Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

25.05.2015. Началото след края на света

Ако имаме на разположение още само 24 часа от този живот, какво бихме направили с тях?

 - 25.05.2015. Началото след края на света

Днес, 25.05.2015, бил краят на света. Пак. Този път с неговата прогноза се ангажира някакъв си фрнски учен, наречен Ерик Жулиен, който „научно“ се закле, че кометата Швасман-Вахман щяла да се удари в Атлантическия океан и да предизвика цунами с 200-метрови вълни. Според неговите изчисления най-сериозно ще пострада Източното крайбрежие на Щатите, като жертвите могат да достигнат близо 60 млн. души. Господин Жулиен смята, че в този пореден свършек на света апокалипсис ще преживеят още западните брегове на Европа, както и Африка. За останалите също няма спокойствие, защото от удара можело да се предизвикат подводни вулкани и това, което ще последва след тяхното избухване, не може да се предвиди. Във всеки случай обаче всички ще треперим…

Историите около края на света се превърнаха в нещо като тренд. Мине не мине някоя и друга година и от някое крайче на света се „събуди“ учен, за да предрече нова доза подкрепени с доказателства ужасии. Ако няма такъв, плъзва изнамерено в тайнствено място изчисление на незнайно племе, открит в планина документ на санскрит или крита от КГБ, Американските тайни служби или МОСАД кореспонденция между Нострадамус, Айнщайн и Исус Христос, от която става ясно, че дните ни са преброени. За по-голяма достоверност краят на света винаги си има и конкретна дата. В нея е закодирана някаква нумерологична мистичност – сега например имаме струпване на петици – 25.05.2015. Догодина да мислим нещо за 16.06.2016 примерно.

Истерията около прогнозирането на края на света прилича на онази детска мания да се разказват страшни вицове. Когато бях дете, герои в този специфичен жанр бяха всякакви обикновени на вид предмети, които придобиваха изумително страховити качества – бели обувки, които убиваха дечица, червени сърпове, които прерязваха гърла (интересна символика, особено за времето на социализма, в което премина детството ми), бяла книга, която съсичаше хора. Събирахме се да си разказваме страшни вицове надвечер, когато тъмнината започваше да се спуска над катерушките ни, а ние, покачени най-отгоре, не забелязвахме кога става тъмно. Имахме си и майстор за разказване на такива истории. Той първо анонсираше заглавието „Знате ли го за бялата детска количка?“. Ние, разбира се, не го знаехме, но стомасите ни вече се свиваха приятно от страх. Разказвачът си поемаше дъх, предупреждаваше, че е много страшен и започваше да разказва бавно, с равен глас. Във вица винаги имаше някакъв вид сюжет с кулминация. Например някакво малко момиченце чува глас, докато си играе: „Момиченце, момиченце (винаги по два пъти), знаеш ли къде е бялата бебешка количка?“ Тогава, плененото от любопитство и зашеметено от гласа момиченце като в полусън напуска играта си и отговаря „неее“. „Ако искаш да видиш бялата бебешка количка, качи се на първия етаж!“, дава заповеди гласът. И момиченцето като сомнанбул изпълнява. Колко етажа ще изкачи момиченцето зависеше от майсторството на разказвача и от степента на страх, достигната у аудиторията. Все пак най-често етажите бяха три, защото нататък вече очакването се разводнява, а адреналинът спада. При едно такова разказване майсторката на този жарн Гина от съседния вход на моя жилищен блок прекали с катеренето по етажите и когато прати момичецето на седмия етаж, цялата група в един глас изпазихме недоволството си с едно дълго „еееее!“. Тогава Гина веднага превключи и бързо овладя нещата, като издаде нова заповед от името на гласа: „Момиченце, момиченце, вземи асансьора!“… Та гъвкав жанр, откъдето и да го погледнем.

Точно като децата, и ние, възрастните, се нуждаем от малко страшно. От граници, които да ни припомнят къде сме и какво правим. И понеже така или иначе постоянно ги губим, докато сме заети да живеем ден след ден, намира се нещо или някой, който да ни координира точно в личния ни душевен и пространствен хаос. Прави, каквото ще правиш, живей, каквото ще живееш, защото разполагаш всичко на всичко с еди колко си дни. Сега, според живеещия на Хавай френски физик Ерин Жулиен, имаме около 24 часа на разположение. Не е прецизирал в кой час точно кометата с двойно име ще се блъсне в земята ни, но да се надяваме да е поне някъде в края на деня, та да поживеем още някоя и друга минута.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Спокойно. Край на планетата ни може да има, но той определено няма да е утре. Казаха го далеч по-смислени астролози и физици от плачещия за слава мосю Жулиен. Въпросната комета е минала близо до земята преди няколко години и сега няма как да направи завой, за да се върне и да се удари в нея. Истината обаче е, че по чиста случайност земята ни още не е пометена от някое небесно тяло. Пък и ние правим всичко възможно да си я разрушим отвътре. И май много по-бързо ще се справим – все пак къде ли не сме заредили войни, бомби, боклуци и интереси!

Повтарящият се мотив с края на света е нещо, на което трябва да гледаме като на показател за настроението на хората. За тяхната все по-голяма самотност в иначе глобалния и уж прекрасно организиран и комуникативно устроен свят. Самотата на духа, който търси простор и иска да види какво има отвъд ограниченията, отвъд времето и пространството. Все си мисля, че така трябва да го преживяваме тоя имагинерен край – като напомняне, че границите са относителни, че пространството е въпрос на възриемане, че смисълът е зад видимото и сетивното и че линейната последователност, в която удобно и уютно сме се разположили, не носи достатъчно смисъл.

Та така, дами и господа. Нека приемем предизвикателството по друг начин. Ако имаме на разположение още само двайсет и четири часа от този живот, какво бихме направили с тях?

За себе си знам.

Веднага ще отида при децата си. Ще си пуснем любимата музика и ще танцуваме и пеем. Ще направим торта, ще се замеряме и ще ядем. Ще отидем на брега на морето. Ще плуваме и ще се заровим в топлия пясък. Ще напалим огън. Ще си чета поезия – Яворов, Дебелянов, Борис Христов, Пушкин, Лермонтов, Ахматова, Шекспир… Ще си разкажа пак всичките детски истории на любимите приятели, ако те искат да споделим тези последни часове. Ако не – просто ей така ще ги разкажа на морето. Ще кажа сто пъти, на глас и на ум, „обичам те“ на моя мъж. Ще се обадя на още двама, за да им кажа, че и тях, някога, много съм обичала. Ще правя любов. Накрая ще си сипя една хубава, студена чаша розе и ще седна на брега. Така ще дочакам цунамито.

А ако то не дойде, ще гледам на следващия ден да ми се случи поне едно от нещата, които направих за „края на света“. Така ще поставя едно ново, малко по-добро мое начало.

Вие сте на ход.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах