Bookshop Wallpaper
Western

Великден на теория и на практика

Възкресението съдържа не само идеята за неунищожимостта на доброто, а и самата неунищожимост на доброто

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

E-mail

Колкото и всеобщ, колкото и общочовешки празник да е Възкресение, той е и интимен, и личен ден. За мен няма съмнение, че, колкото и съдържателен да е сам по себе си, един колективистичен празник губи духовна цел и смисъл, ако не бъде индивидуализиран чрез всеки от нас, ако всеки от нас не го прекара през душата си, ако не го превърне от всечовешки символ в биографичен фактор, в собствен бит и в собствено битие. Този процес, който бихме могли да окачествим схематично като път от общото към частното, е неизвървян от много от нас. Надявам се, че от мен е извървян – поне донякъде. Дотам и ще дам (респективно: няма да дам) отговор на въпроса за съдържанието на този свят ден.

Ако бях невярващ материалист, щях да кажа, че Възкресение съдържа просто идеята за неунищожимостта на доброто. Доброто не е, разбира се, привилегия на християнина, не ти е непременно необходима идеята за Бога, за да живееш в смисъла Божи – познавам невярващи, които живеят по-богоподобно и по-богоугодно от онези вярващи, а те са милиони, които следват нормата на Тартюф „ний не вършим грях, кога грешиме тайно”. Тъй като формулираните от декалога морални максими са не само общочовешки и общодостъпни, а и необвързващи, всеки землянин може да реши дали да ги или последва или не, независимо от отношението си към Всевишния.

Доколкото се себеразбирам и себеизживявам като православен християнин обаче, аз считам, че Възкресението съдържа не само идеята за неунищожимостта на доброто, а и самата неунищожимост на доброто. Разликата не е формална – същностна е. По своята органика това е разлика между християнина и атеиста. Идеята за неунищожимостта на доброто е пожелателна по дух и смисъл, докато неунищожимостта на доброто е превръщане на пожелателността в действителност.

Този съдбовен преход не е теология, не е библейщина – още по-малко схоластика е. В своята същност този преход между, казано най-общо, теорията и практиката на християнската кауза, е предначертаният от Първосъздателя път на превръщане на словото в плът. Преходът от идеята, от представата към нейното осъществяване, е наистина труден. Според атеиста Шопенхауер този път е проходим само със силата на волята, която се съдържа и в целия материален свят, но само като сляпа сила, докато като съзнателен, като себеосъзнаващ се процес е присъща само на човека. Шопенхауер не обяснява откъде идва това осъзнаване и себеосъзнаване, какъв е неговият генезис – от атеистичната си платформа той не би и могъл да предложи подобно обяснение. За германския философ въпросът за цената на саможертвата Христова не съществува, както не съществува и самият Христос – цялата драма на земния Му и извънземен път е за атеиста в сферата на легендарното.

Ако и за мен беше така, нямаше изобщо да потеглям към настоящия текст. Като християнин обаче аз търся отговор на въпроси, които нехристиянинът Шопенхауер не си и поставя. Ако да бъде проследен в мисъл и слово пътят на Сина Божий по дъгата на земята е за атеиста безпредметно, не е леко подобно проследяване и за християнина. Но след като съм тръгнал веднъж към темата, аз нямам друг изход, освен да продължа по нейните неясни дири – колкото и безнадеждно да е.

В романа си „Синеокият слепец” писах, че Бог избягва да ходи по черкви, че естествено местожителство на Бога са не студените храмове и катедрали, а човешкото сърце. Онзи, който разбира казаното като омаловажаване и детрониране на Господа-Бога, го разбира превратно. Обратна, точно обратна е поетата от мен посока: приземяването на Всевишния, Неговото очовечаване и индивидуализиране, свеждането Му до личната, до индивидуалната, до персоналната сетивност на всеки от нас, значи преди всичко Неговото овеществяване. Да деканонизираш Бога, да превърнеш Твореца от извънземен канон в земно битие, значи не да Го омаловажиш, а да Го пресътвориш в рамките на човешкото – така, както Той ни пресътворява свише, одухотворявайки ни. Мисията на Богочовека е да направи чрез приземяването Си човек и Бог съотносими и съвместими, да ги интегрира в един общ генезис. Който протича под върховенството Господне, но е въплътен от Върха и короната на Неговото творение – човекът.

Става дума не за двубоя между Христос и римската стража – и Христос, и римската стража са в еднаква степен и символика, и вещественост; и метафизичност, и физичност. Най-недвусмислената поука от този предопределящ двубой се съдържа в неговия изход: докато римската стража побеждава видимо чрез Разпятието на Христос Божието начало, тя невидимо губи – също чрез Разпятието – двубоя. Губещият, изгубилият видимо чрез Разпятието Христос пък печели невидимо – отново чрез Разпятието. Едно Разпятие, което носи в плътта си както привидния позор, така и истинното величие на Божието и людското; както крушението, така и възраждането, в което това крушение прераства – не само на кръста. Едно Разпятие, което не осмъртява, а обезсмъртява – смертю смерть поправ. Христос възкръсва не само духом (всъщност Той духом никога не е умирал) – Той възкръсва и физически, во плоти. И ако, повърхностно погледнато, гибелта на Христос е фикция и зрителна измама, по дирите на смисъла Неговата гибел се трансформира както в метафизическо, така и в плътско Му себесъхранение. Онова послание, което Разпятието носи и пренася поколение след поколение чак до нас, е, както отбелязах още в началото на текста, посланието за безсмъртието, за неунищожимостта на доброто и красивото, за превръщането му от епизод във вечност. Тъкмо това безсмъртие празнуваме днес всички ние – кой протоколно, а кой – автентично.

Убедителността на саможертвата Христова се съдържа преди всичко в обстоятелството, че тя е продукт на свободен съзнателен избор. Както знаем от Вечната книга, Спасителят е могъл и да избегне гибелта си – Той тръгва към Разпятието доброволно, с ясното съзнание за участта и за мисията си. Свободният съзнателен избор е факторът, който придава на саможертвата Му не само особена очарователност, а и битова достоверност. В една пиеса поставям въпроса какво ли би станало, накъде ли би тръгнало човечеството, ако на границата между двете летоброения със силата, с която е решил да бъде добър, Богочовекът беше решил да е зъл. Това би значело победа на антиживота.

На базата на бойния си опит генерал Айзенхауер пише, че в окопите няма невярващи. Подобна наложена от обстоятелствата и продиктувана от страха от смъртта вяра е неубедителна. Убедителна е само вярата, която е екзистенциална вътрешна потребност, вярата, която си превърнал чрез собствения си битиен опит от постулат в биография и себебиография – не и дидактическата вяра, не и вярата, възникнала като продукт от натиска на външни обстоятелства. Вярата тръгва от смисъла, преминава през смисъла и продължава със смисъла – неосмислена вяра няма, неосмислената вяра е езическа по природа – загубата на смисъла е стъпало към безверието.

Ето, това е според мен в сгъстен вид моралът, който можем и трябва да извлечем и от пътя Христов, и от Разпятието, и от Възкресението. За този морал Спасителя плати най-високата цена – на кръвта цената. Всеки е свободен и да не повярва, че е така, че така е станало. (Когато веднъж един приятел ми се обади да ме поздрави с Възкресението, телефонът вдигна четиригодишният ми тогава син. На неговото извечно и пожелателно „Христос возкресе!” малкият Тео отговори учуден: „Тъй ли?”.) Никой обаче няма правото да превръща собствения си атеизъм в държавна доктрина. Този филм вече сме го гледали и той кърви – с кръвта Христова кърви. Въдворената по административно-команден път вяра и въдвореното по административно-команден път безверие са еднакво обезчовечаващи – Светата инквизиция и комунизмът го доказаха еднакво убедително и незабравимо. Толкова убедително и толкова незабравимо, че от нови доказателства и от нови припомнения човечеството няма нужда – старите стигат за цяло едно битие.

Който има очи да види философското послание на Разпятието и на Възкресението, ще разгадае в тяхното проникновение и този смисъл. Смисъл, еднакво достъпен и за християни, и за скептици, и за безверници…


ДС