За да не би случайно да забравим

Денят за памет към жертвите на комунизма става все по-необходим, защото в България тече реабилитация на соца

Въоръжени войници пред Софийския университет: истинският образ на комунистическия режим. - За да не би случайно да забравим

Въоръжени войници пред Софийския университет: истинският образ на комунистическия режим.

„Над ваший гроб забвеньето цъфти“
Иван Вазов

Първи февруари е официалният Ден за памет към жертвите на комунизма в България. На тази дата през 1945 г. са изпълнени смъртните присъди, произнесени едва няколко часа по-рано от Първи и Втори състав на т. нар. „народен“ съд. Това е екзекуцията на дотогавашния политически елит на България. Но убийствата започват няколко месеца по-рано, още с преврата от 9 септември 1944-а.

Властта на Отечествения фронт (по-късно само на Българската комунистическа партия) не започва нито с избори, нито с национална революция. За разлика от Русия, комунистите идват на власт у нас с помощта на чужда армия. Единствено навлизането на Трети украински фронт на българска територия позволява на дотогавашните разпръснати партизани да свалят кабинета на Константин Муравиев. В дотогавашната история на България няма правителство, издигнато от чужди войски. Любопитен детайл е, че две от най-активните фигури на 9 септември – новият министър-председател Кимон Георгиев и неговият министърът на пропагандата Димо Казасов – са участници и в преврата от 19 май 1934 г., смятан от комунистите за „фашистки“. Георгиев е част и от деветоюнския преврат в 1923-а. Новата, просъветска власт в България, е създадена от професионални метежници, които сменят идеологията си по-често от ризата. Десет години преди 1944-а Кимон Георгиев остро критикува съветския комунизъм.

Новото управление не си губи времето до сформирането на „народния“ съд. Още от първите си дни на власт Отечественият фронт започва да извършва убийства на лица, смятани за „врагове“. Това обикновено са едри собственици, политици и учени, които дори невинаги са свързани с дотогавашния германски курс на българската държава. Книгата „Бивши хора“ на Вили Лилков и Христо Христов демонстрира, че първата вълна от политически убийства след 9 септември е санкционирана от правителството и от ръководството на българските комунисти, намиращо се по това време все още в Москва. Докато „народният“ съд тепърва се образува, терорът срещу потенциалната опозиция вече набира сила.

Америка за България

През зимата на 1944-45 г. България се намира под съветска окупация, като в София действа и Съюзната контролна комисия, в която участват представители на СССР, Великобритания и Съединените щати. Американските представители отбелязват незаконността на действията на новото правителство, но ръководството на Комисията е в съветски ръце и убийствата продължават.

В действителност всички убийства, извършени от 9 септември 1944-а до 1947 г., са част от съзнателен план по унищожаване на българската интелигенция, а с това – и на възможностите за легална съпротива срещу новия режим. Лекцията „Право и човешки права в България“, изнесена от проф. Никола Долапчиев пред Кралския институт за международни отношения „Чатъм Хаус“ през 1952 г., показва точния обхват на терора, започнал с преврата и кулминирал в масовата екзекуция от 1 февруари 1945-а. В процесите на „народния“ съд проф. Долапчиев е служебен защитник на бившия регент княз Кирил Преславски и става свидетел на системните нарушения на крайно пристрастната съдебна процедура.

Регентите Богдан Филов, княз Кирил и ген. Никола Михов знаят каква ще бъде присъдата им.

Самият „народен“ съд действа много по-жестоко от серията Нюрнбергски съдебни процеси, проведени от страните-победителки във Втората световна война срещу нацистките военнопрестъпници. Размахът на водените в България процеси напомнят протеклите години по-рано съветски чистки. Смъртните присъди у нас са над две хиляди, при под трийсет в Нюрнберг. Комбинацията от убийства без съд и от съд без възможност за защита парализира българското общество и го оставя без естествени водачи. Съветската окупация само помага този процес да протече без насрещни действия от страна на населението. През този първоначален период на комунистическото управление българската войска е изпратена да се сражава с отстъпващия германския Вермахт под командването на онези стари офицери, които при завръщането си също ще бъдат подложени на убийства, унижения и репресии.

След 1947 г. продължава планомерното разселване и въдворяване в лагери на оцелелия „класов враг“. Докъм 70-те години на ХХ в. старата прослойка образовани български граждани, произлизащи от големите семейства на Възраждането, на практика е унищожена. Това има огромен, продължаващ и до днес негативен ефект както върху историческата памет, така и върху политическата култура на нашата нация. Страхът от властите и заучената безпомощност пред произвола са наследство именно от годините на терор, екзекуции и тормоз. Като по-далечно последствие, чалгизирането на нашето общество днес се корени в липсата на естествени авторитети, унищожени именно от комунистическия режим. Ние просто сме изгубили приемствеността с онази не съвършена, но все пак цивилизована България, съществувала преди комунизма.

Bookshop 300×250 2

Ето защо го има Законът за обявяване на комунистическия режим за престъпен. Той е декоративен, пожелателен закон, но все пак е добре, че съществува. Ето защо го има и Денят за памет към жертвите на комунизма – една все по-необходима дата. Толкова по-полезен за обществото ни е и фактът, че учени като проф. Евелина Келбечева успяха да се преборят за изучаване на престъпленията на комунистическия режим в училище. В това отношения са ценни и изследвания като книгата „Концлагерът Белене“ на Борислав Скочев. Това, което все още ни липсва, е цялостната лустрация, тоест осветляване на продължаващите обществената си дейност сътрудници на някогашната Държавна сигурност. Лустрацията е естествен и необходим завършек на процеса по преодоляване на отрицателните последици от комунистическия режим.

За съжаление, в момента у нас тече и един обратен процес по реабилитиране на червената диктатура. Голяма група интелектуалци, журналисти и политици се опитват недобросъвестно да подменят историческите факти и да възстановят на негово място пропагандния разказ за „фашизма“ на Третото българско царство и за „големите постижения“ на „народната“ република. Този разказ винаги пропуска или омаловажава убийствата. В по-циничните си версии той дори оправдава унищожаването на българската интелигенция. Съществуват и истерични опити да се приравни говоренето за лустрация днес с клането, устроено в 1944-47 г. Тази историческа подмяна има пряка политическа цел – изкарването на България от свободния, западен свят днес.

Тъкмо заради историческата истина и заради бъдещето на страната ни ние не можем да забравим жертвите на 1 февруари 1945-а. Вечна им памет.

ДС