12-те години власт и служебните правителства в примитивните общества

Заблуда е да си мислим, че човечеството се е променило много през последните векове. Дори хилядолетия не стигат, за да бъдат изтрити атавистичните подсъзнателни навици в уж цивилизованите хора. А когато живееш в свят на несигурност, много от несъзнаваното, но вкоренено в генетичната памет, излиза на повърхността. Антрополозите са наясно – хората все още следват пътя на предците си, макар да са опаковали тотемите си в цивилизационни драперии.

Наблюдавайки ситуацията в българското общество днес – политическите разпри, ваксинационните драми, изкуствоведческите дебати – ми се стори, че някъде вече съм чела всичко това. И си спомних: описал го е Джеймс Фрейзър в „Златната клонка“. Наясно съм, че тази книга, представяна като база за науката антропология дълги години, вече е доста критикувана, но приликите между разказаното в нея и това, което се случва днес у нас, са удивителни.

Фрейзър разказва за ритуалите, обредите и свързаната с тях сакрална идея на примитивния човек за поддържане на реда в света. Говори за жреци, магьосници и царе. Аналозите им днес са разнолики, но лесни за разпознаване – главните герои в нашето време са учените, лекарите и политиците.

Ето какво казва Фрейзър за силата на магьосника:

„В първобитните общества винаги може да се открие и още нещо, което ще наречем обществена магия, или с други думи, магьосничество, упражнявано в полза на цялата община. След като изпълнява церемонии за общото благо, магьосникът очевидно престава да е частнопрактикуващ и до известна степен се превръща в обществен деец. Възникването на подобна категория дейци е от голямо значение както за политическата, така и за религиозната еволюция на обществото. Защото, след като се предполага, че доброто на племето зависи от изпълнението на тези магически ритуали, магьосникът се издига до положение със значително влияние и слава и лесно може да постигне ранга и властта на вожд или цар“.

В контекста на предизборната ситуация още един цитат на Фрейзър хвърля светлина върху случващото се:

„И не е чудно, че такава професия (на магьосник – бел. ред.) привлича в редовете си някои от най-способните и най-амбициозните хора от племето, защото им обещава перспективата за чест, богатство и власт, каквато трудно би могла да предложи друга кариера. По-острите умове разбират колко е лесно да заблудят по-доверчивите си събратя и да използват тяхното суеверие в своя полза. Но магьосникът не винаги е негодник или измамник, напротив — често той искрено вярва, че наистина притежава чудотворните способности, които му приписва доверчивостта на неговите събратя. Но колкото е по-умен, толкова по-голяма е вероятността да прозре погрешните представи, които налага на хората с по-мудна мисъл. Така най-способните представители на професията сигурно са склонни към повече или по-малко съзнателна измама и по принцип тези хора вземат връх благодарение на превъзхождащите си способности и си спечелват положение на най-голямо достойнство и власт“.

Смяната на властта дори в демократичната ни делюзия също се извършва съобразно племенните закони. Налице е лидер, аналог на царя, а царят в предцивилизационните времена подлежи на сваляне при определени условия и в определено време. Някога това е ставало с помощта на нож, днес – с помощта на медии. Ето какво разказва Фрейзър за един от най-интересните ритуали по смяната на овластения и как това обяснява присъствието на пазачи-пиари около политическите ни фигури по върха:

„В свещената горичка растяло дърво, около което по всяко време на деня, а вероятно и до късна нощ, бродела мрачна фигура. С гол меч в ръка, човекът неспирно и напрегнато се озъртал, сякаш всеки миг очаквал да го нападне враг. Той бил жрец и убиец, а онзи, от когото се пазел, щял рано или късно да го убие и да заеме неговото място. Такъв бил законът на светилището. Кандидатът за жрец получавал тази длъжност само след като убие предшественика си и я запазвал, докато някой по-силен и по-хитър съперник не го заколи. Този висящ на косъм пост му носел титлата цар, но едва ли друга коронована глава е спала по-неспокойно или пък е била спохождана от толкова зловещи сънища. Защото година след година, лете и зиме, в хубаво и в лошо време жрецът трябвало да бди за своя единствен пост и винаги, когато успявал да открадне по мъничко неспокоен сън, го правел с риск за живота си. Най-малкото невнимание, най-лекото отпускане на мускулите или спадане на бойното майсторство го поставяли в опасност. Посивелите коси можели да подпишат смъртната му присъда“.

Посивелите коси, качените килограми, скъсаните менискуси… Всички признаци за умора на царете носят опасност за властта им и за живота им също, дори само в политическо и публично измерение. Интересен парадокс, любопитно съвпадение или нещо повече е фактът, че обичайно срокът на годност на царя бил 12 години. В цитата долу е споменат индийски обичай, но според Фрейзър 12 години е сакрален срок на много места.

„Народът оставя божествения цар или жрец да запази длъжността си, докато външен дефект, видим симптом на слабо здраве или напреднала възраст не ги предупреди, че той не може повече да изпълнява божествените си задължения, но не го умъртвява, докато не се проявят такива признаци. По всяка вероятност обаче е имало народи, които са смятали, че не е сигурно да чакат да се проявят дори и най-малките доказателства за повяхване и предпочитали да умъртвят царя, докато е все още в разцвета на силите си. Затова определяли срок, след който не може повече да управлява, и когато му свърши времето, той трябва да умре, като определеният срок е достатъчно къс да изключи вероятността от физическо сриване.

В някои части на Южна Индия например периодът бил дванадесет години. Според древен пътешественик в провинция Килакар има езически молитвен дом и в него стои идол, който те много почитат, а всеки дванадесет години му правят голямо празненство и там се събират всички езичници да пируват. Храмът притежава много земя и получава големи доходи. Тази провинция си има цар, който управлява не повече от дванадесет години — от празник до празник. Толкова време и живее, т.е. когато изминат дванадесетте години, в деня на гощавката се събират безброй хора и се похарчват много пари за храна за брахманите. За царя правят дървена платформа и я покриват с коприна и този ден с голяма церемония и под звуците на музика той най-напред отива да се къпе в една вана, после при идола, да му се моли, а накрая се качва на платформата и там, пред всички, взема много остри ножове и започва да си реже носа, после ушите и устните и всичките си крайници, стреми се да махне колкото се може повече месо от себе си и бърза да го разхвърли, докато загуби толкова кръв, че започне да губи свяст и тогава сам прерязва гърлото си. И той прави тази жертва за идола, а който желае да управлява други дванадесет години и да приеме това мъченичество от любов към идола, трябва да присъствува и да гледа какво става и на същото място го издигат за цар.“

И това е естествено, когато върху царя се натрупат твърде много очаквания. Той носел отговорност за личния просперитет на хората. Тачели го като бог и очаквали да ги дарява с блага като бог. А и първобитните хора смятали, че с боговете имат еднакви лични черти и характер. „Аз съм първобитен и вие сте първобитни, затова се разбираме“, така стояли нещата с бог в представите им.

„В много случаи царете били почитани не само като жреци, или с други думи, посредници между човека и бога, но и като богове, способни да даряват своите поданици и поклонници с блага, смятани обикновено извън досега на смъртните, които могат да се получат единствено с молитва и жертвоприношение пред свръхчовешки и невидими същества. По този начин от царете често очаквали да осигурят, в зависимост от сезона, дъжд или слънце, да накарат посевите да растат и т.н. Колкото и чудновати да ни се струват тези очаквания, те са напълно в тон с ранните форми на мислене. Дивакът трудно схваща разликата между естествено и свръхестествено, която обикновено правят по-напредналите народи. За него светът е до голяма степен управляван от свръхестествени сили, или с други думи — от същества с определени лични черти, които действуват по импулси и мотиви, подобни на неговите собствени, склонни са като него да се вълнуват, когато призовава тяхното съжаление, техните надежди и техните страхове. В един разбиран по този начин свят той не вижда граници за своята възможност да влияе върху природните сили в своя полза. Молитвите, обещанията и заплахите могат да му осигурят от боговете хубаво време и обилна реколта, а ако случайно някой бог „се всели“ в него самия, което той понякога решава, че е станало, няма нужда да се моли на по-висши същества — той, дивакът, сам притежава цялата необходима власт да допринесе за собственото си благополучие и за благополучието на другите.“

Всъщност царете и вождовете от памтивека знаят как да се изплъзнат от отредената им съдба. Вероятно това е една от основните характеристики на политика, независимо дали е облечен в палмови листа или костюм на Гучи – да намери начин да се измъкне, като жертва по-дребни властолюбци.

„Там, където трябвало да умрат от собствена или чужда ръка при изтичането на определен брой години, царете съвсем естествено са се постарали да делегират болезненото си задължение, заедно с някои привилегии на властта, на заместник, който да бъде умъртвен вместо тях. Изглежда, че някои малабарски князе са прибегнали до такова разрешение. Така един специалист по история на този регион съобщава, че „по определени места самодържецът делегирал на местни хора цялата власт както изпълнителна, така и съдебна, за определен период. Тази институция се наричала „талаветипаротиам“ или „власт, получена в замяна на обезглавяване“… Тази длъжност имала срок пет години, през които носителят имал върховна, деспотична власт в границите на своята юрисдикция. При изтичането на петте години му отсичали главата и я хвърляли надалеч така, че да падне сред голяма тълпа селяни и всеки се надпреварвал да я хване. Който успеел, получавал поста за следващите пет години.“

В племенната древност е бил известен дори статутът на служебните правителства. Временното управление, което дава власт, но не е обвързано с отговорност, дава възможност на царя да се реорганизира, а на временния цар – да повилнее колкото може за краткия срок на управление.

„На шестия ден от Луната в шестия месец (края на април) в Сиам назначават временен крал, който се радва на кралски прерогативи в продължение на три дни, а истинският стои затворен в двореца си. Временният крал изпраща многобройните си спътници във всички посоки да заграбят и конфискуват каквото намерят в отворените магазини на базарите; дори корабите и джонките, които пристигат в пристанището през тези дни, стават негови и трябва да се откупуват. Той отива на площада в средата на града и там му докарват позлатено рало, теглено от ярко накичени волове. След като ралото бъде осветено и воловете — натрити с тамян, лъжекралят изорава девет бразди, следван от стари дворцови жени, които разпръсват първото семе за сезона. Веднага след като изоре деветте бразди, тълпата зрители се втурва и се боричка за току-що засятото семе, вярвайки, че то, размесено с ориза за посев, ще осигури богата реколта. После разпрягат воловете и слагат пред тях ориз, царевица, сусам, саго, банани, захарна тръстика, дини и т.н.; според поверието онова, което започнат да ядат първо, ще струва скъпо през следващата година, макар някои да тълкуват предзнаменованието в обратния смисъл. През това време временният крал стои облегнат на едно дърво, сложил дясното си стъпало на лявото коляно. От това, че стои на един крак, идва и народното му название Еднокракия крал.“

Изводите на Фрейзър за устройството на света и преминаването от първобитна демокрация към монархия са доста спорни, но пък е интересно да ги сравним със ситуацията в едно така развито и цивилизовано общество като нашето:

„На този етап от еволюцията на обществото, върховната власт обикновено попада в ръцете на най-умните и най-безскрупулните хора. Ако има как да се направи равносметка на злото, което причиняват с безчестието си, и доброто, което носят, благодарение на превъзхождащия си разум, може би ще се установи, че доброто далеч превъзхожда злото. Защото честните, високопоставените глупци са донесли на света повече беди от умните негодници. Веднъж постигнал върха на амбицията си, умният негодник вече няма егоистични цели и често прилага своите способности, опита и възможностите си в полза на обществото. Често хората, проявили най-малко скрупули в борбата за власт, са донесли най-голямо благо при упражняването ѝ, независимо дали властта, към която са се стремили и постигнали, е богатство, политическа власт или друго нещо. В политическата сфера коварният интригант, безмилостният победител може да се окаже мъдър и щедър властелин, благославян приживе, оплакван при смъртта, уважаван и аплодиран от потомците. Такива мъже — да вземем два от най-очевидните примери — са били Юлий Цезар и Август. Но глупакът си е глупак и колкото по-голяма власт е съсредоточена в ръцете му, толкова по-катастрофално я упражнява.“

Уви, таванът на амбициите днес е недостижим. И алчността за власт, както става ясно по-късно във времето, не се утолява лесно. Затова и директните сравнения с митовете в „Златната клонка“ на Фрейзър са невъзможни, но някак много приличат на детската игра „Открий седемте разлики”.