Bookshop Wallpaper

Страхуваме се от бежанците заради провала ни с ромите

За много от малките източноевропейски нации пристигането на чужденците е сигнал, че излизат от историята, пише Иван Кръстев в книгата „След Европа“

Ноември 2015 г. Бежанци се качват на влак за Сърбия, в близост до град Гевгелия, Македония. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Четено: 1305 пъти E-mail

„След Европа“ – новата книга на политолога Иван Кръстев – е посветена на една революция, но не революцията на масите от ХХ в., а миграцията – „бягащата през граници“ революция на XXI в. Това е книга за Европа във време, когато все повече хора възприемат политическата промяна като смяна на страната, в която живеят, а не като смяна на нейното правителство.

Кръстев търси отговор на въпросите как бежанската криза промени европейските общества и защо гражданите на Европа изпитват толкова силна неприязън и недоверие към меритократичните елити.

Британските медии определят книгата като една от най-интересните книги през 2017 г., която разглежда предизвикателствата пред Европа днес. „Ди Цайт“ нарича Кръстев „интелектуалец, чийто глас се чува по цял свят“:

„Дясно, ляво, горе, долу, Изток, Запад – тези категории не са достатъчни, за да се опишат мислите и изявите на Кръстев. Той си е спечелил независимост”.

„Таймс“ определя българина като „несантиментален либерал, за когото бежанската криза е европейският 11 септември, криза по-голяма дори от тази на еврото“. А според „Файненшъл Таймс“, „Иван Кръстев е един от най-интересните европейски интелектуалци. В тази книга той твърди, че бежанската криза е способна да отвори пропаст между елитите и избирателите, а това е заплаха за бъдещето на целия европейски проект“.

Председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена, Иван Кръстев е автор е на десетки книги и статии за европейската и световната политика, както и на месечна рубрика в „Ню Йорк Таймс”.

Издадена неотдавна в САЩ, както и в Германия, където стана бестселър в класациите за политологична литература, „След Европа“ предстои да излезе във Франция, Русия, Полша, Дания, Сърбия и други европейски страни.

Представяме ви откъс от „След Европа“.

Дефицитът на състрадание в Източна Европа
Иван КРЪСТЕВ

„Трудно ми е да разбера – признава бившият германски президент Йоахим Гаук – как нациите, чиито граждани някога бяха политически потискани и към които беше проявена солидарност, днес отказват да са солидарни с потиснатите от други части на света.“ Или с други думи, това, което вълнува мнозина западноевропейци, е защо източноевропейците се отдалечиха толкова много от фундаменталните ценности, залегнали в основата на Европейския съюз, и са толкова малко склонни да проявят солидарност към страданията на другите.

Скандалното в поведението на Източна Европа от гледна точка на Запада не е в желанието да се вдигат огради, които да спират бежанците, а в твърдението, че „на тези хора не им дължим нищо“. Миграцията е поляризираща тема и на Запад, а всяка следваща терористична атака увеличава дела на германците, недоволни от политиката на отворени граници на канцлера Меркел. Но докато в Германия почти 10 процента от населението по някакъв начин взеха участие в различни доброволчески инициативи в подкрепа на търсещите убежище, обществеността в Източна Европа (с изключение на относително малък брой непоклатими либерали) остава до голяма степен безразлична към участта на бежанците. Затова лидерите на тези държави отхвърлиха решението на Брюксел за преразпределение на бежанците сред страните – членки на ЕС. Министър-председателят на Словакия Роберт Фицо за­яви, че страната му е готова да приеме само християни (тъй като в Словакия нямало джамии, мюсюлманите щели да се почувстват зле там, обясни той). Лидерът на управляващата в Полша партия „Право и справедливост“ Ярослав Качински предупреди, че приемането на бежанци ще бъде опасно за общественото здраве поради болестите и заразите, които те носят. Унгарският министър-председател Виктор Орбан пък заяви, че моралното задължение на Европейския съюз е не да помага на бежанците, а да гарантира общата сигурност на европейските граждани. Последователен в своите послания, на 2 октомври 2016 г. Орбан организира референдум, на който повече от 98 процента от гласувалите изразиха несъгласието си страната им да приема бежанци. (До урните отидоха 44 процента от гласоподавателите, поради което с малко не беше до­стигната необходимата 50-процентна бариера, за да бъде признат референдумът за валиден.)

Удивително е, че в отношението си към бежанците католическа Полша не се различава от православна Румъния, а икономически по-напредналата Чехия не е по-гостоприемна към тях от по-бедната България.

Източноевропейската реакция на бежанската криза изглежда особено странно, ако се вземат под внимание три важни факта. Първо, през по-голямата част от ХХ в. народите от Централна и Източна Европа често са били принудени да емигрират или да приемат имигранти. Достатъчно е да припомним, че както днес много германци говорят за „ислямизация“, в края на ХІХ и началото на ХХ в. страхът е бил от „полонизирането на Запада“.

На второ място, бежанците, потърсили убежище в страните от Централна и Източна Европа, в действителност са много малко. През 2015 г. броят на влезлите в Словакия стигна до невероятните 169 души, само 8 от които поискаха да останат там. (Плакат на Партията на кучето с двете опашки – група от унгарски улични артисти – призова хората да се замислят върху факта, че през живота си един унгарец е по-вероятно да срещне НЛО, отколкото мигрант.)

Трето, и в това се състои трагичната ирония, централноевропейските икономики отчаяно се нуждаят от мигранти. Вследствие на вълната от емиграция след 1989 г. източноевропейските общества страдат от спад на населението и по тази причина са изправени пред сериозни проблеми за издръжката на своите социални системи. След края на комунизма 2,5 милиона души са напуснали Полша, 3,5 милиона са емигрирали от Румъния, а населението на Литва е намаляло от 3,5 милиона на 2,9 милиона, като тенденцията остава без промяна.

Тогава защо източноевропейците са толкова враждебно настроени към бежанците? Да вземем за пример България. Броят на бежан­ците, пристигнали в страната след трагедиите на Балканските войни и Първата световна война, е равен на една четвърт от цялото тогавашно население. През 20-те години на ХХ в. България е приличала на днешна Йордания и Ливан и нашето общество с основание се гордее, че за много кратко време сме успели да дадем подслон и да интегрираме толкова много хора.

Но защо тогава сме протегнали ръката си за подкрепа, а сега отказваме да направим същото? Отговорът е ясен: хората, потърсили убежище преди век, са били етнически българи. А сега не е така. Мнозинството от българите не вярват, че солидарността, която някога са намирали за задължителна към собствения си народ, сега трябва да бъде оказвана и на други, които бягат от война и преследване. Всъщност днес българите доб­роволци за извършване на „граждански арести“ на незаконно прекосили границата бежанци са повече от тези, записали се като доброволци, за да окажат помощ на бежанците. Бежанската криза показа, че Източна Европа гледа на космополитните ценности, върху които се основава Европейският съюз, като на заплаха, докато за мнозина на Запад тъкмо тези космополитни ценности са в основата на новата европейска идентичност.

Въпреки че враждебността на източноевропейците към бежанците може и да е стъписваща за мнозина, тя едва ли е изненада. Тази враждебност се корени в историята и демографията, в парадоксите на посткомунистическия преход и по особен начин е и израз на централноевропейския бунт срещу глобализацията.

В Централна и Източна Европа историята има значение, а историческият опит на региона в много отношения противоречи на някои от обещанията на глобализацията. Повече, отколкото на всяко друго място в Европа, централноевропейците имат съзнание за предимствата, но и за недостатъците на т.нар. мултикултурализъм. Източноевропейските държави и нации се утвърждават през втората половина на ХІХ в. почти по едно и също време. Докато Западна Европа познава света, защото повече от два века го е владяла и западните общества в огромна степен са белязани от наследството на колониалните империи, централноевропейските държави се раждат от разпадането на европейските континентални империи – Германия, Австро-Унгария, Русия, както и от последвалите процеси на етническо прочистване.

Етническата мозайка на Западна Европа през ХІХ в. е относително хармонична, като пейзаж от Каспар Давид Фридрих, докато тази на Централна Европа прилича повече на експресионистична картина от Оскар Кокошка. Докато в предвоенния период Полша е мултиетническо и мултирелигиозно общество, в което повече от една трета от цялото население са били германци, украинци или евреи, днес Полша е едно от етнически най-хомогенните общества в света, като 98 процента от нейното население са етнически поляци. За мнозина от тях връщането към етническото многообразие представлява завръщане към трудните времена между двете световни войни. Срамната тайна на Централна Европа е, че тъкмо прогонването и унищожаването на евреите и германците откриват възможността за изграждане на национални средни класи в страните от региона. И докато Европейският съюз се основава върху френската концепция за нацията (която дефинира принадлежността към френската нация като лоялност към институциите на републиката) и на германската концепция за държавата (силни провинции с относително слаб федерален център), страните – членки от Централна Европа, се основават тъкмо на обратното: те съчетават френското възхищение към централизираната и всемогъща държава с идеята, че гражданството означава общо потекло и споделена култура, каквото е разбирането на германците. Както отбелязва френският политолог Жак Рупник, централноевропейците са особено възмутени от германската критичност към тях заради бежанската криза. Защото те заимстват идеята за нацията като културно единство именно от Германия от ХІХ в.

Неприязънта на Централна и Източна Европа към днешните бежанци се корени не само в по-далечната ѝ история, но и в опита ѝ от посткомунистическия преход. След комунизма и множеството либерални реформи в тези общества се възцари цинизмът. Те вероятно заемат водещо място в света по недоверие към публичните институции. Брехт вече не е част от учебната програма, но повечето източноевропейци все още биха подкрепили неговото мнение, че „за света, в който живеем, никой от нас не е твърде лош“. Изправени пред притока от мигранти и обзети от икономическа несигурност, много източноевропейци чувстват предадени надеждите си, че присъединяването към Европейския съюз ще им донесе летящ старт към благоденствието и ще сложи край на изпълнения с кризи живот. Фактът, че са много по-бедни от западноевропейците, според тях им дава основания да мислят, че не дължат нищо никому. Всъщност отношението на източноевропейците към глобализацията не се различава много от отношението на изгубилата статус и доходи „средна“ Америка, която гласува за Тръмп. И двете групи виждат себе си като забравени и губещи.

Враждебната реакция на източноевропейците към бежанците и мигрантите се корени и в чувството за предателство, което мнозина от тях усещат, когато чуят европейските лидери да описват масовата миграция като възможност, от която печелят всички. В книгата си „Изход“ оксфордският икономист Пол Колиър показва, че докато миграцията на хора от бедните страни към Запада е полезна за мигрантите и като цяло за приемните общества, тя може да има негативно въздействие върху по-ниските класи от тези приемни общества, особено по отношение на перспективата децата им да имат по-добър живот. Нежеланието на либералите открито да дискутират негативните последици от миграцията събуди реакция срещу елитите (завладяла социалните мрежи), което пък предизвика спазми в политическия живот на множество демократични общества.

Парадоксално, демографският страх е един от най-слабо дискутираните и в същото време един от най-важ­ните фактори, формиращи реакцията на източноевропейците към бежанците. Историята е научила народите от Централна и Източна Европа, че нациите и държавите имат лошия навик да изчезват. И това обикновено е резултат от изгубени войни и масови преселения. През последните двайсет и пет години около 10 процента от българите са напуснали страната, за да живеят и работят в чужбина. Според прогнозите на ООН се очаква населението на България да се свие с 27 процента до 2050 г. Тревогата от „етническо стопяване“ може да бъде ясно различена в много от малките източноевропейски нации. За тях пристигането на чужденците е сигнал, че излизат от историята, а популярният аргумент, че застаряваща Европа се нуждае от мигрантите, само подхранва тяхната екзистенциална меланхолия. Когато гледаш по телевизията как възрастни местни жители протестират срещу заселването на бежанците в обезлюдените им села, където в продължение на десетилетия не се е родило нито едно де­те, сърцето ти се къса и за двете страни – и за бежан­ците, но и за старците, свидетели на разпадането на техния свят. Ще има ли след сто години кой да чете българска поезия, е въпросът, който тези телевизионни кадри извикват.

В политиката на застрашените мнозинства представата за демокрацията се преплита с демографските страхове на хората. Нацията, подобно на Бог, е един от щитовете срещу тленността. Надяваме се, че и след смъртта си ще продължим да живеем в паметта на нашето семейство и на нашата нация. Самотният човек е смъртен по различен начин от този, който е силно свързан с определена етническа група. Затова и не може да бъде изненада, че демографските страхове определят не само враждебността на обществото към чужденците, но и негативните му нагласи към социални промени като гей браковете. Посткомунистическите общества обикновено са много светски и толерантни, когато става дума за сексуалния живот. Но за много от консервативно настроените хора гей браковете означават по-малко деца и още по-дълбок демографски упадък. За една източноевропейска нация, изложена на последиците от ниската раждаемост и емиграцията, одобрението на гей културата прилича на одоб­рение на собственото ѝ заличаване.

Искането на централноевропейците за затваряне на границите е и закъсняла реакция срещу тяхната собствена емиграция, последвала отварянето на посткомунистическите страни след 1989 г. Един популярен виц разказва за трима българи, които се разхождат из центъра на София, облечени в традиционни японски дрехи и въоръжени с мечове. „Кои сте вие и какво искате?“, учудено ги питат минувачите. „Ние сме седемте самураи и искаме да направим тази страна по-добро място за живеене.“ „Но защо сте само трима?“, питат ги хората. „Ами само трима останахме, другите заминаха за чужбина.“ Официалните статистически данни показват, че през 2011 г. извън страната живеят 2,1 милиона българи. Тази цифра е изключително висока за страна с малко над 7 милиона жители.

Отварянето на границите беше едновременно най-доброто и най-лошото, което се случи на българското общество след падането на Берлинската стена. „Мога да обичам само това, което съм свободен да напусна“, написа източногерманският дисидент Волф Бирман през 70-те години на ХХ в. В продължение на половин век българите бяха принуждавани да обичат страна, която не бяха свободни да напуснат, и затова отварянето на границите беше най-яркият израз на новата свобода, дошла след края на комунизма. Едно проучване на общественото мнение, проведено 25 години след падането на Стената, показа, че българите смятат отварянето на границите за най-голямото постижение на посткомунистическия период.

Но масовата емиграция на хора, предимно на възраст между 25 и 50 години, имаше драматични последици за българската икономика и политика. Това, което през 1989 г. започна като демократична революция, беше последвано от демографска контрареволюция. МВФ изчисли, че ако емиграцията продължи със същите темпове, Централна, Източна и Югоизточна Европа ще изгубят около 9 процента от очаквания си БВП в периода 2015–2030 г. Бизнесът в региона постоянно се оплаква от липса на квалифицирана работна ръка. Източноевропейските здравни системи изпитват недостиг на висококвалифицирани медицински сестри, които предпочитат да печелят няколко пъти повече, като се грижат само за едно семейство в Лондон, отколкото да практикуват своята професия срещу ниско заплащане в местната болница, грижейки се за стотици пациенти. Мнозинството от най-добрите български студенти изобщо не кандидатстват в българските университети и така ги лишават от своя талант и амбиция. Българите са втората по големина чуждестранна студентска общност в Германия след китайците. И макар повечето младежи, които напускат, да планират да се върнат, завръщането е по-трудно осъществимо, отколкото са си мислели. Хората, напуснали страната на ранен етап от живота си, не разполагат с местни мрежи от социални и бизнес контакти и не познават местните реалности. Те често са обезкуражени, когато почувстват, че са посрещнати с по-малък от очаквания ентусиазъм. Далече от очите, далече от сърцето. Самият факт, че „напускането“ е толкова популярна възможност, прави завръщането да изглежда непривлекателно. Съществува извратената представа, че у дома се прибират единствено лузърите.

1 2Следваща страница


Формата на водата