Bookshop March 2017 2

Залез над Ватерло

Лондон - великият град, съставен от това, което артистите казват за него - няма да се уплаши

Снимка на бягащ от терора лондончанин продължава да държи бирата си и не я пуска. Този дух е несломим, каквото ще да говорят мразещите. Снимка: Стопкадър

Четено: 2188 пъти E-mail

Dirty old river, must you keep rolling
Flowing into the night
People so busy, makes me feel dizzy
Taxi light shines so bright
But I don’t need no friends
As long as I gaze on Waterloo sunset
I am in paradise

Рей Дейвис, вокалът на „Кинкс“, е поет, убеждавам се отново, докато слушам песента за дванайсети път днес. Откакто се случи трагедията, постоянно се сещам за любими парчета, свързани с Лондон. Този град, като всеки велик град, е съставен от това, което артистите казват за него. Те го правят по-хубав, отколкото е в действителност. Но той пък е направил тях – така че артистите и великият град винаги са квит.

Няма как в главата да не нахлуят и съвсем първосигнални асоциации. The Clash с апокалиптичното London Calling – може би е по-уместно сега. Или пък Werewolves of London на Уорън Зивон. Аз обаче съм зациклил на Waterloo Sunset, тя е моят личен лондонски химн. Да, реката наистина е мръсна. Лисиците са излезли от приказките и са се скрили в хорския боклук. Пълно е с огради, тук обичат оградите. Неприветливо е, ако не си банкер. Или студент, който учи за банкер. Скъпо е по агресивен, натрапващ се начин – по-скъпо от Ню Йорк, от Париж или Москва. Ню Йорк е по-човешки и свободен, Париж е по-лъснат и красив, а Москва е много по-евтина (и нашенска), въпреки цялата си репутация на скъп град. Ако човек иска да помрънка още, основанията за това в Лондон го намират сами. И въпреки всичко – когато погледаш залеза от Ватерло, чувстваш, че си в рая. Рей Дейвис е поет.

***

По-рано тази година.

Април е месец най-жесток и времето е услужливо-лошо за пътника, който пак не си е взел топли дрехи. Бродски пише, че в този климат единствените, които имат шансове да превземат трона, са производителите на чадъри. Крачим безцелно по Лондон бридж с един приятел. Той живее на няколко минути от моста и всеки ден минаваме оттук и през деня, и през нощта. Неотдавна (през март) беше атаката в Уестминстър, така че от време на време се озъртаме глупаво – сякаш можем да предотвратим каквото и да било, внимавайки. Сякаш лудостта има спирачки или пък ние имаме време, ако тръгне внезапно към нас.

„Да слезем към Бъроу Маркет да хапнем?“. „Айде“.

Ако мултикултурализмът побеждава безапелационно някъде, то е в кухнята. Глобализмът се справи с вековната традиция на британския кулинарен провал. Дори най-големите ксенофоби обичат да си похапват ориенталски вкусотии, защото няма идеология, която е способна да защити английската кухня. Може (уви) да си расист, да не обичаш тези и тези хора, но не може да обичаш тези колбаси, този боб и тези картофи.

На Бъроу Маркет е както винаги – претъпкано и вкусно. Все още никой не е прегазил никого на моста и не е слязъл тук да коли минувачите. Просто не е избрал този ден. Разминали сме се. Без да усетим, ежедневието ни се превърна в това – да се разминаваме със злото. Откроиха се две състояния – или гледаш злото от екран, или си на грешното място в грешното време и го виждаш пред очите си. Търси се трето, допустимо състояние.

***

Terry meets Julie, Waterloo Station
Every Friday night
But I am so lazy, don’t want to wander
I stay at home at night

Преди няколко дни, нощта на атентата. Звъня на приятелите си в Лондон, за да се уверя, че са добре. Говорим си със същия, който живее до Лондон Бридж. Смятал да излиза тази вечер. В последния момент се отказал, решил да си остане вкъщи. Каза ми „домързя ме“ – както в текста на Рей Дейвис. Простете патоса, но това домързяване му е спасило живота. Може би през април нас – минувачите по моста и в Бъроу Маркет – ни е спасило това, че терористите ги е домързяло тогава? На това ли ще разчитат Тери и Джули отсега нататък, когато се срещат на гара Ватерло?

***

Освен факта, че лудостта е непредвидима и няма спирачки, съществува и друг сериозен проблем с „войната срещу терора“. Той е граматически. Фукуяма твърди, че тероризмът е тактика, не враг, а война се води срещу някакъв враг. Но оставете това, тактика или не, тероризъм или терор – как точно ще спечелиш война срещу съществително нарицателно име? Това е нещо като войната срещу дрогата – докъде стигна тя? Изчезнаха ли наркотиците по света? Думата няма да се свърши и нещото зад нея няма да се свърши. Можеш да спечелиш война срещу нацистка Германия, защото е ясно кой е врагът. Срещу съществително нарицателно не можеш. Какво следва – като се справим с „терора“, може би ще започнем война срещу „страха“? Като го оправим и него, ще се разправим с ужаса, след това с гнета?

***

Millions of people swarming like flies ’round Waterloo underground
But Terry and Julie cross over the river
Where they feel safe and sound

Тери и Джули днес не могат да се чувстват в безопасност, преминавайки реката. Това за съжаление е факт, такова е настоящото статукво и две групи глупаци се опитват да си присвоят разговора за него. Едните изтъкват факта като причина за поголовна депортация – няма значение кой си, как живееш, от колко време е тук семейството ти, образован ли си, това са подробности. Всички да се махат. Така смятат едните.

Достатъчно е човек да помисли малко повече от 30 секунди над тази идея, за да се увери каква тъпотия е, да си избърше плюнката от устата и да се съвземе от собствената си злоба. Защото нещата не стават така.

Другите, те не са по-адекватни, отказват да назоват факта – отново проблем с езика. Отново понятийни приплъзвания. А ако трябва да сме точни, демокрация и политическа коректност не са едно и също. Либерализъм и пасивност не са едно и също. Либерализмът предполага защита на всичките си ценности, борба за тях – не избирателно отношение. Толерантност и слепота също не са синоними – не може да обясняваш злото с културни различия, да защитаваш същите различия, а да не защитаваш например правата на жената в съответната култура.

Това не е либерализъм – това е кокоша слепота. Буквално: невъзможност да се адаптираш към тъмното в света и да разпознаваш нещата в мрака. Например да не смееш дори да започнеш разговора от изходната му точка: че това е ислямски тероризъм. Не е будистки. Нито мормонски. Добре, че не е индуистки, защото те пък се прераждат.

***

Every day I look at the world from my window
But chilly, chilly is the evening time
Waterloo sunset’s fine

Този град се опитва да бъде едновременно вертикален социално и хоризонтален културно. Това в един момент се оказва проблем. Защото води до изкуствена културна равнопоставеност и естествено социално неравенство. Маргиналите, които газят и колят хората, знаят на съвсем сетивно равнище, усещат, че небостъргачите в Ситото и в Канари Уорф не са за тях. И нашият смисъл на живота не е техният. При нас всъщност има криза в този смисъл. Не говоря за липсата на Бог в днешна Европа, тая теза се протърка от повтаряне, нейните защитници много обичат да стигат чак до Просвещението в обвинителния си акт, видите ли, то докарало Запада дотук с опълчването си срещу Бога. Глупости. Нека спрат да се ползват от плодовете на Просвещението, ако са честни хора. Но няма да го направят.

Човек може да не е особено религиозен, може дори да не вярва в Бог, но не може да мине без никаква метафизика, без никакво вглеждане в големия смисъл на всичко това и без въпроса какво следва, какво още има. Отказът от такъв въпрос пак е водене на война срещу съществително нарицателно. Но то в случая е много по-важно и ценно. Война срещу смисъла съвсем не върви.

Терористите си имат своя елементарна метафизика. Техният смисъл на живота е фаст фууд и те не осъзнават иронията на това положение – че тяхната отвъдна награда е точно толкова куха, колкото нашия тукашен консуматорски ден. Те презират консуматорския ни ден, защото не се чувстват равноправни участници в него. Презират нас, защото в очите им нямаме смисъл.

***

But I don’t feel afraid
As long as I gaze on Waterloo sunset
I am in paradise

Лондон е преживявал и по-лошо, великият град няма да се уплаши, това е ясно. Тери и Джули ще се срещнат. Сред стотиците снимки от мястото на трагедията видях и една, в която бягащ от терора лондончанин продължава да държи бирата си и не я пуска – нормално е, една пинта не струва малко. Този дух е несломим, каквото ще да говорят мразещите.

***

Пак се сещам за лондонското стихотворение на Бродски. То е от 1974-а. Освен това за чадърите, вътре пише и друго: че гледайки вестника, може да се натъкнеш на статия за минувач, паднал под гумите. И чак като видиш абзаца за скърбящите роднини, да си помислиш с облекчение – „не се отнася за мене“.

Днес тези стихове звучат страховито, контекстът се измени. Дано абзацът никога не се отнася за нас. Дано приятелите, близките ни и Тери и Джули от песента да са добре.

Waterloo sunset’s fine.

Bookshop March 2017 1