NT Ivan Vazov 3

Защо Сидхарта? Защо днес?

Синкретичен спектакъл на Мила Искренова, в който литература, музика и танц са добили равностойно значение

Хореографската версия на Мила Искренова на „Сидхарта” представлява не само новаторска ценност, но и обективно постижение, чието значение далеч надхвърля изискванията на българския „пазар”. Снимки: Костадин Чернев

Четено: 2574 пъти E-mail

Докато гледах танцовата драма „Сидхарта“ на Мила Искренова, си спомних, че през 70-те години Херман Хесе неочаквано беше „открит” от будисткия кръжец около Людмила Живкова. В резултат няколко негови книги бяха издадени в контекста на духовната екзотика, на която тогавашната първа дама на културата се беше отдала безпаметно. Няма лошо – книгите, независимо от интерпретацията и употребата им, остават, и още тогава всеки ги е прочел, както интелигентността му е позволявала. Рецепцията на литературата, а и въобще на изкуството, се изменя с времето. В случая с Хесе това е неизбежно. „Възпитателно” наложен в България през 70-те години в един абсурден културно политически контекст, „онзи” Хесе ми изглежда напълно различен от прочита на Искренова днес. Нейният хореографско-театрален „Сидхарта” идеологически е напълно свободен, автентичен и напълно чужд на назидателна сакралност и екзотика.

Прочие, българската четяща публика е познавала Херман Хесе 50 години преди г-жа Живкова да го открие за себе си. Той е издаден на български още през 1927 година, когато две негови творби – „Сидхарта” и „Петер Каменцинд” – са включени в поредицата „Мозайка от знаменити съвременни романи”. Любопитна социо и културологическа подробност е обстоятелството, че „Сидхарта” е издаден само 5 години след появата на новелата на немскоезичния книжен пазар. Повестта на Хесе по това време вече е литературно-философско събитие не само за немскоезичната литература, но и за цяла Европа. Приятно е за всеки изследовател на този период да установи, че България от 20-те години е съставлявала неделима част от европейското културно пространство, което личи и по книгоиздаването. Първият превод на „Сидхарта е на Тереза Хофщетер и е не само високо литературен, но и със запазена откровеност на изказа, която очевидно не е била смущаваща в онази епоха.

За пример ми се иска да приведа Сънят на Сидхарта, в който му се явява неговият сърдечен приятел Говинда, отношенията с когото имат напълно ясен любовен контур от съвременна гледна точка на зрение и за каквато погрешно смятаме, че е била недопустима в България от 20-те години:

„Говинда изглеждаше печален и попита тъжно: „Защо ме напусна?”. Тогава той прегърна Говинда и когато го притегли към гърдите си и го целуна, той не беше вече Говинда, а жена, и от облеклото на жената се подаваше пълна гръд, на която Сидхарта полегна и засука: млякото от тая гръд беше сладко и спорно”.

Очевидният успех на „Сидхарта” окуражава издателството веднага да включи и други романи на Хесе в поредицата. Вероятно е дори издателите да са искали да преведат всички книги на писателя, защото след „Сидхарта” следва хронологичен цикъл, който започва с първия роман на Хесе „Петер Каменцинд”. Цикълът се прекъсва обаче, защото от началото на 30-те години Хесе, като противник на национа социализма, изпада по политически причини от плановете на германските издателства (впоследствие той се отказва от мястото си в Германската академия, както и от германско гражданство, и остава завинаги и до смъртта си в Швейцария, където неговите права са в известното цюрихско издателство Fisher Verlag). Това променя и българската културна и в частност литературна среда.

Философско-поетическите пластове в „Сидхарта” днес изглеждат още по-релефни, както се случва с качествената класическа литература. Херман Хесе е отдавна обявен за немскоезичен класик (и не само заради Нобеловата му награда през 1962 г.), а повестта „Сидхарта” е смятана за най-значителната морална алегория, която XX век е произвел. (Определението принадлежи на Паулу Коелю, автор на предговора към английското издание на „Сидхарта”.) Интерпретирайки Източната и Западната духовна традиция със средства на психоанализата и на философията, повестта е същевременно пленителна и общодостъпна със своята проста разказвателност и с неподправената любов, която струи от всяка страница. Хесе не категоризира любовта. Духовна, родителска, любовно-сексуална, тя остава не само смисълът на съществованието, но и единствената цел, към която човек трябва да се стреми. Чрез нея Сидхарта постига своето философско прозрение, което в спектакъла на Мила Искренова „хубавият син на Браманина” споделя със собствения си създател, писателя Хесе, внесен като персонаж от авторката на този забележителен по своята зрялост спектакъл. Доказателство за широката съвременна рецепция, на която се радва „Сидхарта” на Хесе, и на очарованието му върху читателите, независимо от техните пол, възраст или вероизповедание, открих впрочем случайно в литературен сайт в спонтанен разговор между млади читатели на творбата. Ето мненията на някои от тях:

… В човека лежи ключът и действителен път към просветлението;

… Сидхарта и лутането му между убеждения и учения в крайна сметка се оказва суета. Ясна е препратката и към търсенията на Еклесиаста – търсещ смисъл, откриващ, че всяко нещо, всяко преживяване е временно и преходно. Всичко е „суета и гонене на вятър“;

… Това търсене, което преминава и разтърсва цялата книга, е нещото, което ми направи най-голямо впечатление. Подобно нещо съм чел в „Последното изкушение“ на Никос Казандзакис;

… Харесвам Сидхарта. Имаме общи черти и го чувствам много близък. Всъщност, когато прочетох книгата за първи път, изминавах един много несигурен и непознат път. И имах нужда да чуя историята на Сидхарта.

Да чуем Сидхарта! Гласът на Хесе и гласът на неговия герой. Чрез музика и танц.

Такава значителна, интелектуално натоварена задача си е поставила Мила Искренова със своя „Сидхарта“. Тя е пресътворила Хесе в синкретичен спектакъл, в който литература, музика и танц са добили равностойно значение.

Стефан Вучов медитира в образа на Херман Хесе

Хесе е бил духовно свързан с музиката не по-малко, отколкото с литературата, а за танца е смятал, че „представлява естествената ритмика на живота”. Един известен негов цитат гласи:

„Музиката почива върху хармонията между Небето и Земята, върху разбирателството между мрака и светлината.“ („Игра на стъклени перли“)

Всеки интерпретаторски избор, свързан с творчеството на писателя, обвързва с личните му музикални вкусове. Самият Хесе определя техния кръг: Бах, Моцарт, Хендел, Шуман и неговите „черни овце” – Вагнер и Щраус.

Ако е вярно твърдението, че интуицията и интелектът са всъщност едно и също качество, може да се каже, че Мила Искренова е направила великолепен собствен музикален подбор, водена и от двете. Той включва три увертюри от Вагнер, известния шлагер от 1938 „J’attendrai“ на знаменитата преди Втората световна война френска певица Рина Кети, както и сантименталната немска версия „Komm zurück” в изпълнение на кабаретния тенор Руди Шурике (с елементи на фокстрот) от 1939 г. (Това е любимият шлагер на Ева Браун и Адолф Хитлер.)

Тези избори не са невинни и са натоварени със силно интелектуално послание, на каквото Мила Искренова се оказва на висотата, така че да те побият тръпки. То е закодирано още в началните видео кадри на спектакъла, които с няколко сцени от Втората световна война го ситуират морално-исторически. Философската алегория на Хесе за всеобщата любов придобива характер на изстрадано послание на основата на нашето историческо познание.

Откровено казано, когато видях в програмата, че „Сидхарта” на естетския минималист и модернист Хесе е музикално съчетан в творческия проект на Мила Искренова с увертюрите на Вагнер, искрено се изплаших от възможната смазваща грандиозност на тази музика спрямо деликатната проза на писателя. Какво беше облекчението ми, когато чух аранжимента на началната пиеса, увертюрата на „Тристан и Изолда”, сведен до секстет с участието на хармоника! Американският джазов пианист и композитор от Филаделфия, Ури Кейн, е създал минималистична версия на Вагнер, която стилистически е по-близко до Астор Пиацола, отколкото до гигантическите идеи от епоса „Пръстенът на Нибелунгите”. Това „смаляване” на Вагнер от разярен тигър до малка домашна мишка (като в „Алиса в страната на чудесата”) има необикновен ефект. Леко истеричният лайтмотив на страстта, изпълнен от… обикновена хармоника, придава на Вагнер неподозирана хуманност. Великолепен образец как може да се постигне простота на изразните средства само чрез „събличане” на формата. Ури Кейн е предоставил на Мила Искренова великолепна възможност за субтилна дестилация на Вагнер, от която тя се е възползвала стопроцентово. Музикалната тъкан на спектакъла, въпреки привидната еклектичност, е хомогенна, защото навсякъде съществува като „вторичен” прочит: такава е при Вагнер (с изключение на увертюрата „Лоенгрин”, където Мила Искренова е предпочела оригинала), такава е в избрания шлагер „Ще те чакам“ (известен като такъв най-напред на френски, но също така на немски и италиански, докато първообразът не е нищо друго, а… известната тема на очакването от „Мадам Бътерфлай”), такава е и „индийската” музика на „Лед Цепелин“ („Кашмир Рага“). Чрез този интелектуално осмислен, наситен с послания музикален подбор, Мила Искренова е създала убедителен, логичен и любопитно-привлекателен със своята оригиналност музикален пласт на своя спектакъл.

Спектакълът „Сидхарта” е театрално събитие, което има право на дълъг живот.

Малко е да се каже, че Мила Искренова е „хореографирала” Сидхарта. Тя е създала комплексен трипластов спектакъл от литература, музика и танц, който е в модерната традиция на танцовата драма. Такава, каквато я създават още през 80-те години Били Форсайт, Иржи Килиан, Кулберг, Морис Бежар… Това е не само хореографска импресия по музика или сюжет (впрочем сюжетно е силно да се каже, че „Сидхарта” е „разказан”, той е сценично преживян). През 80-те години в рамките на фестивала „Софийски музикални седмици” чрез една целенасочена политика на фестивала към образците на модерния танцов театър, софийската публика можа, макар и в еднократни спектакли, да се запознае с някои от най-ярките образци в жанра (шведския балет с „Госпожица Юлия” по Стриндберг, мюнхенския балет с „Евгений Онегин” по музика от „Годишните времена” на Чайковски, Кулберг балет с култовия спектакъл „Совето”, холандския танцов театър със Симфония „Часовникът” от Йозеф Хайдн от Иржи Килиан, фламандския балет с хореограф Били Форсайт, „Сватба” по Гарсиа Лорка с хореография от Антонио Гадес и в изпълнение на великата Кристина Ойос). Тези спектакли създадоха огромно вълнение, но за краткото време, в което тенденцията просъществува, не изградиха традиция. При фактически скромното все още авторско присъствие на българска сцена на образци на танцовия театър, хореографската версия на Мила Искренова на „Сидхарта” представлява не само новаторска ценност, но и обективно постижение, чието значение далеч надхвърля изискванията на българския „пазар”. Без изобщо да е еклектична, нейната хореография е разнообразна: тя съдържа и танца, и движението като самостоятелен елемент, и леката шега с клишетата, без нито за момент да се превръща в пантомима или да използва установени вече „изречения” от балетния език.

Малко е да се каже, че Мила Искренова е „хореографирала” Сидхарта. Тя е създала комплексен трипластов спектакъл от литература, музика и танц, който е в модерната традиция на танцовата драма.

Минималистичната (в духа на Хесе) визуална постановка на Свила Величкова (сценография и костюми) създава необходимата на спектакъла изискана среда от прозрачни форми. Лично бих пожелала един светлинен режисьор, който би могъл да оживи цветово сцената, особено в кресчендото към финала и в екстатичната „Рага“ на „Лед Цепелин“, която може да насити с повече цвят апотеоза на представлението.
Истинско удоволствие за зрителя създава видимият артистичен ангажимент на танцьорите (мъже и жени), между които се откроява мъжкото трио Сидхарта, Херман Хесе и Буда (Васил Дипчиков, Стефан Вучов и Чан Тхе Чунг).

Спектакълът „Сидхарта” е театрално събитие, което има право на дълъг живот. Той не е екзотична приумица на хореографката Мила Искренова, а съвременна форма на театър, с какъвто всяка култура и всеки театър могат да се гордеят.

NT Ivan Vazov 1