Упътване за четене на театрална критика за актриса с големи гърди

Или защо не мога да пропусна, когато актрисата Василена Винченцо играе с „едър, бял като сняг, вълнуващ се бюст“

Дали Василена Винченцо репетира мъчително или леко, с въображение или с трудно намирани жестове и поведение, с хумор или с буквално отношение, атрактивно или натуралистично бедно и прочие - това си е нейна работа. Критикът пише за онова, което е видял на сцената. Снимка: Личен архив на актрисата - Упътване за четене на театрална критика за актриса с големи гърди

Дали Василена Винченцо репетира мъчително или леко, с въображение или с трудно намирани жестове и поведение, с хумор или с буквално отношение, атрактивно или натуралистично бедно и прочие - това си е нейна работа. Критикът пише за онова, което е видял на сцената. Снимка: Личен архив на актрисата

На репортажа ми в „Площад Славейков“ за срещата на журналисти с гостуващия у нас именит руски драматург Николай Коляда се появиха неочаквано много отзиви във Фейсбук. Патосът им е нeгативeн, подателите (повечето жени) критикуват мнението ми за изявата на актрисата Василена Винченцо.

Текстът не е рецензия, а представяне на Коляда, което той заслужава стопроцентово. Той не е познат добре дори на театралното съсловие у нас, камо ли на публиката – примерно така добре като Иван Вирипаев, който присъства често в информациите за спектакли на негови пиеси и отзивите за тях. Но Коляда е голяма фигура в руския и европейски театър, автор на стотина пиеси, които се играят из Русия и във всички европейски страни, в САЩ, Австралия и т.н. Той е организатор и собственик на частен театър, проект, който преодолява огромни трудности, но успява да оцелее. С този театър Коляда гостува извън руските граници, а на срещата с българските журналисти преди премиерата на „Кокошка“ на формацията SPAM Studio в салона на Нов театър-НДК драматургът обеща да гастролира с трупата си в София през ноември. Така че опонентките ми грешат, като четат репортаж-информацията ми като рецензия.

Вижте още: „КОГАТО УМРА, ЩЕ ПОСТАВЯТ ВСИЧКИТЕ МИ ПИЕСИ“

Но грешат, като очакват в рецензия за спектакъл такова съдържание, както те си го представят. Глупаво е да разяснявам какво представлява театралната рецензия, но очевидно тези дами не знаят, защото не са го учили още в училище, както правят днешните ученици. Бих могъл още тук да прекъсна писанието си, защото да спориш с некултурни и неуки хора е нервна и натоварваща здравето дейност. Изглежда опонентките ми са от поколения, далеч загърбили гимназиалното си време, а понеже никоя не визира мнението ми за режисурата на Ана Батева и играта на партньора на Василена Винченцо Васил Дуев (което е обидно за тях), предполагам, че тези опонентки са лели, стринки, братовчедки, баби и прочее роднини на Василена. Те са разбрали написаното от мен така, както дяволът разбира тамяна. Една от тях дори ме обвинява в сексизъм. Може би е активистка на женска организация, очакваща изкуството да се отнася към жените така, както го повелява уставът на тази организация? В този смисъл критиките срещу репортажа ми изглеждат като от името на организация на жените от пейките в градинките, на жените против опикаването на детските пясъчници от кучета, на жените защитници на розовите цветчета по храстите в парковете, на жените, смятащи мъжкия пол за втора ръка организми, извикан за съществуване само поради нуждата от слугуване, подчинение и обект за обругаване.

ARA MALIKIAN

Та дори да съм написал рецензия, тези дами очакват тя да представлява нещо като енциклопедия, засягаща подробно спектакъла. Те отказват да признаят самостоятелното съществуване на рецензията като вид творческа индивидуалност, базирана върху знанията, разбиранията, стила на нейния автор. Поради тази причина в световния театър четат отзивите на германските критици, славещи се с историческа информация и екзактност; на френските критици, известни с иронията си, често до подигравка; на британските критици, славещи се с афористичност и образност…

Пак поради тази причина преди 1990 г. най-лесно и безвредно бе да напишеш рецензия за пиеса или спектакъл, разработващи тема от партийните програми за обществото и изкуството. Кой да е предполагал след 1990 г. че ще дойде друго духовно робство – на женските агитки, които агресивно, некултурно и безапелационно обвиняват в сексизъм. Това не е ли нова партийна линия в изкуството и обществото? Тя иска да отнеме свободата на мнения и оценки. Дали не си мислят, че ще живеят вечно? Впрочем, и онези отпреди 1990-а мислеха, че ще управляват вечно.

И така, пак в рамките на урока за критическата рецензия, ще кажа, че критикът може да разгледа изявата само на режисьора, само на един от актьорите или на целия екип, ако се чувства развълнуван и заразен от видяното. Но виж, авторът на енциклопедия или на историческа информация за дадена трупа или актьор е длъжен да взема под внимание всичко за живота на тази трупа или актьор. Често това е сладко занимание, но написаното не се чете незабавно и може да съществува продължително време. Докато рецензията задължава да се прочете скоро след появата на нейния обект и също тъй скоро тя следва да бъде забравена от публиката. Затова рецензията трябва да се чете с кеф, независимо дали си съгласен или не с оценката.

И тук Василена Винченцо прави една характерна грешка на неопитния артист. Тя пише, че се е потила час и половина на представлението и този труд е щял да предизвика по-поетична реакция у онзи, който е по-поетичен от „театралния критик Димитър Стайков“. Винченцо прилича на онези артисти, обикновено отскорошни на професионалната сцена, които след обсъждане на техни изяви идват при критика и го укоряват. Те изтъкват, че са репетирали три месеца – често по цели дни – и не е правилно да бъдат критикувани. Те, а и Винченцо, не проумяват, че отзивът е за продукта на техния труд. Дали артистът репетира мъчително или леко, с въображение или с трудно намирани жестове и поведение, с хумор или с буквално отношение, атрактивно или натуралистично бедно и прочие – това си е работа на самия артист. Естествено, и на режисьора, и на партньорите. В зависимост от това актьорите стават големи, велики или остават посредствени. Критикът няма отношение към този процес, ако не пише за биографията на даден актьор или екип. Той пише за продукта на актьорския труд, видян в даден момент на дадено място сред дадени зрители. И толкова.

Bookshop 300×250 3

Аз видях актрисата Василена Винченцо с „красиво лице и едър, бял като сняг, вълнуващ се бюст“. Щях ли да задоволя егото на онази феминистка, ако бях написал за актрисата с „грозно лице и спихнал се закотвен бюст“? Ако пишех рецензия, щях да обясня защо режисьорката позволява на Васил Дуев да е динамичен на сцената, да изчезва и се появява, да проклина и се самоуспокоява, да обикаля около статичната актриса, присъстваща не с жестове, а с богата мимика. И докато актьорът черпи от моментната ситуация, актрисата прави разрез на социалната позиция на своята професия. Но всичко това е майсторство на режисьорката, за която бабите, лелите и стринките на Винченцо въобще не са се сетили.

Ана Батева е млада режисьорка, която със страхотно чувство за хумор е преразгледала класическите ситуации в текста на Чехов и се е осмелила да извлече комичното в тях, за да го направи общовалидно за професията на артистите. Не я забравяйте, ще ви изненадва още!

ДС