Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

25 години по-късно: Желю Желев ли свали първия кабинет на СДС?

Откъс от книгата на президента „Митове и легенди за българския преход“, посветена на „Боянски ливади“

„Аз нямах никакъв интерес да свалям правителството на СДС, защото самата коалиция СДС е мое творение, на което аз съм възлагал всички големи надежди“, пише в книгата си „Митове и легенди...“ Желю Желев. Снимка: БГНЕС - 25 години по-късно: Желю Желев ли свали първия кабинет на СДС?

„Аз нямах никакъв интерес да свалям правителството на СДС, защото самата коалиция СДС е мое творение, на което аз съм възлагал всички големи надежди“, пише в книгата си „Митове и легенди...“ Желю Желев. Снимка: БГНЕС

Преди 25 години България преживява един от най-критичните моменти в невръстните си години на демокрация.  На 30 август 1992-а президентът Желю Желев дава пресконференция, известна като „Боянски ливади“, на която той отправя критики към първия кабинет на СДС, оглавяван от Филип Димитров. Обвинява правителството, че е обявило война на медиите, синдикатите, Българската православна църква, президентската институция и извънпарламентарните политически формации.

Няколко месеца по-късно – на 28 октомври – Филип Димитров иска вот на доверие към правителството. ДПС отказва да го подкрепи и първото правителството на СДС пада от власт.

Предлагаме ви историята, разказана от самия Желю Желев в книгата „Митове и легенди за българския преход“ (изд. „Сиела“, 2014 г.).

Митът за Боянските ливади,
или Кой свали кабинета на Филип Димитров

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Навремето възникнаха много легенди около пресконференцията, дадена на 30 август 1992 г., на открито, на тревата в Бояна. Една от най-важните легенди беше и продължава да бъде, че с критиката, която съм направил на конфронтационната политика на правителството на Филип Димитров, аз съм го свалил от власт, което всеки нормален човек разбира, че е абсурд, защото аз нямам никакъв интерес да свалям правителството на СДС, защото самата коалиция СДС е мое творение, на което аз съм възлагал всички големи надежди.

За кабинета на Филип Димитров е писано твърде много и то от хора, които са участвали в него като министри, за да няма нужда да преповтарям известни неща. Още повече че при неговото създаване съвсем съзнателно се държах настрана, за да не възникват подозрения, че се опитвам да влияя. Освен това и самите партии в коалицията бяха много ревниви на тази тема.

Ще спомена само единствения случай, когато съм си позволил да изразя мнението си по въпроса.

Бях поканен да присъствам на заседание на парламентарната група на СДС в Народното събрание, когато се обсъждаха съставът и формулата, по която трябва да се сформира правителството. Направи ми впечатление, че върху министър-председателя се оказва доста силен натиск от всички посоки. Това беше колкото разбираемо, толкова и притеснително.

Позволих си да се застъпя за една по-голяма свобода на премиера при съставянето на правителството. В края на краищата, казах аз, той ще работи с това правителство и той ще носи отговорността за него. Затова трябва да му се даде възможността сам да си подбере екипа. Усетих, че това не се хареса много-много на парламентарната група, но аз говорех по убеждение.

Все пак от „програмното правителство“ на Димитър Попов влязоха тримата силни министри на СДС: Димитър Луджев като министър на отбраната, Иван Пушкаров – министър на индустрията и търговията, и Иван Костов – министър на финансите.

Макар и съставен под натиск, останалият състав на кабинета не беше лош. Беше най-доброто, което по онова време СДС можеше да даде за изпълнителната власт.

Но по-късно, когато министър-председателят получи свободата да извърши структурни и персонални промени, на 20 май 1992 г., мисля, че съставът не се подобри, по-скоро стана обратното. Стоян Ганев беше освободен от длъжността зам.-министър-председател, за да си остане само министър на външните работи. Димитър Луджев беше освободен от длъжността министър на отбраната, Иван Пушкаров – от министър на индустрията и търговията.

На мястото на Луджев беше назначен адвокатът Александър Сталийски, Пушкаров бе заменен от Румен Биков. Илко Ешкенази беше кооптиран за заместник министър-председател. Светослав Лучников също беше повишен в заместник министър-председател.

С това правителството на Филип Димитров се оказа изцяло доминирано от втори адвокатски колектив. Филип Димитров – министър-председател, Йордан Соколов – министър на вътрешните работи, Александър Сталийски – министър на отбраната, Светослав Лучников – заместник министър-председател и министър на правосъдието.

Но това все още не беше голяма беда. Бедата дойде от друго – от войнстващата и конфронтационна политика, която беше възприета. Правителството се конфронтира едновременно с двата синдиката, с извънпарламентарната демократична опозиция, която на всичко отгоре поддържаше политика на реформи, с пресата, с църквата (тъкмо по това време беше окупиран Светия Синод) и с президентската институция.

В един момент тези хора започнаха да се самозабравят. Макар да бяхме спечелили изборите с минималната разлика от 1.22%, започнаха да правят самонадеяни изявления от рода на известното изречение на Александър Йорданов „С малко, но завинаги!“. Започнаха да се държат надменно и пренебрежително с естествения си съюзник ДПС, с подкрепата на който 36-то ОНС прие един от най-важните закони (Закона за връщането на земята в реални граници, реституционните закони и т.н.).

Зачестиха изявленията от рода на това, че България е република с парламентарно управление и следователно парламентът управлява, а не президентът. Президентът си президентства, парламентът управлява, често повтаряше тогавашният председател на Народното събрание Стефан Савов. Всъщност нито едното, нито другото беше вярно. Управлява правителството. Макар да е излъчено от парламента, то представлява отделна власт, една от трите власти – изпълнителната, както парламентът представлява законодателната власт, поради което неговата работа е да кове закони, а не да се занимава с управление на държавата.

Тези претенции не само излизаха извън записаните в Конституцията правомощия, но и създаваха реално напрежение между институциите.

Затова още преди лятната ваканция (мисля, че беше преди края на юни 1992 г.) поканих парламентарната група на СДС в президентството да си изясним отношенията и да премахнем потенциалните конфликти, които вече бяха започнали да набъбват. Напомних им, че имаме общи цели и общи задачи, че сме се явявали на изборите почти с една и съща платформа, но сега като управляващи сме в друга роля и сме натоварени с много по-тежките отговорности на държавните институции, които представляваме. Че не сме повече опозиция.

Предупредих за опасностите, които крие една конфронтационна политика. Останах с впечатлението, че общо взето се разбрахме… Но какво беше моето учудване, когато отново започнаха подобни изявления и интервюта. Тогава счетох за свой дълг в началото на политическия сезон публично да предупредя за опасностите, които грозят управлението на СДС.

Затова поканих всички медии в Бояна, където на 30 август 1992 г., на открито, дадох пресконференция. Текстът на резюмето и отговорите на въпросите бяха излъчени по радиото и телевизията още същата вечер, а вестниците на другия ден ги публикуваха едно към едно.

За жалост, лидерите на СДС реагираха неадекватно на принципната и доброжелателна критика и на предупреждението за надвисналите опасности. Много пъти съм оприличавал техните реакции на реакцията на болен, който се нахвърля да бие лекаря за това, че му е поставил точна диагноза и го е предупредил за смъртната опасност, която е надвиснала над живота му, ако не вземе необходимите мерки. Или на постъпката на султана, който нарежда да обезглавят вестоносеца за това, че е донесъл лошата вест, с тази само разлика, че в нашия случай нещата завършиха с политическото самоубийство на СДС.

С отказа си да направят второ правителство на СДС те просто сдадоха изпълнителната власт. Разрушиха съюза с ДПС, което доведе до остра криза вътре в парламентарната група на СДС и тя се разцепи, при което се появиха „сините мравки“. СДС остана в малцинство в парламента, което на практика означаваше, че сдава и законодателната власт. По-късно дойде и безумното решение на НКС „сините“ кметове да подадат оставка, за да… дезавуират правителството на проф. Беров.

Някои се подчиниха, други отказаха, което доведе до нови разцепления и отлъчвания от СДС.

Така при готово спечелени местни и парламентарни избори през октомври 1991 г. тогавашните лидери на СДС сдадоха последователно изпълнителната, законодателната и местната власт, с което близо два милиона сини избиратели бяха фактически предадени.

Не обичам да употребявам думата „предателство“ в политиката, защото това е най-тежкото обвинение и защото тегне не само върху тези, за които се изрича, но и върху потомците, които обикновено нямат никаква вина. Освен това предателството винаги предполага злоумишленост – съзнанието, че се върши нещо престъпно и предварително осъдено. Затова се прави тайно и задкулисно. Никога не съм страдал от шпиономания. Не мисля, че в случая става дума за изпълнението на някаква поръчка, която се дава отнякъде. За мен причината е по-скоро в безотговорността.

Работата е там, че след излизането на Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Константин Тренчев, малко по-късно Стефан Савов, моя милост и т.н. начело на СДС застанаха хора, които никога не са знаели цената на свободата и демокрацията. Те никога не са участвали в борбите срещу тоталитарния комунистически режим, не са били преследвани и гонени, не са понасяли лишения и страдания за независимата си гражданска позиция. Тях вълната на общественото недоволство и волята за промени ги изхвърли на повърхността. В този смисъл те бяха случайни и неизвестни хора.

Спомням си, когато след сдаването на властта Гарелов беше поканил Филип Димитров в едно предаване на „Панорама“. На въпроса му: „Не се ли чувствате отговорен за това, че СДС фактически сдава властта?“, Ф. Димитров отговаря: „Аз съм отговорен само пред Бога и пред съвестта си…“. Тогава окончателно се убедих, че начело на СДС са застанали хора без чувство за отговорност – хора, които нямат демократично мислене и демократичен рефлекс. Още тогава мислено го репликирах:

„Не, господине, ти най-напред си отговорен пред онези близо два милиона избиратели, които са си направили труда да отидат в неделя да гласуват със синята бюлетина с надеждата, че ти ще им решиш проблемите, които комунистите никога не биха могли и не можеха да решат. Така е при демокрацията. Политикът най-напред и пряко е отговорен пред избирателите, които са го изпратили във властта, а едва след това може да си оправя сметките с Бога и със съвестта. Само диктаторите могат да си позволяват обратното: Хитлер да казва, че провидението така му е продиктувало да постъпи; Сталин да се чувства отговорен пред светлото комунистическо бъдеще; Мусолини да се заклева в сенките на Древния Рим…“.

Що се отнася до мита за свалянето на правителството на Филип Димитров от пресконференцията в Бояна, мисля, че на това могат да вярват само крайно наивни и политически неграмотни хора. Пресконференция, която аргументирано и добронамерено критикува грешките и недостатъците на правителството, никога не би могла да го свали. Тя по-скоро би могла да му помогне, ако у критикуваните има воля за това.

Та аз при равносметка за едногодишното управление на правителството на Жан Виденов в Бояна дадох официална пресконференция, на която прочетох напълно отрицателна оценка за дейността му и го обявих за опасно за България. Както е известно, от тази критика то не падна. Трябваха доста повече усилия, за да бъде свалено от общественото недоволство цяла година по-късно.

Приблизително същото се случи с правителството на проф. Беров. След първата година, когато разбрах, че го блокират отвсякъде и няма да му позволят да прави реформи, също предложих то да си даде оставката и да отиваме към нови избори.

Но правителството от това не падна, както не падна и от 7-те вота на недоверие, които парламентарната група на СДС внесе.

Другите за „Боянските ливади“

Реакцията на партийните лидери на СДС на пресконференцията в Бояна, дадена на 30 август 1992-а от президента д-р Желю Желев. Тя остана известна под наименованието „Боянските ливади“, чийто кръстник е остана Александър Йорданов, автор на друга печална фраза за печалното бъдеще на управлението на СДС: „С малко, но завинаги…“

в. Труд 01.09.1992 г.
„Прав ли е д-р Желев, че у нас има конфронтация?“

Стефан САВОВ, председател на Народното събрание
„Не мисля, че изявленията на президента могат да бъдат основание да извадим шпагите.“

Елка КОНСТАНТИНОВА, министър на културата
„Президентството не е институцията, която може да решава съдбата на Министерския съвет.“

Иван КОСТОВ, министър на финансите
„Коментарът на думите на президента е работа на Филип Димитров, той отговаря за правителството, а аз съм дребна риба.“

Йордан СОКОЛОВ, министър на вътрешните работи
„Не смятам, че правителството има нисък рейтинг, напротив – последните проучвания сочат, че голяма част от българското население одобрява политиката му. Второ – смятам, че тази конфронтация – тя е нещо естествено не за друго, а защото именно тя говори, че реформата се извършва и че промените стават.“

Любомир СОБАДЖИЕВ, председател на Движението за гражданска инициатива
„Осемдесет процента от членовете на Координационния съвет на СДС са съгласни с оценките на д-р Желев.“

Едвин СУГАРЕВ, председател на „Екогласност“
„Общото ми впечатление е, че това е сериозен гаф от страна на президента. Президентът не беше по никакъв начин справедлив спрямо правителството.“

Георги ПИНЧЕВ, секретар на ПП на БЗНС (единен)
„Президентът е политически доста активен, той е и длъжен да е политически активен. В такъв смисъл смятам, че той взе нормално отношение по тези въпроси. Задължително е според мен СДС да потърси останалите демократични сили и да разшири спектъра си на политическа активност.“

Петър БОЯДЖИЕВ, председател на Обединение за България
„Още след провеждането на изборите миналата година изводът беше очевиден – търсене на национално съгласие, на национално помирение. Не смятам, че реална промяна в политиката на СДС в момента е практически възможна. Страхувам се, че неразборията в тази страна ще се усили още повече.“

в. Труд 1.09.1992 г.
„Светлосивите ще защитят своя президент“

Петко СИМЕОНОВ
„Изявлението на д-р Желев беше отдавна очаквано от мнозинството и най-малкото от тези, които гласуваха за него. Президентът прави впечатление на не особено инициативен, но несъмнено той е дълбоко нравствена личност и не би могъл безкрайно да търпи и отстъпва. Според мен с вчерашното си изявление той показа онова лице, с което ние от БДЦ го познаваме и бихме искали да го виждаме по-често в тази му роля. Не сме съгласни с всичко, което каза. Смятаме, че погрешната стратегия е много стара, не от вчера и той няма защо да си затваря очите, да се прави, че не я е разбирал досега. Още от времето, когато те отказаха да подпишат конституцията.

Погрешната стратегия „смачка“ и президентските избори и той би трябвало по-добре да си спомня. Тази погрешна стратегия създаде и огромните неясноти около „оня списък“.

БДЦ ще подкрепи президента, ще подкрепи всички структури на СДС, които ще застанат зад него.“

Петър ДЕРТЛИЕВ
„С овладяването на СДС от т.нар. „втори ешелон“, който носеше белезите на една реакция и реставрация, на една арогантност и нетърпимост, за всички нас беше ясно, че ще дойде критичен момент, в който дори такъв спокоен човек като д-р Желев ще трябва да отреагира. Той изрече това, което нашата общественост много отдавна мисли: необходимостта от по-спокоен тон в политическия живот, от размисъл и от освобождаване на хора, които нямат нищо общо с демокрацията. В НКС сигурно ще има доста буйства, но разумът трябва да надделее.

Пожеланието на президента обаче няма да може да се изпълни само с промени на отделни личности, необходима е поправка на икономическия модел, дори цялостната му смяна. Държавникът трябва да има куража да поеме отговорността и г-н Желев направи това“.

в. Труд 1.09.1992 г.
„Открит е вторият семестър на политическата година“

Д-р Константин ТРЕНЧЕВ
„Думите на президента миналата вечер не ме изненадаха. При последната ни среща той сподели с мен цитираните цифри от проучването на общественото мнение. Оценките, които направи д-р Желев, в общи линии съвпадат е тези, които КТ „Подкрепа“ направи преди доста време. Радвам се, че той ги съобщи публично. И по този начин откри, така да се каже, втория семестър от политическата година с акцентиране върху няколко сериозни въпроса.

Като президент на тази страна д-р Желев има пълното право да постави акцентите, защото е заинтересован и отговорен за съдбата на България.

Добре е някои хора в СДС да разберат най-сетне, че демокрацията не започва от момента, в който се свали комунизмът. Тя е дълъг път, който трябва да се измине с общите усилия на цялото общество, а не да се обсебва като лична собственост и само определени хора да говорят от нейно име. А да мислиш, че си единствено прав, значи да мислиш по комунистически.“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах