Bookshop Wallpaper

Целият Леонардо

Джонатан Джоунс обяснява как се стигна до безпрецедентната цена $450 млн. за картината „Салватор мунди“ на Да Винчи

„Спасителят на света“ на Леонардо да Винчи - най-скъпата картина, продадена на търг в историята, детайл. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Четено: 5764 пъти E-mail

Пътеводител за всички стигнали до наши дни картини на Леонардо да Винчи създаде арткритикът на „Гардиън” Джонатан Джоунс. Повод за инициативата му е безпрецедентната сума, дадена от частен колекционер за „Салватор мунди” (от лат. – Спасител на света) на ренесансовия гений – $450 млн. Всевъзможни са основанията да бъде платена тази невъзможна цифра за произведението: личността на автора, суетата и тайното удоволствие от притежанието, желанието да се наредиш в историята на великолепното произведение сред неговите собственици… Причината може да е най-прозаичната – безумните спекулации с цените в света на изкуството. Надяваме се, че случаят не е пране на пари.

Джонатан Джоунс припомня защо вече над пет века се вълнуваме от картините на необикновения художник и изобретател, когото старите кастелани на италианските замъци и до днес наричат Божествения.

Благовещение (1472 г.)
Галерия „Уфици”, Флоренция

Това пленително произведение, създадено от 20-годишния Леонардо, ни предлага пряка среща с богатствата на ума на твореца. Картината винаги се е намирала във Флоренция и макар че не е спомената от Вазари в биографията на художника, която той публикува през 1550 г., никога не са изказвани съмнения в авторството ѝ. Всеки детайл издава или поне дискретно посочва от кого е изработен: типично меките и сякаш видени насън очертания на планините във фона, подробно изрисуваните с любов дървета и цветя, загадъчно засенчената, богата драпировка, покриваща краката на Мария и ангела. Най-сетне, на крилата на ангела е отделено огромно внимание. Никой друг живописец не би го направил. Това е първият знак, че Леонардо е обсебен от мечтата за човешкия полет.

Джиневра де Бенчи (1474-78 г.)
Национална галерия, Вашингтон

Хвойновият храст, обрамчващ красивото лице като тъмен ореол, е една от уликите, убедили историците на изкуството, че това е същият Леонардов портрет на Джиневра де Бенчи, споменат у авторите от ХVI в., защото хвойната на италиански се нарича „джинепро” и това позволява каламбур с името на благородната дама. Освен това нито един италиански художник от този период не рисува жените по този директен, характерен начин. Меланхоличната загадка на изражението ѝ, сенките, които деликатно подчертават чертите на лицето, а най-вече изисканият реализъм на блестящите очи и стиснатите розови устни показват този портрет като подготовка за всички по-късни Леонардови творби от същия вид.

Във Флоренция това е била една от най-известните картини на Леонардо, така че не е изненада, че при завръщането си в града след 1500-та година той веднага получава поръчка за портрет на Мона Лиза.

Поклонението на влъхвите (1481 г.)
Галерия „Уфици”, Флоренция

Леонардо напуска Флоренция в началото на 80-те години на ХV в., за да стане придворен художник в Милано и така и не завършва тази невероятно амбициозна картина. Парадоксално, нейният незавършен характер разкрива някои от най-характерните черти на Да Винчи като художник – постепенността на работата му, интелектуализма му, колебливостта. Тук си личи обхватът, широтата на въображението му, когато работи над фантастични упражнения като причудливи архитектурни руини, сражаващи се конници на заден план и празните очи на влъхвите, които изглеждат сякаш са видели твърде много. Това е истинският Леонардо, мислител, чиято употреба на деликатно убеждаващи техники и напрегнати конфликти между човека и природата ясно изразяват желанието му да улови целия свят в една картина. Странно е, че точно това недовършено произведение стои най-близо до успех в това отношение. Картината изглежда не изоставена, а невъзможна за дорисуване. Изглежда безкрайна.

Богородица на скалите (първа версия, 1483-85 г.)
Лувърът, Париж

Намираме още един аспект на Леонардовата личност: ереста. Дали е бил, както Вазари пише, „такъв еретик, че не вярвал в какъвто и да било Бог”? Леонардо със сигурност играе свободно с християнските конвенции в тази особена, почти неразгадаема картина. Не е съществувала традиция да се изобразяват Мария, Иисус и Йоан Кръстител в скалиста пещера. Това е негово хрумване. Дори и да не разполагахме с добре документираната история на платното и с предварителните скици, пак нямаше да можем да припишем произведението на друг автор – само Леонардо би измислил нереалната геологическа рамка на сцената. Сцена, която той трябва да е нарисувал, следвайки собствената си препоръка: да се вглежда по неравностите в стена, докато започне да вижда странни лица, битки и пейзажи. Но дори и той е стигнал твърде далеч. Ръката на Мария прегръща Йоан Кръстител, а не Иисус, а и ангелът сочи към Йоан с дълъг пръст. Църковните лица, поръчали картината, отхвърлят този необичаен начин за пренебрегване на Христа. Въпреки че е в лошо състояние, всеки детайл по платното издава чувствителното докосване на Леонардо.

Портрет на музикант (1486-87 г.)
Галерия „Амброзиана“, Милано

Очите издават всичко. Леонардо не просто ги рисува. Той ги изучава научно. В бележниците му има етюди и коментари относно същността на зрението и скици на връзката между окото и мозъка. Големите, кафяви очи на младежа са забележителен пример за комбинацията между научния интерес на Леонардо към човешките същества и несравнимо деликатния подход на художествения гений. Прелестните къдри на момчето са и пряк израз на индивидуалността на автора, ако вярваме на неговия биограф.

През 1550 г. Вазари пише, че Леонардо харесвал красиви млади мъже с дълги къдрици – точно като тези на музиканта. Не могат да се объркат архетипните особености на леонардовия подход в тази картина. А не може да се пропусне и небрежното изпълнение на по-малко интересни части от платното – например туниката, която е нарисувана или съвсем нехайно, или е довършена от някой чирак.

Свети Йероним (около 1488-90 г.)
Картинна галерия на Ватиканските музеи

В тази картина всичко е леонардовско, включително и това, че не я довършва. Отчаяното лице на самоизмъчващия се светец изглежда като одрано от анатом: опънатите сухожилия, изложените пред погледа артерии и кости са изключително близки до рисунките на разсечени човешки глави и шии в Леонардовите аутопсии. Невъзможните скали и далечни планини отново напомнят за неговия метод да се взира в стената, докато започне да вижда странни гледки. Никой друг художник от ХV в. не оставя картините си така незавършени, а и никой друг не би запазил подобни изоставени проекти.

В това недоизпълнено произведение Леонардо успява да потвърди пред самия себе си, че е гений и че дори само небрежните му планове и скици струват повече от завършения шедьовър на който и да е друг. Повече от петстотин години по-късно тази чудовищна самоувереност продължава да се котира удивително добре.

Портрет на Чечилия Галерани (Дамата с хермелина, 1489-90 г.)
Музей „Чарториски“, Краков

Леонардо се справя добре с жените – от Изабела д’Есте, владетелка на Мантуа, до Лиза дел Джокондо, модела за Мона Лиза, която той е трябвало да забавлява с музиканти и шеги, докато тя позира. В този портрет на Чечилия Галерани, метреса на поръчителя на картината, миланския херцог Лудовико Сфорца, художникът придава на образа енергия и свободен дух, който няма равен в другите женски портрети от ХV в. Тя изглежда едва побираща се в рамката, готова е да излезе и да избяга. Животинчето в ръцете ѝ е също толкова неспокойно. Това извиващо се създание е хералдическата емблема на самия Лудовико, така че Чечилия буквално държи здраво любовника си. Той е на нейно разположение.

Никой никога не се е съмнявал кой е авторът, защото би могъл да бъде само един.

1 2Следваща страница


Bookshop 728×90