Bookshop Wallpaper
Western

„Златна мечка“ или мечешка услуга?

Ехо от „Берлинале 2018“

„Не ме докосвай“ се разминава с огромна част от потенциалните си зрители и се оказва интересен, стойностен, съществен, значим и „най-добър“ (според дефиницията на „Златната мечка“) само за журито на „Берлинале 2018“.

E-mail

Справка от речника на идиомите:
1. Бон тон (от фр. bon ton) = светско приличие, добри маниери, учтиво поведение.
2. Мечешка услуга = услуга, която не носи полза.
Тези два популярни идиома ще са ни необходими за правилното разбиране на текста по-долу.

***

Можех да напиша този коментар веднага след завръщането ми от „Берлинале“ и обявяването на наградата „Златна мечка“ за румънския филм „Не ме докосвай“. Впрочем, той е петстранна европейска копродукция (Румъния, Германия, Чехия, България, Франция) и тъкмо поради нашето съучастие в неговото създаване, новината веднага и мощно бе тиражирана от всички медии с присъщото за ситуацията въодушевление, че дори и еуфория. Оправдано, разбира се, защото „Берлинале“ е един от четирите най-авторитетни световни фестивала (заедно с Кан, Венеция и Торонто, който обаче не е състезателен). От една страна, добрият патриотичен и професионален тон не предполага криви думи още в омаята от успеха (за справка – виж идиома bon ton), а от друга – когато никой в България все още не е гледал филма, някак некоректно е да се създава предварителна нагласа, без зрителите да имат свои лични впечатления и собствено мнение. За късмет, „Не ме докосвай“ още преди „Берлинале“ бе селектиран и обявен като част от Балканския конкурс в програмата на 22-ия „София филм фест“ и официалната му българска премиера предстоеше. И тя се състоя на 14 март в кино „Одеон“. Вярно е, че при една фестивална прожекция малцина са го видели, но пък изчакването на бъдещето му киноразпространение не е оправдано, защото едва ли ще стане зрителски хит и пак ще го видят твърде ограничен брой зрители.

Навремето елитното парижко филмово училище IDHEC (предшественик на днешното „LaFémis“) препоръчваше за пълноценен и изчерпателен анализ на който и да е филм, той да се гледа 6 пъти. Може би за специални теоретични цели това би било оправдано, но за честна и непреднамерена оценка и едно гледане е достатъчно. Защото така професионалният наблюдател е равнопоставен с всеки обикновен зрител и би трябвало да осмисли филма при същите условия, използвайки своя опит.

Тъкмо така в Берлин, веднага след обичайната сутрешна прожекция за журналисти, в неофициални разговори и коментари редица критици и филмови експерти единодушно не приемаха филма и дори изразяваха почуда какво прави в конкурса. Съвсем същото впечатление бе потвърдено от традиционната оценка на авторитетното списание „Screen International“. Както всяка година, 7 критици от 4 страни даваха своите оценки за всички 19 заглавия в официалния конкурс по 4-бална скала. И крайните резултати изведоха категорично на първо място филма на Уес Андерсън „Кучешкият остров“ (3,3 точки). След него се нареди руският „Довлатов“ (3,1) на режисьора Алексей Герман-син, а на следващите места с оценка 2,9 немският „In den Gangen“ (реж. Томас Щубер) и норвежкият „Ютьоя, 22 юли“ (реж. Ерик Поп). Показателно е, че на последните три места са носителят на „Златна мечка“, румънският филм „Не ме докосвай“ (1,5) на реж. Адина Пинтилие, американският „Девица“ (1,4) на реж. Натан и Давид Зелнер и френският „Ева“ (1,3) на реж. Беноа Жако. А това са възможно най-обективираните професионални оценки, които се правят години наред. Изненади в наградите е имало често, но чак такова разминаване между общото професионално мнение и решението на журито не се е случвало.

В подобна ситуация и професионални експерти, и зрители винаги си задават въпроса защо се получават такива конфузни или поне странни ситуации. Еднозначен отговор няма, но проблемът се разклонява на две нива. Първото е относно селекцията на официалната програма (24 филма) и конкурсната част от нея (19 заглавия). Това е изцяло решение на фестивалните селекционери и програмната дирекция на „Берлинале“, които взимат всички подобни решения. И тогава, нормално, продуцентите и авторите на всеки кандидатствал филм се питат защо някой е предпочетен, а друг отхвърлен. Разбира се, никой не дължи отговор и никой не го очаква. Но пък след като журито обяви своите решения и наградите станат „притча во язицех“ за всички (автори, експерти, журналисти, критици и зрители), тогава очевидно идват изненадите, (не)съгласията и дори упреците към журито. Това вече е второто ниво на отговорност, за която фестивалната дирекция носи само косвена „вина“. Но когато доверието е възложено на толкова утвърден и доказан режисьор като Том Тиквер (председател на журито), който във филмографията си има заглавия като „Бягай, Лола“ (1998), „Парфюмът“ (2006), „Интернешънъл“ (2009), а е известен още и като сценарист, композитор, продуцент, то въпросителните се увеличават поне на квадрат.

Добре зная, че не е професионален bon ton да се коментират решения на което и да е жури. Но пък и зная, че хиляди зрители още по време на фестивала, а и после при разпространението на всеки награден филм, проявяват любопитство да го видят и естествено си задават въпроса за логиката на неговото отличаване. Разбира се, ясен и конкретен отговор не е възможен, но и никой не го очаква сериозно.
В нашия случай въпросът без отговор е съвсем конкретен: защо „Ага“ на режисьора Милко Лазаров, един прекрасен филм, който неслучайно бе избран да закрие „Берлинале“, се оказа селекциониран извън конкурса, а „Не ме докосвай“ – в конкурса, което пък му даде възможност и да спечели „Златна мечка“?

За „Ага“ вече мнозина имат лично впечатление, след като на 7 март откри 22-ото издание на „София филм фест“, получи напълно заслужени аплодисменти, медиите отразиха успеха му, а при бъдещото му нормално разпространение ще получи още критически анализи и оценки. Затова сега да отделим внимание на „Не ме докосвай“.

Вижте още: „А́ГА“ – ОТЧУЖДЕНИЕ НА КРАЯ НА СВЕТА

***

Най-лесно e да кажем, че филмът е определено провокативен и поне за мнозина от зрителите засяга теми табу. В този смисъл той е безспорно рисков (за гледане) и специфичен (за професионален анализ). Затова изисква сериозни аргументи, а не лекомислено отхвърляне.

В центъра на проблемния интерес е психологическото (само)познание на субекта като „дух и материя“ (субективно преживяното и сетивната телесност). В началото на филма този тезис изглежда твърде личен и подчертано интровертен за авторката. Но тя определено е заредена с очевидно желание да сподели с нас (зрителите) своето „любопитство“, както и възможните наблюдения, обобщения, констатации и открития (?). Иначе защо ще прави филма и ще го показва на публиката? Следвайки тази логика на авторската задача, филмът може да се разслои на три възможни нива:

– съдържателно: нещо като своеобразен наръчник за упражнения по телесно самопознание;

– структурно: подреден каталог (албум) от психологически етюди/сеанси за самоанализ на субекта;

– смислово: дефинира тялото като своеобразен сетивен интерфейс към психологическата същност на субекта и неговия емоционален свят (особено когато тялото е анатомично и патологично увредено).

Във филма като съдържателно-структурна разработка има някои попадения, които сугестивно атакуват зрителя. Но много повече са външно ефектните епизоди, а съвсем екстремно стоят садо-мазо етюдите като в древноримска вакханалия. Особено натрапчиви са подобните епизоди с уродливо деформирания Кристиан (документален персонаж), който декларира резултата от своя самоанализ:

„Аз съм мозък без тяло, с единствен неувреден орган моя пенис и благодарение на него разкрепостявам съзнанието си“.

А така иска да помогне (?) на зрителите, които наивно смятат че знаят всичко за интимността, докато в действителност им е нужно ново знание, за да могат също да разкрепостят (освободят) себе си. Защото това е важно за откриване и запазване на любовта!?

Този и други подобни тезиси на филма сами по себе си не са лишени от смисъл. Но за грамотните зрители са натрапени с очевидна еднопланова и наивна дидактика. И освен това се сблъскват рисково с формата на филма. Ще поясня. За определен сегмент зрители тези авторски послания вероятно са потребни и полезни, но те няма да издържат формата на екранна комуникация, защото им липсва увлекателния сюжетен разказ. Другите зрители пък, които чисто естетически биха преглътнали формата (авторската стилистика), добре знаят тези познати идеи от личен житейски или образователен опит и подобни нравоучения не са им необходими. И поради това бързо ще се отегчат от „жанра баналите“, който не им предлага ново художествено познание! Така в крайна сметка „Не ме докосвай“ се разминава с огромна част от потенциалните си зрители и се оказва интересен, стойностен, съществен, значим и „най-добър“ (според дефиницията на „Златната мечка“) само за журито на „Берлинале 2018“! Коректно е да отбележим, че филмът е създаден с определено висока кинематографична култура (парадоксална „естетика на неестетичното“), а на моменти дори може да се използва като илюстриран учебник по анатомия.

Разсъжденията за „Не ме докосвай“ няма как да избягат от блясъка на „Златната мечка“. Тя не е точно „наша“, защото не сме водеща мажоритарна страна в петорната европейска копродукция. Но безспорно завърта името България в медийния оборот и носи известна „принадена стойност“, въпреки, че филмът ще се помни като румънски. Както никой не казва, че „Източни пиеси“ е шведски филм, или „Урок“ и „Слава“ – гръцки заради тяхното миноритарното копродуцентско присъствие. В случая ние участваме в този нестандартен, рисков, зрителски обречен филм срещу 176 хил. лева държавна помощ от НФЦ. Въпросът е как в подобни случаи да извлечем максимална „принадена стойност“? От миноритарните ни копродукции с Румъния определено най-успешен и полезен за нас бе „Защо аз“ (2015, реж. Тудор Джурджу) заради острата му публицистична енергия с темата за корупцията по високите етажи на властта. Но тъкмо поради това остана умишлено „незабелязан“ и без нормално разпространение.

***

Вместо заключение: драги колеги, млади и опитни режисьори, кинематографисти от всички възрасти и професии, моля, не смятайте, че филм като „Не ме докосвай“ е гарантирано успешен модел за подражание, който ще ви отведе до мечтана „Златна мечка“ или друга подобна, престижна фестивална награда. Защото по-скоро може да се окаже неудачен опит copy-paste, като мечешка услуга според отдавна доказаната народна мъдрост. Това не е „пътят към храма“ на днешното кино. Затова не го копирайте!

Киното помни много подобни случаи, които са оставали като странни изненади и отдавна забравени мимолетни триумфи в безпощадния летопис на това велико изкуство и неговата добре смазана индустриална машина. Та само преди пет години най-авторитетният световен кинофестивал в Кан отличи със „Златна палма“ френския филм „Синьото е най-топлия цвят“ (или „Животът на Адел“, 2013) на тунизийския режисьор Абделлатиф Кешиш. И кой днес помни тази тричасова лесбийска драма, какъв е зрителският ѝ рейтинг, къде е разпространена или събрала многобройна публика, какви други фестивални участия има и т.н. „неудобни“ въпроси с предизвестен разочароващ отговор. Дори не съм сигурен дали членовете на тогавашното жури от Лазурния бряг, начело със знаменития Стивън Спилбърг, помнят с добро филма или отдавна с удоволствие са го извадили от паметта си.

Защото не може художествен факт, който се разминава с естествените духовни и естетически потребности на преобладаващата част от разнородната и добронамерена световна публика да остане трайно в колективната памет на времето и поколенията. Това е просто, но универсално правило, което работи през вековната хронология на изкуствата, не може да бъде отменено или пренаписано и затова най-доброто решение е да бъде овладяно и прилагано. А експериментите затова са експерименти, защото по дефиниция са отклонение и изключение от традиционната практика и престават да имат смисъл след еднократното им осъществяване.

Така че, очевидно твърде спорната и необяснима „Златна мечка“ за „Не ме докосвай“ радва авторите и продуцентите, но да не забравят и народната мъдрост за мечешката услуга. Същото важи и за авторитета на журито, чиито имена скоро ще бъдат забравени. Ала сянката на лошия спомен ще остане в паметта на зрителите.

А въпросът от заглавието „Златна мечка“ или мечешка услуга?“ може да се обедини в една фраза: златна мечешка услуга!


Вижте още: „ГАРДИЪН“ ЗА ФИЛМА „НЕ МЕ ДОКОСВАЙ“: ПОВЪРХНОСТЕН, ГЛУПАВ, КАТАСТРОФА НА „БЕРЛИНАЛЕ“


ДС