минаха плавно и естествено. Разказът се натрупа някъде зад актьора, намери пролука през него и ми се струва, че чак сега успях да разбера защо изобщо е написан романът. Трябваше да видя превъплъщението на Бахаров, за да харесам героя му и даже донякъде да се идентифицирам с него. Успях да си представя Славе Желязков пред катедралата на онзи 16 април 1925 г. и той вече винаги ще ми прилича на Захари Бахаров.

Америка за България

Най-сетне, казах си. Най-сетне мога пак да тръгна на театър. С години избягвах да го правя от страх пред неразбирането и унищожението, на което нашите режисьори често подлагат текстовете (спомените ми от „Хамлет“ и „Крал Лир“ на Гърдев не са никак добри) и отидох да гледам „Чамкория“ на Явор Гърдев по романа на Милен Русков с очакванията за поредно разочарование. За щастие, излязох от залата така, както всеки би трябвало да си тръгва от театър – малко замислен и в малко приповдигнато настроение. Имам (или имах) своите резерви и към Бахаров, който може би прекалено често е ставал жертва на лоша режисура. Но тук, в „Чамкория“, двамата са направили такова представление, на което дори собственият им герой би казал:

„Браво бе, бачо!“

Най-вече защото тук няма претенции, няма его и „артистична“ суета. Отношението на режисьора и актьора е в услуга на текста и издава искрен интерес към персонажа. Бахаров обича своя бай Славе, влиза в него и заживява зад волана му. Дали пък чисто българският и необикновено актуален сюжет на „Чамкория“ не е по-естествен за режисьора и изпълнителя? Разликите между 1925-а и 2017-а не са чак толкова големи, колкото изглежда на пръв поглед. Но и актуалността не трябва да е евтина, а в това отношение представлението е добре премерено.

Славе Желязков вече ми е по-симпатичен. Той не е просто някакъв си посредствен човек. Сега той е онова, което винаги ми се е искало да бъдат протагонистите на любимите ми сюжети – неохотен герой.

Bookshop 300×250 2

Та всъщност Славето е чудесен човек. Може и да говори грубиянщини понякога, но е толкова мил с госпожиците Мици и Греци! Може и да мърмори срещу така нареченото си семейство, ама всъщност си го обича и не го напуска. Може и да си мисли откъде да изкяри некой лев, ама всъщност нито предава някого, нито кръшка от дълга си, а върши добра работа всеки ден.

Освен това той е фронтовак. Вярно, бях забравил… ами че той е раняван за Царя и Отечеството! Това му дава право да говори за тях каквото си иска – и той го прави, при това без да ги жали. Войнишка привилегия, нищо не можеш му каза!

Докато гледах, си помислих, че тук има ирония, която не знам дали авторът на романа, режисьорът и актьорът осъзнават: тъкмо крайно скептичният Слави Желязков всъщност е анонимният герой на „Един от първа дивизия“, книгата, която с някак наивен възторг разказва за шопите в Първата световна война.

Заслугата за оправянето на отношенията ми със Славето е изцяло на Гърдев и Бахаров – първо, заради умелото съкращаване на романа, и второ, заради прекрасното изпълнение в моноспектакъла. Пред нас един човек си кара омнибуса, пуши си цигарата, мисли си разсеяно разни работи (и случайно ни ги разказва сочно… нас там ни няма, пардон, нема ни) и всъщност върши това, което трябва. Пък да става, каквото ще. И то става, разбира се, но за това ще трябва или да прочетете някоя от версиите на книгата, или да идете до Театър „199“ и да гледате спектакъла „Чамкория“.

Сега романът дори изглежда още по-интересен. От трите съществуващи версии на сюжета тази на Гърдев и Бахаров е най-кратка. Историята тук е изведена до основните си моменти, без да се губи усещането за постоянния фонов шум от тиктакащия като бомба мозък на вечно озъртащия се, шегуващ се и мърморещ герой. Няма ги забавните, но разсейващи дреболии.

Чудя се – дали е възможно Бахаров да прочете на глас целия роман и да го запише като аудиокнига? Така добре му се удава това банишорско говорене от 20-те, че „Чамкория“ може само да спечели от подобен опит.


Кое е събитието в културата, развълнувало ви най-силно през 2017 г.? Гласувайте!

Пловдив Джаз Фест