10 велики филми, невидели бял свят

Покрай класациите за най-добри филми има и такива, които въпреки усилията на създателите си, никога не виждат публика.

Вижте кои от най-култовите режисьори не успяват да снимат или довършат лентите си, които можеше да намерят място сред най-великите кинотворби на всички времена.

„Наполеон“ на Стенли Кубрик

Ако попитате група запалени киномани кой филм искат да беше завършен, ще получите твърде често отговора: „Наполеон“ на Стенли Кубрик. Режисьорът прави проучване за живота на френския император няколко години. Идеята е биографичният филм за Наполеон да е следващият проект на Кубрик след „2001: Космическа одисея“.

Той преследва Оскар Вернер за ролята на Наполеон и Одри Хепбърн за неговата съпруга Жозефин. Студио „Метро Голдуин Майер“ обаче дърпа шалтера в момент, в който разходите стават твърде големи.

Миналата година Стивън Спилбърг сподели пред френската телевизия Canal+, че се надява да възкреси проекта на Кубрик, но като сериал. Напоследък се носят слухове, че австралийският режисьор Баз Лурман ще режисира тв поредицата, продуцирана от Спилбърг.

Стенли Кубрик не можа да завърши „Наполеон“.

„Калейдоскоп“ на Алфред Хичкок

След като гледа „Фотоувеличение“ (1966) на Микеланджело Антониони, Алфред Хичкок разбира, че неговите филми не са в крак с времето. Той планира радикален, свалящ всякакви граници филм, в който ще има провокативна голота, насилие и хомосексуална еротика – „Калейдоскоп“. Историята е трябвало да се върти около 3 убийства – едното се случва в района на водопад, второто на военен кораб, а третото във фабрика.

Въпреки че Хичкок обещава да не харчи повече от един милион долара, Юнивърсъл студио не дават зелена светлина на филма. Това принуждава режисьора да складира кино лента с едночасов материал, който всъщност бил доста обещаващ.

Филмът му „Полуда“ излиза през 1972 година и изобилства от насилие срещу жени – най-вероятно това е една от рециклираните идеи от „Калейдоскоп“.

Алфред Хичхок не снима „Калейдоскоп“, защото филмовото студио му отказва бюджет, надвишаващ 1 млн. долара.

„Ленинград: 900-те дни“ на Серджо Леоне

След като завършва „Имало едно време в Америка“ през 1984 година, Серджо Леоне има желание да снима епичен военен филм по книгата на историка Харисън Салисбъри „900-те дни: Обсадата на Ленинград“.

Италианският режисьор искал да разкаже събитията от Източния фронт на Втората световна война през очите на американски военен фотограф. Роля, приготвена за Робърт де Ниро. Серджо Леоне успял да подсигури 100 милиона долара, да получи подкрепата на съветското правителство за достъп до исторически архиви, да наеме композитора Енио Мориконе, за да напише музика за лентата, когато умира внезапно от инфаркт.

Серджо Леоне не успява да снима „Ленинград“, защото умира.

„В търсене на изгубеното време“ на Лукино Висконти

Италианският режисьор Лукино Висконти е почитател на обширните кино проекти, адаптиращи големи литературни произведения. Дължината на филма „Леопардът“ трае три часа и половина. Но за снимането на седемтомното едноименно произведение на Пруст, Висконти прекарва няколко години в Париж и Нормандия през 60-те, за да прави проучване.

Желанието му било филмовата версия на „В търсене на изгубеното време“ да е с продължителност четири часа. Бюджетът, необходим за това, бил толкова масивен, че никой не се наел да финансира лентата.

Няколко години след това американският режисьор Джоузеф Лоузи решава да снима филм по същата поредица. Наема Харолд Пинтър за сценарист, но проектът така и не вижда бял свят.

Лукино Висконти не снима „В търсене на изгубеното време“ поради липса на финансиране.

„Кинолюбителят“ на Терънс Малик

След като пасторалният „Райски дни“ получава високи похвали от критиците през 1978 година, Терънс Малик се оттегля от обществения живот и се премества в Париж. Докато живее във френската столица, погледът му е привлечен от романа на Уолкър Пърси „Кинолюбителят“. Книгата разказва за мъж, който е отчужден от семейството и работата си и намира повече смисъл във филмите и книгите, отколкото в ежедневната реалност. Макар че лентата никога не стига до зрителски очи, част от тихото и ненатрапчиво надникване във вътрешния свят на героя се прокрадва във филмите му „Дървото на живота“ и „До чудото“.

Терънс Малик не успява да заснеме „Кинолюбителят“.

„Сърцето на мрака“ на Орсън Уелс

Филмовите историци твърдят, че Орсън Уелс получава възможно най-добрата оферта за кинодебют в историята на седмото изкуство. Студио RKO Pictures му предлага да режисира два филма с гарантирано финално негово решение как ще изглеждат. Това обаче е при условие, че той не надвиши одобрения бюджет. За първата лента той избира адаптация на романа на Джоузеф Конрад „Сърцето на мрака“. Уелс е трябвало да играе диктора Марлоу, който няма да се показва в кадър, освен в случаите, в които отражението му се вижда в огледала и в сенките на силуета. Проектът обаче се оказал прекалено скъп и Уелс решава да снима „Гражданинът Кейн“. Както историята показва, направил е чудесен „компромис“.

Орсън Уелс не снимал „Сърцето на мрака“ заради твърде високия бюджет.

„Дон Кихот“ на Орсън Уелс

„Сърцето на мрака“ не е единственият филм на Орсън Уелс, който не стига до киносалоните. Кариерата на Уелс е пълна с нереализирани проекти. Сред тях са филм за Исус Христос, който е трябвало да направи премиерата си веднага след „Гражданинът Кейн“. Лента, в която Божият син е трябвало да бъде изигран от самия Орсън.

Филмът, който се опитва да заснеме на няколко пъти в средата на 50-те, е „Дон Кихот“. Той е бил толкова безотказен за реализирането му, че дори помолил близкия си приятел Франк Синатра да инвестира 25 хиляди в проекта. Въпреки че не успява да събере достатъчно средства за довършването на лентата, заснетите кадри са монтирани след неговата смърт и често са показвани след това на кинофестивали, за да представят вижданията на твореца на следващите поколения кинаджии.

Орсън Уелс не успява да довърши „Дон Кихот“.

„Мъжът, който уби Дон Кихот“ на Тери Гилиъм

Да адаптира героя на Сервантес на екран се оказва непосилно и за Тери Гилиъм. Предпродукцията на „Мъжът, който уби Дон Кихот“ започва през 1998-а. Главната роля е поверена на Джони Деп, който играе маркетинг директор, който се връща назад във времето чак до ерата на Дон Кихот. За ролята на прочутия дон е избран френският актьор Жан Рошфор. Когато обаче камерата се завърта през 2000 година, разклатеното здраве на Рошфор и трудностите, свързани със застраховките на екипа, обричат филма почти веднага след старта му.

Сниманите кадри намират място в документалния филм „Загубени в Ламанша“, който разказва историята на невидялата бял свят лента. През 2010-а Тери Гилиъм нов опит да съживи проекта, канейки Робърт Дювал за титулната роля и Июн Маккрегър. И товане се получава. Мълвата твърди,че английският режисьор ще направи трети опит тази година.

Тери Гилиъм (на снимката с Джони Деп) не довършва „Мъжът, който уби Дон Кихот“.

„Рони Рокет“ на Дейвид Линч

Дълбоко впечатлени от „Гумена глава“ (1977) на Дейвид Линч, Мел Брукс и неговият продуцент Стюарт Корнфелд канят култовия американски режисьор да снима филм за тях. Първоначалната идея на Линч била да снима „Рони Рокет“ – филм, чийто сценарий сам написал. Историята в него се върти около детектив, който пътува в друго измерение и среща тийнейджър, който е висок 90 сантиметра. Той има нужда непрекъснато да се зарежда в електрическата мрежа – дефект, придобит след неуспешна хирургическа намеса. В крайна сметка юношата се превръща в рок звездата Рони Рокет.

И без думи е ясно, че този филм не е имал никакъв шанс да се превърне в касов хит. Вместо него той се съгласява да снима филм по чужд сценарий, като обръща погледа към „Човекът-слон“.

Идеята за личностите трансформации и многопластовите, свързани помежду си светове, се появяват другаде – в „Туин Пийкс“, „Изгубената магистрала“ и „Мълхоланд Драйв“.

Дейвид Линч не снима „Рони Рокет“, защото на продуцентите не им изглеждал комерсиален.

„Една американска трагедия“ на Сергей Айзенщайн

През 1930 година Джеси Ласки – шефът на „Парамаунт пикчърс“, кани съветския режисьор Сергей Айзенщайн да заснеме киноадаптация по новелата на Теодор Дрейзер „Една американска история“. Шест месеца по-късно Айзенщайн е готов с адаптирания сценарий, но Ласки го намира за толкова депресивен, че разваля договора с режисьора и плаща обратния самолетен билет на руснака.

Сергей Айзенщайн не снима „Една американска трагедия“, защото направил сценария твърде депресивен.