209 см

„Красотата на тялото може да привлече
истински поклонници, но да се задържат
те, е необходима красота на душата.”
Чарлс Колтън

А поклонниците в случая са много – цял един народ. След като физическата красота вече го привлече успешно, въпросът е как сега, с какви душевни блага и ценности да го задържим по препоръка на Колтън в политиката. Но нека първо подредим нещата според степента им на същественост.

Когато си най-беден, най-корумпиран и най-болен в цяла Европа, логично е да бъдеш и най-обезвереният. Особено ако си българин, чиято народопсихология е арена на песимизма и черногледството. Тогава душата ти става беззащитна и оголена за демагогията на демагозите, тогава си готов да повярваш на един партиен лидер и професионален манипулатор, че гласуваш ли му доверие, той ще ликвидира веднъж завинаги и бедността, и болестта. Това че като измамния социалист и чистокръвен неокомунист, който е, този човек многократно те е лъгал и предизборно, и изборно, и следизборно, в случая е без значение – психологията е по-силна от социологията. Тъкмо затова безнадеждността народна закономерно се превръща в извор на надежди. А когато тази безнадеждност е грабнала цяла една нация, когато тази безнадеждност е така повсеместна, непреходна, всестранна и сляпа, че парализира всяка гражданска инициатива, по силата на същата трудно доловима, но неумолима психологическа закономерност социалните надежди биват подменени от социални илюзии. Процесът е, разбира се, деструктивен и неговата деструктивност съдържа в най-неподправен вид днешната ни национална драма. Относителната безнадеждност може да се превърне за една личност или за един народ и в стимул, абсолютната безнадеждност обаче винаги е разрушителна – както в личен, така и в национален план. Нейните опустошения започват със споменатата по-горе подмяна на реални, постижими и чрез реализма и постижимостта си конструктивни, мобилизиращи цели с нереални, непостижими и чрез нереализма, чрез илюзиорността и непостижимостта си деструктивни и демобилизиращи цели.

В националната ни история това се е случвало неведнъж – със същата систематичност се случва и в националното ни съвремие. Когато на хоризонта не се вижда и искрица надежда, когато страната тъне в корупция и обществен разврат, когато държавата е в ръцете на търгаши, неокомунисти и русофили, които ден след ден ни отлъчват от просперираща Европа и ни приобщават към империализма на една колкото примитивна, толкова и агресивна почвеническа империя, и една подскачаща по корда топка върши работа. Така цяла България лудна тези дни – милиони сънародници не само на родна земя празнуват екзалтирано победите на един тенисист по нашите и чужди стадиони. Всички те честват всеки негов спортен триумф като свой собствен. А аз се питам: откъде накъде? Безспорно талантлив, но талантлив със собствения, с личния си – не с нашия – талант, Григор Димитров, наричан от цял един народ с умиление Гришо, кове победите си не упълномощен от нас и не в наше име. Ако побеждава, младият спортист побеждава не като българин – като себе си побеждава. А обстоятелството, че ние незаслужено се кичим с неговите заслужени победи, говори само за нашето нищожество, подсказва колко безперспективно, колко безцелно е националното ни битие, за да превърне една препускаща напред-назад по световните кортове топка в цел и смисъл, в национална гордост и национална надежда.

И за да не бъда, както многократно се е случвало, отново криворазбран, ще уточня, че не проклинам, съвсем не проклинам спортните постижения на Григор Димитров – не ги омаловажавам дори: ни най-малко. Опитвам се само да внеса кое-що ред в безредието, да дам кесаревото кесарю, а Божието – Богу. Опитвам се, с други думи, да обясня защо едно национално самочувствие се изгражда не по чужди стадиони чрез чужди победи, колкото и блестящи да са те, а чрез собствените, чрез личните усилия на всеки от нас, чрез нашия конкретен принос като индивиди и като народ и в родното, и в международното поприще. Ние обаче предпочитаме по силата на една инфантилна национална традиция да вярваме не в дадености, а в мистификации. Така, както съм разказвал неведнъж, преди някоя-друга година шоуменът на най-популярното и най-булевардното ни телевизионно шоу дръпна една наша рекордьорка на средна възраст в студиото, отмери на летва 209 см – височината, която спортистката е прескочила преди трийсетина години нейде по света и, окрилен от патриотична гордост, оповести на окрилените от патриотична гордост милиони зрители:

„Ето, това е височината на българския дух!”

А на мен подобна национална гордост на национален маскарад ми заприлича. Височината на българския национален дух е трасирана значи не от „Под игото”, не от строфите на Ботев, на Борис Христов, на Геров, на Далчев, на Иван Цанев, на Константин Павлов и на Николай Кънчев, не от лентите на Рангел Вълчанов и не от багрите на Майстора, не от постановките на Александър Морфов и не от живописните образи на „Жените на Варшава” – височината на българския дух е 209 см. Колкото високо скачаме физически значи, толкова високо скачаме и духовно – прескокът си е прескок. Унизително, жалко, поболяващо. И не на последно място: противобългарско. Каквито националните ни реалии, такива и националните ни гордости – 209 см.

Не, нищо лично. Нека си скачат, нека се надскачват по света и у нас талантливите ни скачачи, нека бият и ритат топките талантливите ни топковци, но нека родните медии не превръщат всички тези прескоци и летежи в единствен национален ресурс. Имаме тук-таме и други, по-подобаващи постижения, с които да се себелегитимираме като нация – и на родна, и на международна земя. Че булевардните ни медии го правят, е лошо – още по-лошо е обаче, че със същата охота го правят и булевардните ни политици. А по тях – и цял един булеварден, луднал по фалшивите си идоли и имитирани герои народ. Фалшиви и имитирани, а не действителни и автентични, защото става дума изключително и само за физически, за материални завоевания, каквито са всички спортни рекорди. Докато във „В полите на Витоша” четем:

„Една материална култура не служи за нищо, щом не е условие за реализирането на духовни цели”.

А за разлика от драматургията на Яворов, не водят, съвсем не водят към духовни цели топките на Григор Димитров и сантиметрите на Стефка Костадинова – към бездуховност водят.

Не зная, трудно ми е да преценя доколко съм критичен и доколко – безкритичен в споделените размисли. В искреността ми обаче основания за съмнение няма. Ако съм попрекалил на места, то ще да е било не от злонамереност, а по силата на собствената ми природа: все пак аз съм човек на перото – не на физиката. При което – добро или лошо, талантливо или не – перото ми е перо не на политик и не на идеолог, а на литератор. Тъкмо затова отказвам по примера на революционера и ленинеца Маяковски да сведа красотата до „бронза на мускулите и свежестта на кожата”. Моята красота има други измерения. И друга национална участ.