15 216 души творческа интелигенция: жертви, палачи или и двете

Най-интересната и важна изложба у нас през последните години – „Форми на съпротива“ в Софийската градска художествена галерия – продължава да трупа значимост и да произвежда смисъл. От откриването си в началото на март експозицията е посетена от над 4000 души. Изследователският проект на изкуствоведа Красимир Илиев не само показва за първи път картини на много от най-големите (а не най-налаганите) български художници. Той представлява преди всичко опит да бъде разказана в творби и (доскоро секретни) документи неразказаната вече 25 години история на българското изкуство от времето на комунизма. Времето, в което представителите на работническо-селската власт учат най-добрите ни художници какво и как да рисуват, а самите творци се превръщат в жертви, палачи или и двете едновременно.

Вчера събитията на изложбата бяха две – първо излезе от печат каталогът на изложбата. Мащабното изследване, което заслужава до бъде предмет на отделен текст, вече е на разположение на всички желаещи да го закупят на щанда в Софийската градска художествена галерия.

Второто събитие бе дискусията за изложбата с участието на журналистите Тони Николов, главен редактор на портал „Култура“, Екатерина Бончева – член на Комисията по отваряне на досиетата на Държавна сигурност, историка д-р Момчил Методиев – преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, литературния критик проф. Михаил Неделчев, преподавател в Нов Български университет, и изкуствоведа Светлана Куюмджиева. Залата бе пълна и мнозина разказаха интересни детайли, които допълват изследването на Красимир Илиев.

Тони Николов представи самата изложба като вид провокация. Провокация срещу представата за съпротива като „стрелба със шмайзер – такава, каквато тихо беше налагана от литературата на социалистическия реализъм“. Тук виждаме различни форми на съпротива, като например рисунките на Александър Добринов, Александър Божилов, Константин Щъркелов от затвора. Или на непрофесионалния художник д-р Петър Байчев от Белене, който рискува да бъде върнат отново в концлагера, ако рисунките му попаднат в ръцете на властите. Форма на съпротива е цялото житие-битие на художника Борис Денев – арестуван и после освободен, но без право да рисува и да си купува бои (които дори и през 70-те години се продаваха само на членове на СБХ)… Форма на съпротива е и поведението на художника Атанас Пацев, който искрено вярва в идеологията, но въпреки това с творчеството си й се съпротивлява. Форма на съпротива е и бягството от страната от Давид Перец и Христо Явашев до проф. Любомир Далчев…

Кураторът на изложбата Красимир Илиев започна с благодарности към Екатерина Бончева, „защото цялото това изследване щеше да е невъзможно без достъпа до досиета, тоест без нейната помощ“. Истината е скрита в досиета, но ние все още знаем много малка част от нея.

Екатерина Бончева се постара да постави творбите от изложбата в исторически контекст, без който те трудно биха могли да бъдат разбрани. Тя определи изложбата „Форми на съпротива“ като „най-добрия начин да се разкаже историята на 45 години комунизъм“.

Пълната зала и посещаемостта на изложбата опровергават твърдението, че никой не с интересува от този период и дейността на ДС в него. Просто броят на интелигентните, мислещи хора, трябва да нараства и да надхвърли критичната маса на всичко това, което опростачва България. Бончева разказа за репресиите на Държавна сигурност не само срещу художниците, а срещу българската интелигенция въобще, която още от 9 септември 1944-а, е била виждана като заплаха за новата власт. Много интересни е езикът, които ДС използва по отношение на интелигенцията. Част от нея са „бивши хора“. Това са представителите на „вражеската“ или „буржоазна“ интелигенция, която трябва да бъде „обслужвана“ – следена, заплашвана, преследвана репресирана, контролирана…

Има и примери, които на пръв поглед може да не звучат като репресии, но са особено унизителни, като навсякъде, където рисува, той трябва да има подписано разрешение от местното милиционерско управление.

Опитите за овладяване и превъзпитаване на българската интелигенция през целия период стигат и до абсурдни действия. През 1957-а Държавна сигурност прави уникален списък, според който българската интелигенция се състои от 68 775 души – тук влизат инженери, художници, лекари, юристи… Хората на изкуството са 15 216. 8,4 процента от цялата интелигенция – 5330 души, са били „вражески“ контингент, разказа Бончева.

Сюрреализъм по време на соцлеализъм – Иван Петков, „Заговорът на сатрапите“

През 1967 г. се създава VI управление на ДС и вече не се говори за „бивши хора“, а за борба с идеологическата диверсия. Това, което прави впечатление във всички документи на ДС, особено в първите години, е изключителната неграмотност на хората, създавали тези документи…

В средата на 60-те ДС засилва особено много наблюдението си върху всички участници в културни отношения с чужбина като евентуални проводници на вражеска идеология. И започва сериозен подбор кой може да пътува е контактува с чужбина.

Според един документ от 1971-а Шесто управление вече се оказва недостатъчно да „обслужва“ интелигенцията и с нея се заемат и Първо главно управление, както и районните софийски и всички окръжни управления на МВР. Особено внимание се обръща на по-перспективните творци – се тях се водят разяснителни беседи, правят им се и им се искат услуги… Няма структура, която да не е „обезпечена“ с агенти на ДС. Следят главно за разговори и настроения, интересуват се какво мислиш – определят процента на вражеския контингент, който се движи между 600 и 800 души, и решават съдби.

Илия Бешков, „Сън в зимна нощ“

Според един друг документ от 60-те в Съюза на художниците има 279 души, но нито един агент. Обаче има 12 доверени лица. Това са сътрудници на Държавна сигурност, които не се регистрират никъде. Те са сред нас, но ние не ги знаем…

През целия период, включително и през 80-те, ДС се самонапомпва със самочувствие, че вече е овладява процесите, че най-талантливите са на нейна страна, че се е удвоил агентурният апарат и има само потенциални дисиденти, а огромното мнозинство най-талантливи творци е на позициите на БКП. Така е през целия период. В средата на 80-те Държавна сигурност среща известни затруднения в набирането на агентурен апарат и след т. нар. „овладяване на белите полета“ пада официално забраната за вербуване хора от средите на интелигенцията. През целия период ДС не регистрира организирани вражески групи сред интелигенцията, нито дисиденти, но регистрира вражески настроения и дисидентски настроения. Целта й е пълен монопол, забрана на личната и творческа свобода.

Иван Георгиев – Рембранда, „Без заглавие“

Михаил Неделчев определи изложбата „Форми на съпротива“ като акт на съпротива срещу доста настойчивите напоследък опити да се закрие темата за досиетата и ролята на ДС:

„Така че ние всички тук сега се съпротивляваме на опитите на бившите комунисти, което продължават да са си комунисти, да затворят тази страница от българската история, без да бъде прочетена.“

Неделчев даде немалко конкретни примери на творческа съпротива и подчерта, че огромният труд на Красимир Илиев като организатор на изложбата може да бъде разбран още по-добре, когато се прочете и каталогът.

Изкуствоведът Светлана Куюмджиева върна разговора в полето на изкуствознанието с темата за социалистически реализъм – едно изкуствено съчетание от политически и художествен термин, който е не толкова направление в изкуството, колкото метод. Тя разказва за автори, които искат да правят соцреализъм, но просто не могат да го улучат. И припомни, че тези опити у нас започват не през 1944-а, а още през 1935-а – една година, след като в СССР за първи път обявят съществуването на социалистическия реализъм. Още от тогава (1935) са и първите искания за одържавяване на художествения живот, което се случва тотално след 1944 г. Тя изрази мнение, че творците не бива да бъдат разделяни на палачи и жертви, на което Тони Николов възрази с примери от живота на Александър Жендов – убеден комунист, писал негативни мнения, знаейки, че съсипва кариерите на свои колеги, преди сам да стане жертва на неспособността си да промени своя стил. Мнението на Куюмджиева предизвика и Екатерина Бончева да заяви:

„Не приемам оправданието, че времето е било такова. Времето винаги е такова, каквото е, както и хората са такива, каквито са. Имало е палачи, имало е жертви, имало е и палачи, които са свършили като жертви.“

Любомир Далчев, „Агресия“

В края на дискусията на въпроса имало ли е съпротива срещу проекта „Форми на съпротива“, получих два отговора. Директорът на СГХГ Аделина Филева обясни, че галерията е застанала изцяло зад проекта и го е подкрепила по всички възможни начини, защото има свободата да е институция, която сама решава своите проекти. Красимир Илиев отвърна, че „съпротивата е неизбежна, но изложбата стои и продължава – а срещу формите на съпротива винаги има съпротива – и това е съвсем естествено и нормално.

Изложбата „Форми на съпротива“ продължава до 26 май.