Владо Пенев сред декора на живота

Избухванията на сцената и пътешествията в личното пространство на един голям актьор, който празнува 60-ата си есен

Владо Пенев притежава апостолска отдаденост към професията и нуждата от вътрешна убеденост във всеки жест на своя герой на сцената. Снимка: Личен архив - Владо Пенев сред декора на живота

Владо Пенев притежава апостолска отдаденост към професията и нуждата от вътрешна убеденост във всеки жест на своя герой на сцената. Снимка: Личен архив

Ако днес Владо Пенев се погледне в огледалото, ще види подпора на обществото с много „за първи път“. Беше министър, премиерно за актьор на този пост. Името му е сред световни имена във филмова панорама на хитовете на годината, честват го най-тържествено със специална премиера в Народния театър („Бащата“). Направиха го почетен гражданин на София в компанията от един френски президент, един патриарх, сума посланици, кметове на европейски столици, писатели, художници, музиканти и май целия футболен отбор, класирал се на четвърто място в света през 1994-а. Това признание не бива да се подценява. Актьорите, оказва се, едва-едва минават през ситото „почетен гражданин“. Само деветима са удостоявани с тази чест за 15-те години на нейния живот.

Според мен, Владимир Пенев е актьорски продукт на Маргарита Младенова. Звучи бакалски, но е съдбовно вярно. Така е в театъра – изграждаш таланта на един актьор с труд, по-тежък и дълбок от раждането на едно дете, а после други режисьори на готово празнуват с него на банкет. Когато в началото на 90-те години се създава „Сфумато“, Младенова разбира неговата апостолска отдаденост към професията и нуждата от вътрешна убеденост във всеки жест на своя герой на сцената – тъкмо онова, което проповядва тя в режисьорските си наставления. Освен това, тя е асистентка на неговия професор Николай Люцканов. Ще се разбират с една дума и пътят с нея би бил единствено изкачване.

Той обаче отказва да се присъедини при раждането на новата формация – реализмът у Владо Пенев доминира над склонността към илюзии в характера му на зодия Скорпион. Но по-късно Владо приема поканата на основателите на „Сфумато“ за участие в техните постановки по Чехов. Сега вече има факти, реалности, които той може да защити. Задействан е анализът на Везните, останали с един граничен ден в неговото раждане на 24 октомври. Възбудена е онази тънка адвокатска нишка в неговата аура, която ще го тласка към отговорни решения и позиции в живота (по сходен начин се развива и първоначалният му отказ със следващо съгласие да седне на стола на културния министър в служебното правителство на Марин Райков през 2013 г.). Така в „Сфумато“ Владо Пенев влиза в ролите на Тузенбах от легендарните постановки на Маргарита Младенова „Три сестри“ и на Астров от „Вуйчо Ваньо“ на Иван Добчев. И след няколко сиви години в Младежкия театър прожекторите изведнъж се насочат към него.

Какво ли може да е научил Владо Пенев в Младежкия? Нищо. Всичко се прави заради оцеляването. Но не и от Николай Поляков, който следва собствената житейска програма. Той поставя „Крал Джон“, историческа пиеса на Шекспир за управлението на английския крал Джон Безземни, въвел за първи път парламент. Поляков изработва политически спектакъл за ролята на личността, надарена с прозрение за тайните игри на властта. В ролята на Бастарда са Владо Пенев и Георги Кадурин. Първият с повече интуиция, вторият с повече аналитичност представят любопитната личност, опитваща се да внесе разум в хаоса от субективна воля, временни прищевки и преследване на частна полза. Иронията е в това, че човек извън закона („бастард“ означава незаконороден) иска да придаде законност на политиката. И Пенев, и Кадурин умират за умната, интелектуална ирония на сцената под границата на осмиването. И на двамата, живеещи и работещи в среда и условия на случайности, които често се маскират като закономерности, се харесва тезата на Поляков за властта като ритуално прозрение на шаман.

Америка за България

Владо Пенев има и практическо пространство за власт, когато става министър през 2013 г. Този отрязък от живота му минава леко и незабелязано. Той ще се учуди, че никой приятел не го е натискал за услуга. Но и нищо не би могъл да стори в полза на справедливостта в сферата на театъра.

До този период в живота си актьорът вече е известен и различим в културното пространство на държавата. Работи с пословична упоритост, не се продава за златни предложения с временен ефект и интуитивно напипва дългосрочни успехи. Не се оплаква от катунарския живот на артиста с непрекъснати турнета.

Към края на 90-те години след развода на актьора с Мария Пенева, тя ми отговаря на въпроса „Защо?“:

„Владо е абсолютно отдаден на работата си. Не зависим, а безкомпромисно отдаден. Не съм срещала такъв човек! Чудя се откъде взема тази енергия. Но с това трябваше да свиквам, а не да се тормозя. Когато се оженихме, много пътуваше по турнета. Нормално беше да го ревнувам“.

Kinomania

Високо момиче с хармонично телосложение, с млечна кожа и модерно лице от портрет на Модиляни, Мария е само на 20 години, когато се омъжва за Владо Пенев. Току-що е завършила дърворезба в училище за приложно изкуство. През 1987 г. започва да работи като художник в учебния куклен театър на ВИТИЗ. Един септемврийски ден при нея идват двама студенти актьори да я убеждават да се снима в студентски тв филм. Режисьор е Владилен Лъджев, тонрежисьор в БНТ. Като се съгласява да се снима във филмчето, Мария не знае, че още в началото ще трябва да се съблече. Не може да се откаже, пък и е смътно любопитна. Момчето, което ляга до нея в леглото под прожекторите, е Владо Пенев, приятел на Владилен, също гол. Тя споделя, че не го харесва от пръв поглед. Но година по-късно двамата се женят със скромна церемония и обед в Руския клуб. Кумове са им Владилен Лъджев и жена му.

Раздялата в новото семейство е сякаш закодирана в техните различия. Владо е амбициозен и дисцплиниран, Мария не иска да прави кариера, захваща се със случайна работа. Най-любопитният ѝ проект е да бъде фотомодел, когато Искра – дъщерята на големия режисьор Хрисан Цанков, приятелка на Владо и фотограф в Париж – получава поръчка от фирма за бельо да намери подходяща манекенка за реклама на продуктите и тя им дава снимка на Мария. В началото не одобряват българката, мотивирайки се със синдрома на рекламата-вампир. Когато рекламното лице е много красиво, клиентът зяпа него, а не стоката. Обаче след провала на избраното рекламно лице, се връщат към Мария. Искра пристига в България с новите колекции пантофи и ръкавици, прави купища снимки. След 3 години Мария се оттегля, решавайки, че тази работа е безсмислена. След това работи тук-там, дори става секретарка и счетоводителка в модната агенция на популярния по онова време Дим Дуков, за да предпочете накрая да се посвети на дъщеря си Яна.

Мария обича да излиза, а Владо Пенев е стопроцентов домошар, не обича показност, не си пада по коктейлите. Дори не се отзовава на поканата на Иван Костов за 50-годишнината му. Макар че е дясномислещ и не може да е другояче, след като баща му Никола Пенев умира на 37 г. от рак на белите дробове след жесток побой с пясъчни торби като николапетковист по време на разправата на комунистите със земеделците.

„Баща ми беше артистичен и речовит – разказва сестрата на актьора Магдалена Пенева в мои записки от онова време. – И пееше хубаво. Майка ми – не толкова, но беше много музикална. Владо е взел от двамата по нещо. Можеше да се запише в Консерваторията, както страхотно пееше. Влизаше в банята, където е най-добра акустиката, и пееше. Още като малък пееше парчета на Лили Иванова и комшиите звъняха да питат на коя станция сме пуснали музиката. Много хубаво рисува. Сръчен е, всичко му се удава. Като почне ремонт у дома, не вика бояджии. Когато следваше, изкарваше си пари с шиене на рокли. На Стефан Данаилов уши една риза. Той видял, че Владо носи нестандартна – с цепка, нещо като моряшка, и като разбрал, че сам я е ушил, дал поръчка.“

В разговорите ми с Мартина Вачкова от същото време тя си спомня как Владо декорира с дантели свое производство роклите – нейни и на колежката Таня Шахова, останала вярна тяхна приятелка – за студентски спектакъл на Георги Дюлгеров.

Впрочем, стане ли дума за личния живот на Владо Пенев, няма как да се отмине Марта Вачкова. Тя е словоохотлива за тази връзка, която – по нейна вина – не се превръща в семейна. Актрисата разказва, а медиите тиражират, как била съвсем зелена, за да не проумее колко ценен човек е той. Повтаряла си – животът е пред мен, кой знае колко по-готини ще срещна! След несполуките и душевните драми възкликва:

„Бог ме наказва заради това, че не се оженихме. Мислех, че ще се върна при него, казвах му: „Чакай ме, чакай!“. Той ме чакаше, а аз не се върнах“.

Човекът, който заобичва Владо като свой син, се казва Григор Вачков. Той усеща, че приятелят на дъщеря му е свестен, с чувство за чест и справедливост. А Владо, израснал между четири жени – баба, майка, леля и сестра – се привързва в този първи мъжки контакт със зрял човек, който го допуска до себе си.

През сезон 1994/1995 избухва със страшна сила „Нирвана“ на Маргарита Младенова като демонстрация на натрупания актьорски потенциал у Владо Пенев. Спектакълът по текста икона на Константин Илиев се играе в камерната зала на Народния театър и слива в едно душевните терзания на Владо с тези на Яворов. Не знам дали зрителят си дава сметка, че може да разбере фалита на жените, опитващи се да окупират съзнанието на актьора с помощта на префинената и неопровержима логика, както е тактиката на Лора, обичаща Яворов, нуждаеща се от него и горда с любовта си към поета. В ролята на Лора е Албена Георгиева, която ще остане прима сред актрисите на Младенова. Владо Пенев отгатва, че авторът е написал пиеса с по-силно и по-бродирано присъствие на жената. Константин Илиев му признава, че играят по втори пренаписан вариант, с който се захванал, след като постоял на гроба на Яворов и Лора.

Но така или иначе, „Нирвана“ съдържа отговора на въпроса защо нито Мария Пенева, нито Марта Вачкова успяват да завоюват, да присвоят Владо Пенев, който предпочита да живее сам в личното си пространство. Той продължава да отглежда цветя, на които говори като на деца. С изключително чувство за дълг и с неизчерпаема любов отглежда дъщеря си Яна, докато майка ѝ живее извън България, и дъщеричката на сестра си Магдалена, отишла си млада като баща им. Продължава да се грижи дори за растенията в дворчето пред сградата на жилището си, където е роден. Сега дори предлага идеята да превърне улица „Иван Вазов“ в защитено еко пространство. Обича да „пътешества“ в стаята си, където са книгите му и албумите със снимки от пътуванията му по света, грижливо подредени и надписани. Там вече са снимките от Перу и Мачу Пикчу заедно с Яна и от фиордите в Северно море заедно с Мартина.

Следващото избухване на актьорския потенциал на Владо Пенев е в „Мъртвешки танц“, постановка на Маргарита Младенова в „Сфумато“ с партньорството на Светлана Янчева. Познати координати за страхотно въздействащ театър. Да, вярно е, че през изминалите години Владо Пенев приема поканите и на други режисьори и прави важни роли в „Арт“ на Пламен Марков и в „Скъперникът“ на Лилия Абаджиева в Малък градски театър „Зад канала“. Но и в двете постановки той играе ролята си, приемайки конвенциите на условността според текстовете на Ясмин Реза и Молиер, докато в „Мъртвешки танц“ е сред декора на живота си – семейството и Жената, останала след някакви компромиси в името на някого или нещо. Сякаш Едгар (Владо Пенев) и Алис (Светлана Янчева) са послушали съветите на фамилните психолози за поддържане на семейството „в името на“. Те си го връщат на компромисите с непресъхващата омраза, която отнема душите им и ги превръща в инструменти на враждебност. Владо Пенев показва обратното на себе си, мразейки това обратно. Какво може да ги спаси? По странен магически начин, присъщ само на театралното изкуство, виждаме какво ще се случи, ако липсват чувството за дълг ала Владо Пенев и жаждата да обича със споразумение за неприкосновеност на личното му пространство ала Владо Пенев.

Ако театърът днес не се съобразява с постиженията на екранните образи на актьорите в тв сериалите, ще показва на сцената непълноценни хора и постъпки. Смятам „Откраднат живот“ за извор на идеи и рекорди в тази насока. Като директора на болницата (проф. Цонев) Владо Пенев е венец на всичко, което е постигнал на сцената. Той дори е сред колеги, които му навяват домашност и познатост. А ако внимателно гледаме какво говори и прави той, ще уловим и липсите в душата на актьора, случайно или закономерно случили се през изминалото време. Според мен, те са ядрото на бъдещите роли на Владо Пенев.

Избрано

#ИскаПлаче

ДС