Високо, там, гдето…

„Театър, любов моя!“ в Театър „199“ - става не само за гледане, но и за препоръчване

Касиел Ноа Ашер и Стефка Янорова в сцена от „Театър, любов моя!“ - Високо, там, гдето…

Касиел Ноа Ашер и Стефка Янорова в сцена от „Театър, любов моя!“

„Театър любов моя!“ от Валери Петров, режисьор Касиел Ноа Ашер, сценична картина Красимира Серафимова, музика Емилиян Гацов – Елби. Участват: Касиел Ноа Ашер, Красимира Кузманова, Лилия Маравиля, Стефка Янорова. Театър „199“.

Постановката на Касиел Ноа Ашер има поне една неоспорима заслуга към българския театър: тя успешно връща в оборот драматургичния текст на Валери Петров, което изглеждаше практически невъзможно. Работата е там, че той го пише специално за Славка Славова и Таня Масалитинова, включвайки техни биографични фрагменти. Тогава, през 1981 г., когато (тъкмо в Театър „199“) се появява постановката на Младен Киселов, двете актриси са в „предпенсионна“ възраст. Те се обръщат назад с целия си опит и достойнство, ала и с всичката своя паметлива критичност и ирония, позволявайки си да гледат театралното отвисоко и ретроспективно. Правят го с аристократична театралност, сменяйки, наистина, регистри, но неизменно внушаващи монументалност и достолепие, дори в откровено гротескните сцени. Спектакълът се игра почти десетилетие. След това и особено след кончината на авторите, за „Театър любов моя!“ се мислеше като за славна, но завинаги приключила история. Няма как това съобщение да не е стигнало до Касиел Ноа Ашер.

Таня Масалитинова и Славка Славова в „Театър, любов моя!“

Таня Масалитинова и Славка Славова в „Театър, любов моя!“

Добре е, че не го е игнорирала, не го е обаче и абсолютизирала. Водена от интуицията, че ядрото на спектакъла е тъкмо неговата автобиографичност, говоренето от собствено име, тя си позволява едри актуализации и промени в текста, внимавайки при това да не накърни носещата рамка. Като разроявя образите от два на четири, тя с трогателен, но успешен жест се обръща към свои състудентки, сиреч към три от първите си театрални съратнички и съпернички. Принципно гледано, това е втора заслуга на спектакъла към българския театър. Продуктивно завръщане, което може да носи и едно популярно заглавие на Дюма. Наистина, има подобни примери в театъра ни, но тъкмо броят им свидетелства за правилото, от което се изключват.

Този жест, тоест, изборът на актриси от средното поколение, създава поредния проблем пред екипа им. Те са длъжни да гледат театъра – театъра си – не отгоре, а отвътре. Тези актриси дори хипотетично нямат право да говорят за върховете в кариерите си ретроспективно; те могат да преценяват само изсред сегашната динамика на театралното. Очевидността на този факт предрешава и стилистичния избор. Масалитинова и Славова можеха да устояват една единна, темелна, макар на места иманентно иронизирана, драматична монументалност. Сегашният квартет избира стила на нещо, което една неслучайна театрална наблюдателка характеризира като „капустник“. В руския театрален жаргон това е представление, поначало предназначено за затворен кръг, основаващо се на импровизацията и шегата. То е необходимо колажно построено и базисният му стил е не по-малко необходима еклектиката.

Америка за България

Изборът на стилистика, отиваща в тази посока, се съчетава със съвсем сериозното приемане на тезиса, че в актьора живеят поне две души, „а когато актьорът е не актьор, а актриса, душите в него трийсет и три са“. Това дава възможност на актрисите да се впускат в резки преходи от всякакъв характер, скоростно да сменят маски-лица, да експериментират със скачане в разни регистри и жанрове, да преминават от мерена реч в проза и обратно, да търсят високото и ниското както в тежки класически текстове, така и във всекидневни бъбрения, а и да смесват едното с другото, опирайки се върху „алхимичната“ словесност на Валери Петров. Дава им възможност да говорят строго персонално, всяка с личното си име, но заедно с това достатъчно отстранено, както за баналността и унижението, за мнителността и подлостта, за бездарието и самонадценяването, така и за талантливото, духовното, диалогичното, екстатичното – за всичко онова, което прави театъра любов.

Отново изборът на стила е, който открива хоризонт за отказ от унификацията, и то на всички нива. Спектакълът е колкото любовно ансамблово съчетание, толкова и конкурентно надиграване между солисти. Тъкмо тук, в „надсвирването“, се вижда, не, показва се, че актрисите не само не искат да бъдат, но и не са нито еднотипни, нито равностойни. Най-силно е, струва ми се, внушението, постигано от Лилия Маравиля и Стефка Янорова.

Сценичното поведение, присвоено от Касиел Ноа Ашер, очевидно има за цел и „изкарването“ й от класации. Демонстрирайки хабитуализиране на една внимателно композирана „старомодност“, тя успява да се измъкне от сравненията. С подобен жест се поставяше „извън скоби“ Маргарита Дупаринова, приемайки всички плюсове и минуси от него. Същото би могло да се твърди в днешно време за Мариус Куркински, например. Хубавото на този спектакъл е, че нейното „извън“ не води и не може да доведе до скъсване или срив на цялото. В този ключ може да се говори и за присъствието на Красимира Кузманова. Наистина, тя често изостава крачка подир останалите, което я принуждава да „вкарва повече въздух“, тоест, да въвежда по-висока патетика или сантименталност. Всичко това се удържа обаче в граници, които възпрепятстват разбягването на картината, не допускат промъкване на остра дисхармония в оркестровото звучене на квартета.

Теглейки чертата, трябва да се каже, че спектакълът става не само за гледане, но и за препоръчване. Редом с исторически значимия жест по обратното присвояване за театъра на един великолепен текст, аргумент за това е, че артистките Стефка Янорова, Лилия Маравиля, Касиел Ноа Ашер и Красимира Кузманова действително успяват да убедят, че и днес, дори и днес, театърът е един от много малкото останали „механизми“, имащи двигателна мощ понякога да издигат „и тебе, и партньора отсреща високо нагоре, високо там, гдето сте само вий двама и Бог, и небето“.

Colibri april 2017

Източник: в. „Култура“

Bookshop 728×90