Bookshop Wallpaper
Western

Веско Ешкенази: Успехът не идва без загуби и корабокрушения

Страшно ми се свири на цигулка, затова все още не съм започнал да дирижирам, казва концертмайсторът на Концертгебау Амстердам

„Най-ценното, което може да ми се случи, е концерт, който е минал много добре и публиката не само ръкопляска, а ме спира да ми каже, че съм ѝ въздействал“, споделя Веско Пантелеев-Ешкенази. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

E-mail

Какво е луксът? Всеки би дал различно определение, но за цигуларя Веско Пантелеев-Ешкенази той няма материално измерение. За него най-голямото богатство е присъствието му там, където е в момента – като концертмайстор на един от трите най-авторитетни симфонични оркестри в света, Кралския Концертгебау оркестър, Амстердам. Скоро ще го чуем на живо – на 30 юни в зала 1 на НДК българинът пристига у нас заедно със своя оркестър, воден от диригента Даниеле Гати. Това ще бъде първото гостуване на този елитен състав у нас.

Два месеца преди концерта Веско Ешкенази е в родината за мини турне с пианиста Людмил Ангелов. В програмата им са пиесите от съвместния им албум „Танго“, с музика на Астор Пиацола. Изпълнявали са ги многократно, но Веско споделя, че днес отново му се случва да изпита толкова силно вълнение от музиката, до изтръпване.

Винаги усмихнат, Веско Ешкенази приема да се спре, да размени някоя дума и да позира за снимка със своите почитатели – не отказва, защото му е приятно, че публиката иска да има спомен от неговия концерт или от него самия.

– Ако разделим кариерата Ви на периоди, в какъв период се намирате в момента, г-н Ешкенази?

– Не съм се замислял, може би в зрелия си период. Но не знам дали е така, не знам дали имам да се развивам още занапред. Може да се окаже, че съм в някакъв междинен период, а може би най-зрелият.

– Като музикант как определяте днес нивото на своята форма?

– Днес ми е най-ясно какво правя – като изпълнение, като структура на произведението, като програмиране, като знания за музиката. Знам, че имам още много да уча, но просто повечето неща вече ги изсвирих по много пъти.

– И може би някои вече не Ви се свирят?

– Не, напротив. Просто соловият цигулков репертоар няма и една десета от онова, което е писано за оркестър или за камерна музика. Моите уважения към солистите – защото аз съм и солист – но ако те свирят само соловите изпълнения, нямат никакъв шанс като изпълнители да обгърнат най-силния репертоар, създаден от композиторите – камерна и симфонична музика.

– Тревожи ли Ви фактът, че навлизате в зрелостта?

– Донякъде да (смях). Това е тревожен факт не само за музиканта, но и за човека изобщо. Започваш да си задаваш много въпроси – дали си направил достатъчно, дали е трябвало да го правиш въобще, дали не е трябвало да направиш други неща – нови и по-различни, дали е можело да правиш нещо друго, по-успешно…

– Как си представяте успеха другояче от този, който имате?

– Да свиря на цигулка ми носи огромно удоволствие – и въпреки че вече имам известен опит като диригент, неслучайно все още не съм диригент. Това не е защото ме мързи или нямам сила на характера да го направя, а просто защото страшно много ми се свири на цигулка. И това е голям проблем.

– А за нас, публиката, това е голям плюс.

– Това е много показателно… Но се замислям: не съм ли закъснял да започна с дирижирането, защото никак не е лесно, въпреки че отстрани може би изглежда така – впрочем, и някои диригенти смятат, че е лесно, но като излязат на сцената стават за смях. Присъствал съм на много такива случаи. Тоест дирижирането не само се учи, но се учи на сцената, с оркестър. Ние може да се упражняваме с цигулката вкъщи часове наред, а диригентът трябва да се упражнява с оркестъра, защото това е неговият инструмент.

– Ако Ви е толкова приятно да свирите на цигулка, представете си удоволствието да свирите на цял оркестър…

– Имам опит като концертмайстор с един от най-големите оркестри в света и със знаменити диригенти, от които съм гледал и съм се учил. Взимал съм уроци, разговарял съм с тях. Но аз виждам нещата и като оркестрант, и знам какви са реакциите на хората в оркестъра. Много диригенти не са наясно с това. Те застават отпред и си мислят, че хората в оркестъра ще изпълняват всичко, че те нямат семейства, личен живот, усещания. А аз знам какво кара музикантите да свирят и какво не. Трябва да разбираш психологията на музиканта, за да си диригент.

„Това, което излиза от цигулката, започна да не ми стига, искам да откривам по-големи структури, които дава само оркестровият материал.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Ставате баща на много ранна възраст за днешните разбирания, на 22 години. На каква възраст узряхте като изпълнител, като осъзната личност?

– Може би след 40-ата си година започнах да разбирам какво правя като музикант… донякъде. Тогава започнах да се интересувам много повече от свиренето, от дирижирането. Това, което излиза от цигулката, започна да не ми стига, искам да откривам по-големи структури, които дава само оркестровият материал.

Загубите учат повече от победите

– Дълъг ли беше пътят Ви до позицията на концертмайстор в Концертгебау?

– Не само беше дълъг, а и осеян с доста неуспехи. По принцип хората избягват да говорят за провалите си. Истината е, че съм опитвал да стана концертмайстор и на други оркестри, но не съм успявал. Някои от тези оркестри бяха големи, други – не. Искам хората да знаят това, за да не решат, че съм тръгнал от България, отишъл съм да уча малко в Лондон и след това изведнъж съм станал концертмайстор на един от трите най-големи оркестри в света. Това няма как да се случи. И го казвам, защото така може би ще помогна на доста хора, които се стремят към нещо голямо, да разберат, че не става от нищото – и най-важното: не става без загуби и корабокрушения.

– Големи ли бяха Вашите корабокрушения?

– Едното си го спомням и до ден-днешен. Бях много млад, на 22 или 23, когато се явих на конкурс на един от големите оркестри и когато не получих мястото, останах съкрушен. Обясниха ми, че съм свирил прекрасно и всичко е минало много добре, но все още нямам възрастта и качествата да водя такъв оркестър. Наистина е така, но когато си на 23 години, това някак си не те успокоява. На тази възраст искаш целия свят да е твой, затова много трудно го преживях. Следващите разочарования не бяха толкова тежки. Човек постепенно се учи да губи, а загубите учат повече от победите.

– Трудно ли беше в тези моменти да устоите на слабостта да се върнете в България?

– Това беше време, в което нямаше какво да правя тук. Говорим за началото на 90-те години, когато за моите амбиции беше немислимо да остана.

– А по времето на комунизма ни се втълпяваше, че амбициите са нещо лошо – но всъщност това е огромният вътрешен порив да вървиш напред, да се развиваш.

– Така е, според мен хора без амбиция са лишени от желанието да се развиват. Моята амбиция не беше материална – за мен и до ден-днешен материалното няма никакво значение. Не мечтая за големи къщи, нито за скъпи коли, тези неща за мен са преходни и ненужни. Да твориш на прекрасно място с големи музиканти, да виждаш непрекъснато фигури, за които само си чел в книгите или познаваш от записи, това са моите амбиции. Това е луксът за мен, а не скъпите предмети вкъщи. И днес е така. Най-ценното, което може да ми се случи, е концерт, който е минал много добре и публиката не само ръкопляска, а ме спира да ми каже, че съм ѝ въздействал.

1 2 3Следваща страница


Bookshop 728×90