Войната на „българите тук“ срещу „българите там“

Примирие настава само около извода, че в чужбина е зле, ама в България е по-зле

Мнозина от „вътрешните“ българи все по-често си търсят поводи да заявяват гръмко своята идентичност, тропайки хора за Гинес и разпъвайки трикольори с такъв мащаб, че да ни забележат дори от космоса. Снимка: Фондация „Нашият дом е България“ - Войната на „българите тук“ срещу „българите там“

Мнозина от „вътрешните“ българи все по-често си търсят поводи да заявяват гръмко своята идентичност, тропайки хора за Гинес и разпъвайки трикольори с такъв мащаб, че да ни забележат дори от космоса. Снимка: Фондация „Нашият дом е България“

Август месец е и традиционните вече битки между българите тук и българите там се вихрят по всички комуникационни канали. Тази година обаче се забелязва известно изостряне на тона към емигрантите. Те вече не са толкова „хитреци, които са се уредили на по-хубавото“, а „предатели, които са изоставили родината си и са отишли на готово другаде“. Традиционно, когато изборите не чукат на вратата, ласкаво към тях е отношението само на държавата. Ласкаво на хартия, де. Тя обеща да прати писма до емигрантите с призив да се завърнат. Като всяко държавно обещание, и това не се е състояло – но пък присъства с дни във всички медии и разговори в социалните мрежи.

Разбира се, има милион причини, поради които е невъзможно за доста от емигрантите да се завърнат в родината. Най-вече защото причината, поради която най-голямата част от тях са напуснали родината, все още е на лице. Тоест огромната разлика в заплащането. Преди цели села се изнасяха в Испания или Германия в търсене наработа, тъй като работа у нас нямаше. Сега има глад за кадри, дори и нискоквалифицираните могат бързо да намерят нещо, но заплащането е толкова ниско, че не винаги си струва. Час работа у нас се плаща средно с 1,67 евро. За сравнение – средната надница в Германия е над 15 евро, а в Дания дори над 25. Това трайно предопределя посоката, в която се движат повечето българи и тя, за съжаление, не е към България.

Друга, не по-малко важна причина за емигриране, е видът работа. България все още произвежда специалисти за бизнес, какъвто у нас всъщност няма или пък не предлага кой знае какво развитие.

Не се говори за това, но има и трета група емигранти – медицинските. Хора, които имат болни близки или деца, се изнасят масово в чужбина, за да получат подкрепа и лечение, каквито у нас или няма, или можеш да имаш само с голям късмет.

Америка за България

Разбира се, има още студенти; служители в големи международни фирми, чийто пeрсонал така или иначе номадства из света; авантюристи; хора, отишли за малко, за да изплатят кредити, къщи, сватби и т.н.; хора, които отиват там, където са приятелите им, за да пробват; баби и дядовци, отиващи да гледат внуци или пък да ги гледат тях; партньори от смесени бракове или просто влюбени в чужденец/чужденка и много други.

Три милиона българи се намират извън България и всеки от тях си има своята лична причина. Не всички са дори трайно навън. Не малко са гурбетчии, които рано или късно се връщат обратно. Студентите също не остават задължително. Някои емигранти осъзнават, че животът в чужда държава не е за тях и също се прибират. Така че трудно можем да обрисуваме групата на емигрантите като хора, отиващи веднъж завинаги в чужбина, нито пък групата на оставащите като хора, които никога няма да напуснат. И въпреки това между двете групи се води война, която в крайна сметка цели да покаже едно:

„Не съм се минал, като съм заминал (останал)“.

Обикновено сблъсъкът външни-вътрешни е титаничен и прилича малко на празнуване на Коледа с роднини, които иначе избягваш. Той се случва най-вече между пресни емигранти, в повечето случаи от английската така наречена диаспора, и бившите им съученици или колеги. Защо английската диаспора ли? В интерес на истината тя рязко се различава от емигрантските групи по другите държави. Вероятно защото пазарът на труда там беше отворен през цялото време,и всеки смята, че поназнайва английски. Така че към Острова дълги години можеше да тръгне абсолютно всеки, стига да реши. В останалите държави емиграцията си отнема и досега доста време по подготовката, което е вид цедка. Само сред сънародници, отишли във Великобритания, съм срещала необясним срам да кажат какво точно работят. В останалите държави не е проблем, че първата година миеш чинии, ако си дошъл урбулешката без език и без идея какво ще правиш. Ясно е, че все отнякъде трябва да се започне и на това, че нямаш страх от работа, се гледа с добро око.

Bookshop 300×250 2

Българите в Англия обаче явно не смятат така, или поне не последните вълни. Част от тях може и да мият чинии там или да са чистачи и строители, но мнозина предпочитат в България да твърдят, че са мениджъри, диджеи, художници и бизнесмени. Близка приятелка, която има фирма за почистване в Лондон, обича да се шегува с това, че във фирмата само тя е чистачка, а всичките ѝ служители са от мениджър нагоре, когато стане дума за работата им в България. Разбира се, тази срамежливост води и до следващата лъжа: събирани с кървава пот пари, се изпукват за една-две седмици отпуска, само и само да се демонстрира благополучие на Острова.

Как точно си устройват живота българските емигранти във Великобритания, няма кой знае какво значение за този разказ, но обяснява защо вътрешните българи често гледат с недоверие и се дразнят от външните. Но не само „англичаните“ дразнят. Да си признаем, не са малко онези забегнали и в другата чужбина, които се прибират за лятната си отпуска в родината и не спират да мърморят пред роднини и познати колко по-лошо е всичко в България, колко по-изостанали са хората и как в новата им родина няма и следа от проблеми. Тук започват конфликтите, които не могат да бъдат потушени, защото няма угодия и от двете страни. Ако външен българин каже, че в България има проблеми, които са решени по някакъв умен начин в други държави, вътрешните се засягат и то с право, защото излиза, че са тъпи. Ако външният каже, че в България има проблеми, но проблеми има и навън и страната ни си е едно чудесно място за живот, вътрешните се обиждат още повече, защото не оценяваш колко е тежък животът им и едва ли не ги подаряваш на мафията, правителството, руснаците, американците или който там според религията на каращите се е виновен за всичко.

Вътрешните също лесно могат да нарушат хармонията, ако непрекъснато критикуват новата ти родина, пускайки дори и дребни изтъркани забележчици като „Нали знаеш как разбираш, че си в Холандия? Когато кравите станат по-красиви от жените“, които могат да се контрират само с: „Еееей, българска работа беее, не се научихте!“, казвано с повод и без повод.

Дълги години от тези ситуации можеше да се излиза само с темата за доматите. И външните, и вътрешните се обединяваха около лозунга, че по-хубави от българските домати няма. Докато не се включиха българите от Америка. В Америка доматите били не само по-големи, по-червени, по-сладки, ами и по-евтини. С това и този последен изход от войната на тема кой е по-успял и кой се е минал, изчезна в небитието.

Единствено примирие може да се сключи около извода, че в чужбина е зле, ама в България е по-зле. Или обратното. Важното е да няма положителни изказвания, важи само максимата „всички са маскари, само ние сме както трябва, но пък сме жертва на останалите“. А какво по-голямо доказателство от това, че българите вън и българите вътре са част от едно цяло и няма причина, поради която да се делят?

Bookshop 728×90