Явор Гърдев: Драмата ни е, че сме с нищожно значение за света

Свикнали сме да я приемаме като единственото доказателство, че изобщо ни има, казва режисьорът

Явор Гърдев в омнибуса на бае Славе в Театър „199“. Сценографията на спектакъла е на Светослав Кокалов. Снимка: Стефан Н. Щерев - Явор Гърдев: Драмата ни е, че сме с нищожно значение за света

Явор Гърдев в омнибуса на бае Славе в Театър „199“. Сценографията на спектакъла е на Светослав Кокалов. Снимка: Стефан Н. Щерев

Явор Гърдев стана първият редактор на писателя Милен Русков. Романът „Чамкория“, чиято дължина сам авторът определи като неуспех, предизвика естетиката на режисьора – и още преди Русков да започне съкращенията, Гърдев се зае с адаптацията на произведението за сцена.

Дни преди премиерата на спектакъла в Театър „199“, Явор Гърдев разказа пред „Площад Славейков“ как превръща романа в пиеса. Любопитно е, че е използвал често срещаната практика в театъра окончателната версия да бъде утвърдена, едва когато текстът мине през главата и устата на актьорите. Така в този случай актьорът Захари Бахаров е съавтор на адаптацията заедно с Явор Гърдев.

„Докато четях романа, ми се стори, че той има някаква стихийна сила, която освен всичко друго ми влияе и оздравително”, отбелязва режисьорът.

Какво още откри между страниците и редовете на романа Гърдев? Защо пред възгледите на Аристотел – философа от Стагира, предпочита философията на Бае Славе от Банишора? Какви капани крие търсенето на морална справедливост? Колко пъти е бил на едно „да” разстояние от включване в политиката и какво иска да научат децата му точно от него? Отговорите на тези и други въпроси ще откриете в това интервю.

Америка за България

– Като изключим два текста на Георги Тенев („Походът”, „Частите на нощта”), които поставяте през 1994-1995 в театрите на Ловеч и Сливен, досега не сме гледали ваша реализация за сцена на текстове на други български автори. С какво „Походът”, „Частите на нощта” и „Чамкория” от Милен Русков са важни за Вас и за Театъра?

– Първите два текста бяха свързани с нашето общо театрално прохождане в тогавашната ни творческа завера Triumviratus Art Group, в която с Георги Тенев и Никола Тороманов си прекарахме лудата епоха на 90-те години. Всъщност това трио, а и незабравимата Даниела Олег Ляхова, бяхме по-скоро група сценични интуитивисти и произвеждахме видения и блянове в духа на Чеховия Треплев. Така да се каже, представяхме живота, „какъвто се явява в мечтите ни“. „Частите на нощта“ и „Походът“ бяха част от драматургията на израстването ни, глава от нашия билдунгсроман.

За да допълня българските пропуски в картината до „Чамкория“, ще уточня, че по време на периода ми в „Сфумато“ през 90-те ми се е случи да работя на сцена и с текстове на поета Кирил Мерджански от превъзходната му стихосбирка „Митът за Одисей в новата буколическа поезия“ и отново с текстове на Георги Тенев. Малко по-късно се срещнах и с текстове на двама български драматурзи, които особено много ценя, а именно Боян Папазов и Константин Илиев. Вярно, сценичната среща с последните двама ми се случи преди около десетина години във Франция, на специално организирани работни събития, които имаха за цел да популяризират френските преводи на пиесите „Бяс“ и „Куцулан, или Вълча Богородица“. Така или иначе, това си бяха и сериозни сценични опити с френски професионални актьори и студенти по актьорско майсторство. Парадоксът е в това, че първата ми сценична среща с тези автори беше през чужд език. Оттам и ролята ми в работните процеси не се ограничаваше само със сценично, но и със социо-културно и историческо тълкуване.

Освен това, когато се обърнем към големия екран и радиото, изникват имената на още български автори, с които съм работил, но след като питате само за сцена, няма да изреждам и тях.

Ангел Заберски представя Symphony – JAZZ

Що се отнася до „Чамкория“, припознаването на сценичния потенциал на текста при мен стана за нула време. Купих си романа същата сутрин, в която излезе, прочетох го на един дъх и две седмици по-късно се появих на представянето на книгата в София, където веднага попитах Милен Русков за правата и се уговорихме да се чуем допълнително по телефона и да се видим, за да обсъдим въпроса.

Докато четях романа, ми се стори, че той има някаква стихийна сила, която освен всичко друго ми влияе и оздравително. Независимо от тежестта на социалните, политически и екзистенциални противоречия, които разглежда, книгата ми се стори силно жизнеутвърждаваща, окуражаваща, даже целебна.

– Докато адаптирахте „Чамкория“ за сцена, Милен Русков съкращаваше романа си. В известен смисъл Вие се явявате първият му редактор, а не е тайна, че този писател се отнася с подозрение към намеси и съвети. За кой момент/сцена се колебахте най-много дали да оставите или махнете?

– Тук бързам да уточня две важни неща. Преди всичко, след като получихме разрешението за адаптация, аз първо предложих на Милен сам да я направи, но той на момента отговори, че драматургичната форма не го влече и за него това ще бъде по-скоро досадно. Едва тогава решихме задачата да поема аз. Многогодишният опит от работа с драматургични текстове обаче добре ме е научил, че съдбата дори на най-добрите пиеси се решава едва когато те попаднат в главата и устата на актьорите. Неслучайно и някои от най-големите авторитети в драматургията не пускат за печат пиесите си преди първата им сценична проверка, която става еталонна за текста, който ще се публикува. Драматургът сяда заедно с режисьора и актьорите и по време на четенията на маса окончателно редактира текста си и чак след това го пуска за печат. Понеже разликата между писаното и говоримо слово е оттук до небето. Справка: Сократ. Създал е фундамента на цялата философия, без сам да напише една дума. Друг е записвал. На този другия Бае Славе му вика Бланто, а пък на следващия след него вика Пракситотел. Въобще Бае Славе е доста изкушен от метафизиката.

Та Сократ предимно е разговарял, задавал е въпроси. Сам е твърдял, че нищо не знае и очаквал другите да му разяснят нещата с отговорите си. Така правят и умните драматурзи. Ако имат тази възможност, сядат, слушат актьорите, проверяват, редактират и чак после издават. Сякаш едва след надеждната проверка на тези, които по професия изговарят писания текст, пиесите стават валидни. Едва когато са ефективно изговорени.

За Едуард Олби например това беше редовна практика. Неслучайно в англо-саксонската издателска традиция почти всички пиеси излизат предшествани от творческото каре на първата си сценична интерпретация. Това съвсем не е случайно. Константин Илиев, зная, също работи по подобен начин. Затова ми се стори, че вместо да сядам и да се опитвам да съкращавам роман, който самият му автор преди време е изпитвал затруднение да съкрати, по-добре да седна със Захари и заедно да проверим всичко с четене, стъпка по стъпка. Тоест двамата заедно да изведем текста, който ще остане в адаптацията. Не концептуално и предварително, а процесуално. Чрез четене и живо проверяване на сцените и преходите помежду им. Решихме да оставим текстът на романа сам да ни подскаже в процеса на работа какво от него да задържим в адаптацията и от какво да се лишим. Сценичната версия се оформи в това съавторство. През това време Милен не се е намесвал. Просто накрая му пратихме текста на адаптацията и с една-две бележки от негова страна, които изпълнихме, продължихме нататък.

– Как става съкращаването – четете и отбелязвате/задрасквате пасажите в книгата, водите си бележки в тефтер или?

– Като начало още през лятото помолих Захари да ми изпрати списък с монолозите на Бае Славе, които му се струват най-важни, а и тези, които би му се скъсало сърцето, ако не произнесе на сцената. И хоп! Смайващо припокриване в комедийната част и съвсем леки разминавания в драматичната. Наесен пък помолих Милен да ми покаже една от вече прословутите си изписани с писалка тетрадки, в която са бележките му по развитието на сюжета на романа. Той беше така добър да я донесе, заснех я страница по страница и се прибрах вкъщи да я изучавам. Следващата стъпка беше направена, чак когато със Захари се събрахме в един малък кабинет извън театъра, където прекарахме цял месец, средно по осем часа на ден, преди да стъпим на сцената. В този кабинет заедно дестилирахме сценичната версия. Как Захари издържа да чете толкова много, само той си знае, но понякога накрая на деня се учудвах как не му излиза вече пяна от устата. Всичко в сценичната адаптация е окачено на сюжетния скелет, подаден в романа, само че в много по-сбит вид.

Вижте още: КАК СЪКРАЩАВА МИЛЕН РУСКОВ, КАК ЛЪЖЕ СЕБЕ СИ

В този смисъл неприятни изненади за прочелите романа няма да има. Във финалната фаза на подготовка на адаптацията започна и работата ни с проф. Светослав Кокалов по избистрянето на сценичния образ. Текстът претърпяваше незначителни корекции и по време на репетициите на сцена. Последно, само четири дни преди премиерата, изгладихме два прехода и сме окончателно готови.

– Романът разсмива, смразява, обобщава и обучава. Кое е водещото във Вашето представление, има ли го социалният момент?

– Разбира се, социалният момент е силно застъпен и в спектакъла, понеже е определящ за персонажа. Но ако питате за приоритет, съзнателно се предпазихме от извеждане на един-единствен такъв, за да не редуцираме персонажа или историческата ситуация само до един главен техен аспект. По-скоро се опитахме да задържим представени повечето теми в романа и да оформим политическия, идеологическия, социалния, че и битовия контекст на епохата с по-малко застъпени епизоди, като балансираме комичните с драматичните. За съжаление, поради обема на материала ни се наложи да се разделим и с много любими епизоди, които в крайна сметка не попаднаха в адаптацията. От драматичните последен отпадна епизодът с превозването на Анастасия Касабова (майката на Гео Милев) от Сливен до София, а от комичните — изваждането на Бедна книжка и експеримента на шофьорите от пиацата с пръдливото куче Тричко.

В ролята на бае Славе в спектакъла „Чамкория“ ще видим Захари Бахаров.

– За дума на годината беше избрана complicit (съучастник), през 2016-а пък беше пост-истина. Първата приляга на бае Славе, втората би му звучала купешки. Как тълкувате тези думи? Ако вие избирахте дума на годината, коя щеше да е?

– Като оставим настрана Иванка Тръмп, заради която complicit влезе в такова неочаквано обръщение, това е дума, с която се предявява претенция за морална вина към мълчаливите свидетели. Ако обаче свидетелите биха нарушили мълчанието си, тогава същите предявители на претенция за морална вина биха ги обвинили в доносничество и думата на годината щеше да бъде snitch (доносник). Изобщо много трябва да се внимава с предявителите на морална вина. Обикновено те търсят самоутвърждаване за чужда сметка, а идеята за морална справедливост им е само средство в това търсене.

– Преди 20 години завършвате философия в СУ – каква е темата на дипломната Ви работа? На този етап от пътя ви чии възгледи са ви по-близки – на философа от Стагира или на философа от Банишора?

– Ах, че въпрос! Наричаше се „Феноменология на екстатичния театър”. Защитих я в катедра „Логика, етика и естетика“ на Философския факултет на СУ. После я издадоха в списание „Демократически преглед”. Между другото, за да видите колко е малък светът, философия завърших в един курс с моя приятел Петър Дундаков, автора на музиката на филма „Възвишение“, пак по Милен Русков. А що се отнася до това кои възгледи са ми по-близки, то какво да си кривя душата – тези на банишорския философ. Но пак си имам едно наум, де! Нали съм с едното око от Ючбунар, та банишорци ги леко накриво гледам.

– Защо българското общество не може да излезе от състоянието на драма – бае Славе е свидетел на някои от най-драматичните събития в историята ни, а повечето хора днес в България имат същото усещане за тревога, непосилност, безсилие?

– Мисля, че в този геополитически регион сме свикнали да приемаме драмата като единственото доказателство, че изобщо ни има. И понеже усещаме с кожата си колко нищожно значение имаме за световните дела, сме свикнали така дълбоко да ги драматизираме, сякаш сме точно в епицентъра им. Па ревем, па предупреждаваме, па се вайкаме. Сякаш за да преодолеем вътрешното си разочарование от собственото си периферно разположение с повече шум, олелия и симулирана аналитична мощ. Едно непрестанно drama queen party на няколко морета и няколко планети.

– Сто години след Октомврийската революция продължават да се чуват гласове, че кардинална обществена промяна е невъзможна по пътя на еволюцията. Защо кръвопролитията продължават да са условие, без което не може?

– Ако знаех отговора на този въпрос, нямаше да се занимавам с изкуство, а щях да запретна ръкави да оправя света. Но ако все пак искате да получите по-конкретен отговор, Бае Славе ще ви разкаже за разума, дето се крепи само на един на косъм.

„Високомерието е грях, от който и аз не съм имунизиран докрай. Контролът му е въпрос на възпитание и такт.“ Снимка: Стефан Н. Щерев

– Преди години ви поканиха да бъдете министър на културата. Отказахте. Какъв би бил приоритетът ви на този пост? На кое съсловие първо бихте дали пари и защо?

– Ако смисълът от този пост се състоеше единствено в разпределяне на пари между съсловия, то правилно съм отказал. Едно от нещата, което сериозно ме разколеба тогава обаче, беше един важен според мен въпрос, на който сам не успях да си отговоря, а именно:

„Кое трябва да бъде приоритет: културните постижения или социалната справедливост в съсловието, от което се очакват културните постижения?”.

Тук всеки изпечен демагог ще ви каже, че въпросителното изречение просто трябва да се замени с утвърдително, разделителният съюз „или“ да бъде заменен със съединителния съюз „и”, след което всичко ще си дойде на мястото. Но вие не вярвайте лесно на това решение.

– Как ще коментирате думите на един бивш министър на културата и настоящ депутат: „В България остава само това, което не става за чеп за зеле”? Човешко или политическо високомерие е това?

– Ако изказващият твърдението включва и себе си в числото на оставащите, то бих го приел като форма на самокритика, но ако се изключва от това число, тогава наистина замирисва на високомерие.

– Имало ли е момент и кога, в който да сте били на едно „да” разстояние от участие в политиката?

– Имало е. Няколко пъти. Обикновено такова „да“ се търси около парламентарни избори.

– В публичното пространство Вашата фигура е пример за висока мярка/марка, но не и за високомерие. Откъде идва липсата на високомерие – от семейното възпитание, от образованието, от…?

– Високомерието е грях, от който и аз не съм имунизиран докрай. Понякога се изкушавам от високомерие, което обаче гледам да задържам вътре в себе си. Ако високомерието се яви, обикновено имам контрол над него и не го проявявам външно, за да не засегна някого. Този контрол наистина е въпрос на възпитание и такт. Повечето страстни битки, които водя в себе си, изобщо нямат външен израз. Не съм агресивен и смятам вътрешните си страсти за нещо, с което не е добре да обременявам другите хора. Ако това все пак се случи, впоследствие съжалявам.

– Най-важното, което искате децата Ви да научат точно от Вас? Коя е границата, след която родителското влияние трябва да спре?

– Най-важното, което искам да научат, е да различават добро от зло. При това, да го различават с ресурса на собственото си сърце и разум, а не под чуждо психологическо въздействие или идеологическо влияние.

– През 1991-а влизате в Университета като победител в олимпиада по литература. Каква беше темата и какво се случи с този текст? Имате ли други литературни опити и ако да, докога ще стоят в чекмеджето?

– Каква беше темата вече отдавна не си спомням, а текстът сигурно е съхранен някъде. Трябва да проверя. Що се отнася до литературни опити и преводи, то имам множество, но те са предимно от гимназиалните и студентските ми години. Не мисля обаче, че си струва днес да занимавам някого с тях.


Кое е събитието в културата, развълнувало ви най-силно през 2017 г.? Гласувайте!

Пловдив Джаз Фест