Bookshop Wallpaper

Юлиан Табаков: Светът няма нужда да го мечтаеш, той е достатъчно хубав

Няма висота на полета в българското изкуство, някакси летиш в ниското, казва сценографът

„Аз съм късметлия, защото това, че работя извън България, ми дава възможност да съм независим от нея“, споделя сценографът Юлиан Табаков. Снимки: Личен архив

Четено: 3732 пъти E-mail

Родният театър страда от липсата на провокации в последните години – и не само във формата на изкуство. Юлиан Табаков е сценограф, чиято работа българската публика не вижда толкова често, защото той работи основно в чужбина. У нас последните му представления бяха „Веселите уиндзорки“ (2013), постановка на Ръсел Болъм с кратко, за жалост, присъствие в афиша на Народния театър, и хитът „Приятнострашно“ (2009) на Галин Стоев в „199“. През новия сезон му предстоят две премиери: „Някой ще дойде“ от Йон Фосе в Стокхолм, и „Двама на люлката“ от Уилям Гибсън във Вилнюс.

Табаков работи с Театър „Гилотен“ в Стокхолм от 2002 г. Работата му е позната още в Uppsalastads teater – Упсала, Gjotebogstads Teater – Гьотеборг, Norbottens teater – Люлеo, където прави сценографските и костюмните решения за постановките „Дългият път на деня към нощта” от Юджин О’Нийл, „Кой се страхува от Вирджиния Улф” от Eдуард Олби, „Зимна приказка” от Уилям Шекспир, „Съновидения” от Aугуст Стриндберг, „Божествена комедия” по Данте Алигиери, „Смелостта да убиваш” от Ларш Норен, „Психозис 4:48” от Сара Кейн, „Зима” от Йон Фосе, „Съвършеният мъж” от Ингер Еделфелд, „Луцифер ефект” от Татяна Манева, „Нощта на трибадите” от П. О. Енквист и много други. През 2007 г. прави сценографията и костюмите за „Бурята” от Шекспир в Mazasis Teatras във Вилнюс, а през 2011-а за „Троил и Кресида” от Шекспир в Театър „Вахтангов“ в Москва.

През 2012-а завършва първия си документален филм „Цветанка”. В момента работи върху втория си филм.

Юлиан Табаков е артист, който не ограничава своето въображение и търси изкуството във всичките му форми. Ценителите са запознати с изкуството му от негови експозиции в София, Пловдив и Стокхолм. Прави и илюстрации за детски книги и стихосбирки. През 2015-а неговата изложба „Мигновения“ в галерия „Райко Алексиев“ предизвика дебат в столичното арт общество за старостта, смъртта, началото и края. Огромни фотографии на голата 81-годишна актриса Златина Тодева през 2007 г., заснета няколко месеца преди смъртта ѝ, се явиха като критика на естетиката, която ни лансират медиите.

В навечерието на новия сезон поканихме художника, за да поговорим за театър, но и за музика – като син на диригента Емил Табаков, музиката е имала съществена роля в изграждането на Юлиан в изкуството.

– Работите основно в чужбина, защо?

– Така се случи. Отидох да уча, случайно попаднах в един театър в Стокхолм и те уж на шега ме взеха. Още го разказват като история: „Юлиан го взехме от улицата…“. Вече поредна година работим заедно и станахме много близки приятели. Като домашен театър е. Когато се случат някои неща, след тях връщане назад няма.

– Учите скулптура в Париж, преди случайно да попаднете в Стокхолм…

– В Париж учих в Ens Des Beaux ARrts, национално висше училище за изящни изксутва, бях в скулптурно ателие, занимавах се и с фотография. Но не мога да кажа, че съм учил нещо, формулирано така, както тук. Отиваш със своето досие и се разхождаш при преподавателите. И който те поеме. Бях пълен двойкар тогава и не бях на мястото си в това училище. Ако до шест месеца не си намерех ателие, трябваше да напусна училището – но имаше едно ателие, където прибираха всички като мен, общо взето бяхме само чужденци. Където те клъвнат.

После дойде един швед – Ерик Дипман, и ателието си смени името. След това пътувах до Швеция, да видя една приятелка. За две седмици ме взеха и там.

– Където отидете – кълват?

– Не навсякъде.

– В театъра започвате не като сценограф, а като режисьор – защо не продължихте да поставяте?

– Поставял съм през 2000 г. Направих „Три сестри“ в „Сълза и смях“ – казвах, че в спектакъла участват баба ми, сестра ми и една братовчедка. Всички мислеха, че се шегувам – но действително в представлението участваха само приятели – роднини, приятели и техни деца… дъщерите на Владо Пенев и Вальо Стойчев.

– Как се почувствахте в ролята на режисьор?

– С аматьори атмосферата е по-друга. Първо, рамката за допустими грешки е много по-голяма, много по-свободно се работи, няма претенции. С актьори като не стане нещо, може да ги обидиш. Но с аматьори липсва щампата на българските актьори, която аз лично не харесвам.

– И каква е тази щампа?

– Експресивно викане и много бързо говорене, при което актьорът се изморява в един момент. Това тръгна за мен от „Сфумато“ и в момента е по всички театри, в много типове представления. В „Сфумато“ имат специална форма на изразяване, която не навсякъде върви.

Българският театър изглежда, сякаш си пуснал деца на сцената

– Струва ми се, че този маниер не върви и с публиката – тя се плаши от това викане на сцената и бяга от такъв театър.

– Аз нямам такова впечатление – публиката става, пляска, вика. А на актьорите накрая не им остава кислород. Няма изградена роля, няма характеристика на изразяването… емоцията като че ли я помпат с това викане.

– Често се изтъкваме, че правим изкуство на световно ниво. Вие, който работите в чужбина, как оценявате българския театър?

– Всеки театър има свой регионален фасон – английският, шведският, френският. Нашият също има силен облик, но никак не е положителен. Често изглежда така, сякаш си пуснал деца на сцената – хаос, няма естетическа рамка. Не говоря за светлина, сценография, как играят актьорите, а за представлението като цяло, за темпото, за музиката. Добрата сценография например е лоша сценография – ако тя изпъква над всичко останало, значи не функционира добре в произведението. За мен има добри представления и недобри представления, колко добри са отделните му компоненти е без значение. Всяко нещо, което се прави за едно представление, би следвало да се прави, за да стане то, а не за да изпъкне над останалото.

– Какъв пример бихте дали от българската сцена?

– Аз много харесвам повечето от колегите си като хора, познаваме се всички и не бих дал име за пример.

– Да дадем положителен пример… няма ли такъв?

– Дълги години почти не съм ходил да гледам представления и от малкото видяно няма нещо, което да ме вдъхнови творчески. Преди време ме впечатли едно полско представление, не съм сигурен какво беше заглавието, в програма на „Интеркулт“. Беше в църква, свързано със Стокхолм – културна столица на Европа. Изиграха две представления, четирима мъже и четири жени. Една маса си сглобиха с няколко инструмента. Направиха трактат на Стария завет, в рамките на 45 минути, до час. Само игрово, нямаше никакви костюми. Освен че езикът беше полски, всичко беше разбираемо – физическо изразяване, символи. Бяха намесили и движение, и текст, и музика – в много добър синхрон. Имаше по малко от всичко и служеше за общата функция на представлението. Излизаш си с отворена уста.

Също много ме впечатли Джон на DV8 – част от програмата National Theatre Live, както и Body Remix, пълната версия на последното може да бъде видяно в YouTube, в запис на Arte. Фантастични представления.

Инак като цяло сега е модерно да има от всичко по малко и обикновено става голямо мазало. А тези имаха по малко от всичко, но всяко нещо имаше значение.

– У нас с масовки в театъра като че ли изкуство рядко се получава. Какво е вашето обяснение?

– Ние имаме проблем с груповите действия. Което ни пречи много в социален план. Ако аз искам да направя нещо и имам добра идея, дори да се съберем много хора с подобни цели, всеки ще задърпа насам-натам и не би се получило много лесно. Просто ще загубим много енергия. Причините са много – всеки иска да взема решения и в крайна сметка цялото страда, парадоксално никой не иска да поема отговорност – с малки изключения, разбира се. Няма обединеност, не можем да действаме в група. В театъра това много личи. В киното се получава много по-добре, защото се плащат по-прилични пари и се работи по-механично. Но ако трябва да сравнявам нашето с чуждото кино, мисля че доста имаме какво да учим.

Няма нужда да бъдеш срещу течението

– Да попитам същото по друг начин: кое изкуство бихте отличил сред останалите в момента в България?

– Изникват отделни неща. Все пак всяко изкуство е художествено търсене, което се разгръща през времето и се простира през поколенията. И има постижения, има и забутаности някакви. Не е загубена кауза, но ми се иска да виждам по-голям размах. По-смели решения и проекти. По-голяма свобода. Когато правиш големи стъпки, правиш и по-големи грешки, но имаш увереност да продължиш. Няма нужда всички да са доволни и щастливи.

– Вие също като че ли рядко се заемате с проекти в големи мащаби?

– Всеки проект има собствени нужди, да кажем. Всеки проект ти казва какво да правиш с него. И в един момент е хубаво да се подведеш по него, а не него по себе си и собствените си желания. Иначе страдат и двете страни – и нищо не правиш.

– Имате ли идеи за големи проекти? Мечти?

– Мечти – вече не. Според мен светът няма нужда да го мечтаеш и да искаш друго от него. Той е достатъчно хубав, както си е. Преди мислех, че трябва да имам това и онова, но осъзнах, че всъщност нищо не ми трябва, за да се чувствам добре.

– Кога се случи у вас този прелом?

– Това е бавен процес, който започна преди 10 години, може би. И лека-полека напредва. Няма нужда да си срещу течението.

– Разбивал ли сте глава в стената?

– И стени съм разбивал с глава, и глава съм разбивал в стената. И буквално, и преносно. Малки неща са, но общо взето, когато амбициите не отговарят на възможностите, си разбиваш главата в стената и колкото си по-млад, толкова по-често. Накрая започваш да се учиш къде е стената и доколко има смисъл да си биеш главата. Колкото по-рано го узнаеш, толкова по-добре за теб.

Шест плюс е животът в дома на Емил Табаков 

– Какво е да израснете в дома на личност като Емил Табаков?

– Супер е, 6+.

– Отстрани изглежда диктатор.

– Аз да не съм оркестрант (смях)?! И мен се опитаха да ме направят музикант, при това доста години, но съм инат и не стана. Първо започнах с пиано, беше един зор, един ужас. И скучно, и ми се спи. За солфежа изобщо няма да коментирам. Малко фалшивичко пея по принцип. След пианото казах, че този инструмент е много груб, искам цигулка.

– Доста нежен и труден инструмент…

– Бях на 6 години и не знаех тези подробности, изглеждаше ми мъничък и фин. И дойде една 16-инка. Това нещо такъв тон изкара, че съжалих, че съм се родил. Отсреща живееше един приятел, който също свиреше на цигулка – и докато се упражнявахме по 2 часа на ден, никой не минаваше по улицата. Накрая Кимо Атанасов, който беше много готин педагог, го напсувах и баба ми много стреснато ме изгледа. Кимо после каза: Окей, хубаво, сега обаче си изсвири гамичката.

1 2 3Следваща страница


Киномания