Лист wallpaper

Защо Георги Господинов ли?

Поетът Кирил Кадийски. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

E-mail

Г-жа Капка Тодорова (тя и Лола Монтескьо) си задава някои въпроси, които бихме могли да отнесем към риторичните и да се задоволим само да ги прекараме през съзнанието си за кратко, с цел осведомяване, но има и друга възможност – да оценим патоса ѝ като опит да стигне до истината за нещата. Не бих се осмелил да говоря от името на читателя за материала ѝ в „Площад Славейков”, но лично мен този текст ме оставя с впечатлението, че някакво чувство за неудовлетвореност от предпочитаната реалност за непостигнат идеал мъчи авторката до края – и мисля, че е редно да внесем някаква яснота, без амбицията за непогрешимост, допускайки, че и друг би могъл да даде своя по-различна интерпретация.

Ако вдъхновението ѝ не я беше обзело така светкавично, ако тя беше изчакала с няколко дни, вероятно щеше да прочете освен предизвикалия гнева ѝ мой памфлет „Буколика за господин Господинов” и интервюто ми в сайта atrakcia.bg. Макар и по друг повод, който едва ли я вълнува със същата обзетост, то може би щеше да отвори очите ѝ за някои неща и текстът ѝ нямаше да бъде в този вид, или патосът му нямаше да издава такова пристрастие, най-малкото понеже и аз разглеждам от своя гледна точна някои вълнуващи я въпроси, вклинили се в интервюто ми не само поради една друга подобна припряност – на свръхемоционалната Божана Апостолова, но и поради неутолимото ѝ желание вместо да дебатира, да спори с опонента си – на всяка цена да го злепостави (омаскари – в лексикона на нейната ценностна система). Без да си дава сметка, че пише и публикува неща, заради които утре ще ѝ се наложи да пише тъкмо обратното под диктовката на своя адвокат.

Ето – за да не преразказвам себе си – откъс от това интервю:

„…онзи ден, часове след излизането на памфлета, в атака се хвърля самата Божана Апостолова. И в какво е целият ѝ патос: защита не толкова на автора, колкото на… читателите. Обръща се трогателно към тях и ги известява, че любимият им автор е наречен овчар от един господин Кадийски, а те… „овце“.

В кавички – сиреч цитира точно. А ако беше прочела лично памфлета, щеше да види, че никъде в него не се говори за читатели, тази дума не се споменава дори.

Метафората е проста: писателят е овчар, произведенията му – това са неговите овце и продукцията от тях. Но и простите метафори явно са проблем за Апостолова, която едно време е пишела стихове. И поуката от баснята: няма нищо лошо, че той – поетът овчар – продава продукцията си, лошото е, че става недобросъвестен и почва да пробутва и субпродуктите. На същите тия читатели, за които е целият поплак.

Пратих писмо до сайта skif.bg, публикувал тази откровена лъжа, приложих линк и макар със закъснение, го пуснаха. Сега хората ще видят как стоят нещата. И кой ще излезе лъжецът? Не авторът на интригата, разбира се. Тя – при все че на нея никога не би ѝ хрумнал такъв ход. Познато, познато!”

И някак си се натрапва усещането, че всичко е правилно по Фройд: в нейното подсъзнание вероятно читателите са толкова лековерни (равносилно на „овце”), че тя не си дава сметка как ги оскърбява с една такава евтина манипулация. Но нейсе, всичко ще дойде на мястото си.

Ще повторя, а може би и потретя, че винаги съм давал ГГ за пример как един творец (все едно писател, художник или музикант) трябва да се грижи за продукцията на собственото си творчество. Но създал си веднъж име на добър писател и завоювал аудитория, никой няма право да ни пробутва некачествена стока. И не стига това, но тази ерзац продукция да бъде представяна не само за един от върховете в творчеството му, но и за връх в българската литература. Такъв е случаят с някои от творбите на ГГ и най-вече с последната му (определено слаба) книга, което породи лавинообразното срутване на текстове – и нови, и стари – в интернет пространството.

Г-жа Капка Тодорова е потисната от това, че „новата му книга „Всичките наши тела” подпали(ла) фитилите на заредените оръдия и върху него отново се изсипа(л) огън и жупел”. Как пък не успя да чуе, че от ранна пролет баирите и доловете на българската литература ехтят от топовните гърмежи, вестящи, че всеки момент от Америка се завръща не кой да е, а самият Господинов – този нов Дан Колов на родната литература, разнасящ славата ѝ по света. И че идва с нова книга. И как не се запита кой пали фитилите на тия топове?! Апропо, топовете са с фитили, оръдията са за гърмежи по други цели. Но не може да искаме чак такива оръжейни подробности дори от войнствено настроени жени. И за какво бяха тия предварителни салюти и опитите да се продължи канонадата?! Някой недоброжелател не би се въздържал да си направи гаргара: ами за да не се чуе, че самата книга при появата си е издала гръм, подобен на звук, излязъл сякаш от нецензурната тръба, да ни прощава дядо Вазов за заемката.

След всичко казано няма нищо странно, че г-жа Тодорова „за Господинов е чела толкова много статии, а за творчеството му толкова малко”. Самата Капка с тази си статия увеличава неравенството в уравнението, понеже капка по капка вир става, а тези милозливи дамски писания (не се правя на мачо!) самите вече са море, наистина до коленете, но доста обширно.

Някои от опонентите на ГГ може ехидно да подхвърлят, че за него няма сериозни критически текстове, понеже няма и сериозна литературна продукция, която да ги породи, но едва ли ще бъдат напълно прави, както не са напълно прави и ония, които тръбят наляво и надясно, че благодарение на творчеството му (на ГГ), се чувало по нещичко и за българската литература по света. Г-жа Монтескьо дава дори детайли от цялата тази ситуация: „когато „Физиката на тъгата излезе, прикова световното (sic!) внимание към автора…”. Така че няма какво да се чудим, че автора този дисбаланс не го вълнува много-много, той се утешава с максимата „Няма лоша реклама”… Но ние също знаем какво е детайлът в словесното творчество и ценим неговото качество да играе решаваща роля в осветляването на определени моменти. Та така и в случая.

Преди двайсетина години, по време на „Хубавите чужденки” във Франция, беше дадена възможност заедно с поканените от домакините писатели българската страна да изпрати и един-двама млади автори, които да се интегрират, така да се каже, в този процес на обмен между литературите. Не мина без скандали и в този избор, но единият от избраните беше ГГ. Още се помни култовата му фраза при дебатите:

„Вие се карайте, както щете – аз отивам”.

И навява размисли. Благодарение на Блага Димитрова, Антон Дончев, Вера Мутафчиева, Анжел Вагенщайн, Николай Кънчев, Севда Севан, моя милоост и не помня кой друг, още тогава се видя, че „вратата навън за българския писател вече е широко отворена, оставаше само (ГГ) да я прекоси…”. И той щастлив я прекоси, качен и на моя гръб. Разбира се, врата не се прекосява, през нея се минава, но нейсе – г-жа Монтескьо явно се е пооткъснала от българската езикова среда, пък и самата не се има, както повечето си посестрими, за писателка, нито дори за литературен критик. Може би странната ѝ стилистика се дължи на прекомерното четене на любимия писател, кой знае. Затова намирам, че тя не би трябвало с такава самоувереност, издаваща освен всичко и неосведоменост, да пише за неща, които стават пред очите на мнозина: „…този роман наистина качи на гърба си и понесе напред българските писатели”. Нормално е – стига да беше и вярно – на свой ред и Господинов да помогне, както ние на него тогава, на някои свои по-млади колеги (е, не е задължително да са по-млади от шестгодишната му дъщеричка Рая!), няма нищо по-естествено от това. Или поне на приятелите си, които с такава жертвеготовност работят за него на родна земя, в очакване той да ги „качи на гърба си и понесе напред”… Готови са да го хранят до края на полета с месо от петите си.

След сцената с Алеко пред Ниагарския водопад, където той заявява, че не може да опише това, което вижда, и започва бавно и полека, с неподражаемо майсторство да описва величествената гледка, нямаме в българската литература друг подобен по „изразитост жива” похват… освен в текста на Капка Тодорова.

„Не съм литературен критик, не мога да направя анализ на развитието на романа от XIX век до днес – признава тя, – но като читател поне мога да го видя…” – и започват едни анализи на видовете романи, на сюжетните линии, на историческите и патриотически мотиви в тези „чудесни книги, но за българска публика”.

 Повечето от които били „недовършени или зле завършени”. Бедният Вазов, клетият Талев, нещастният Димитър Димов! Не заради тях ли „българската литература все още крета малко назад във времето”… Докато не се бил появил Георги Господинов, при когото имало „препратки към цялата световна литература, от митологията през Борхес до Калвино”. Че то от Борхес до Калвино колко е – не бяха ли връстници?

„Но „Физика на тъгата” не е роман като другите. Той е роман-лабиринт. В него няма просто един сюжет, който се развива по червен конец от началото до края, нито пък една или две линии…”

Рядко съм срещал по-безпомощни, „по-кандидатстудентски” фрази – и то в текст, в който се обговаря (да се изразим като постмодернисти) литературата. Извинявай, любезни читателю, за цитатите, макар че кой знае, може би си доволен от възможността малко да се разсееш и посмееш. Спирам.

Бях си дал дума този ми опус да не надвишава 2 страници, но явно поради нагласите ми на „холеричен културтрегер” (няма да си кривя душата и да се правя на недооценен) не успях да се вместя в прилични граници и отпуснатите ми „две минути слава” май станаха четири.

Ще кажа само, че и аз съм напълно съгласен с критика от „Нойе Цюрхер”; Господинов, не ще и дума, не е автор на комерсиални и конвенционални романи по начина, по който тези неща се разбират навсякъде по света. Не е нужно да правим справки, лесно е за човек от бранша да се досети какви са тиражите на подобен тип литература. ГГ не прави изключение. Но доколкото у нас нещата са точно обратното на това, което е където и да било, едно такова откровение губи смисъл. Когато едно некомерсиално по своята същност произведение се превърне в комерчески продукт не без помощта на заинтересовани страни (не е тук мястото да уточнявам кои) и по този начин се закрепости самият автор, независимо дали той го осъзнава, или не – нещата вече започват да изглеждат не дотам читави. А когато търговският успех на едно произведение на изкуството започне масирано да се налага и като успех на самото изкуство – нещата загрубяват. Когато цялата агресивност и медиен ресурс на съвременната реклама започнат да работят за един избраник – все едно от кого избран – дори да е започнал да губи с времето инерцията на първоначалния тласък, няма как да не избухнат някои гилдийни вълнения, за които Капка Тодорова и други като нея се питат:

– Ама защо?

– Ами затова!

Затова и Георги Господинов!


Bookshop 728×90