По-добре сръчни спортисти, отколкото безхаберни националилюзионисти

Закриването на олимпийските игри споделяше общи герои с откриването – Секуана, богинята на Сена, в доспехите на Жана Д’Арк, доставила този път гръцкия вместо олимпийския флаг, и факлоносеца, препращащ към Арно от Assasin’s Creed Unity и други маскирани персонажи. Общите герои бяха именно лишените от лица от онова пределно многолико шоу с толкова ярки лица от всякакви изкуства, които засенчиха спортистите.

Закриването беше избрало да преобърне откриването: тук изкуството със самоубийствено смирение избра да се лиши от лице и да се оттегли в сянката на спортистите с техните усмивки и сълзи, с прегръдките им на споделена радост и съпричастност, на дарена утеха и солидарност, с лицата им, одухотворени от радост и болка, възвисени от екстаз и страдание, изкривени от напрежението на поражението и триумфа, красиви по непоносимо истински начин: именно монтажът с кадри на участници в Парижките олимпийски игри беше абсолютният връх на спектакъла по закриването.

Артистичната част със златния пришелец и екскавационните му усилия да възроди олимпизма с помощта на безлики примати, бинтовани в бяло от глава до пети, ме остави хладен и отчужден: твърде много патетика и клишета като от софистициран соц, смес от Мухина и Рифенщал. Ни топъл, ни студен ме остави и Ален Рош зад вертикално провесеното си пиано, докато изпълнява опитомена версия на „Химн към Аполон“. Френските групи след това показаха повече лице от ỳмрещите да застинат в отколешните паметници на самите себе си „Ред Хот Чили Пепърс“, Били Айлиш и Снуп Дог. Том Круз беше най-трогателен, спуснат с въже на сцената като вековен навлек и холивудски парашутист. Въобще много хубаво стана, че арт шоуто отстъпи и даде път на току-що приключилата изключителна олимпиада.

Тя сякаш не изобилстваше на световни рекорди, но много олимпийски паднаха. И това ù придаде по-вълнуващо човешко лице пред други олимпиади и първенства, често похитени от свръхчовеци. Френските оператори бяха сякаш подучени да търсят преди всичко човешкото – емоцията, близостта, милостта, екстаза. Сцената с паралелно ридаещите след сблъсъка помежду си Джокович и Алкарас ще остане в златната памет като еманация на себенадмогващото се и неотвратимо човешкото лице на спорта. Сълзите на французите след болезнените поражения от извънземните американски отбори в баскетбола, на полските волейболисти след загубата им от Франция, на словенските хандбалисти, победени само с гол от испанците, на унгарските ватерполисти, надвити с дузпи от американците след почти спечелен мач – не съм виждал олимпиада с толкова много сълзи, при това и тук с пълна равнопоставеност между половете. Не помня и олимпиада, пронизана от толкова крясък, писък и стон, олимпиада с толкова възвисено, изкривено от воля, усилие и несметни емоции лице. А и толкова равностойна и от страната на човешкото олимпиада: дори в баскетболните финали не се случи победа с явно превъзходство, с туш или нокаут; нямаше хвърлени кърпи. Толкова оспорвани финали не е имало нито на стоте метра при мъжете, нито в маратона при жените. Беше олимпиада на нервното гризене на ноктите отначало докрай. И това я направи най-равностойната, най-спортната, най-театралната и най-човешката олимпиада, откакто се помня.

Като нещо твърде човешко, тя беше пронизана и от спорове, най-вече около половата принадлежност на няколко състезателки. По този въпрос ще кажа само, че благодарение на съперничката на българка обществото ни най-после се изправи пред автентичен джендър проблем – този за половата идентичност и за нейната непосилна сложност. Велика ирония беше, че докато патриархалната българщина се потеше над енигмата на ензими и хромозоми, парламентът като същински бащица надве-натри се разпореди на българчетата да им се забрани да се потят над подобни проблеми в училище.

Българското телевизионно представяне на олимпиадата беше тягостно до непоносимост поради травматичната му обсебеност именно от българското участие в нея, което задълго беше нулево като резултат. Олимпиадата е среща и сблъсък на нации. В този смисъл тя си остава солиден и надежден остров на националната гордост и патриотизма. Но Олимпийските игри са и пространство, в което тези чувства стават все по-благородни, смислени и полезни, защото все повече са на игра, на уж, на театър. Какво имам предвид. Все повече отделните нации биват представлявани от спортисти с наскоро или току-що придобито гражданство. Пълно е с отбори и индивидуални състезатели, които идват от Африка, от Азия и от Русия. Художествената гимнастика по света е пренаселена с български треньорки и руски състезателки, които се състезават за всякакви национални гарнитури. В леката атлетика отколе е същото, като основно Африка прелива кръв на всякакви отбори от европейския север и юг. Едва ли без тяхна помощ Франция щеше да стане пета, а Нидерландия – шеста по медали. Националните олимпийски отбори все повече заприличват на отборите от Шампионската лига, които събират сrème de la crème на футболисти от всякакви континенти и региони.

Родната концепция за родолюбие, основано на земята, кръвта, прадедите и героите се показва като тежка отживелица без бъдеще. Националната принадлежност също става все по-сложна работа. В този смисъл съм приятно изненадан от българския олимпийски комитет и от спортните ни деятели. Те се показаха като модерно мислещи и напредничаво действащи люде, които осигуриха най-успешното българско участие от 20 години насам, а по златни медали – от 2000-та. Ако не бяха привлекли към българските олимпийци украинеца Семен Новиков, дагестанеца от аварски произход, роден в Русия, Магомед Рамазанов, кубинеца Хавиер Ибанес и иранката Кимия Ализаде, България щеше да има четири медала по-малко. Ако родолюбците покажат съмнения и към щангиста Божидар Андреев заради ромския му произход, биха останали два медала. Ако радетелите на земята и кръвта биха шкартирали и Карлос Насар заради ливанския му баща и Боряна Калейн задето фамилията ù не завършва на -ова, България не би имала нито един медал. Затова националистите по-добре да се огледат на кой свят се намират. Слава Богу, българските спортни ръководители и олимпийският ни комитет все пак успяха да запълнят дупките в собствената си несвършена работа, като пъргаво привлякоха чужди състезатели, след като българският спорт все повече губи конкурентоспособност. Този достоен резултат – 26-то място в света и второ на Балканите – изглежда по-скоро байганьовски и андрешковски алъш-вериш, отколкото дело в следата на Ботев и Левски, но новото ни пост-соц време и без това се движи по-скоро в коловоза на трикстърите. По-добре хитри и сръчни спортни играчи, отколкото безхаберни старозаветни националилюзионисти с любов към генетиката.

И все пак, игрите разкриха и още нещо. Отборът на бежанците се представи на поредна олимпиада и за първи път спечели медал – бронзов. И все пак не се наблюдава тяга спортистите, които бягат от несправедливости, неравенства, бедност и войни, да се присъединяват към отбора на бежанците. По всичко личи, че спортистите, напускащи страните си, търсят алтернативен национален пристан и заслон. Обещанията на Ибанес, че за следващата олимпиада ще научи химна, или масовата възхита от езиковия напредък в българския на Новиков, въобще опитите на новобългарските олимпийци да излъчат някаква приобщеност към новата си родина при все, че явно търсят лична осъщественост, показват колко куха е маската, която медии и треньори се опитват да им надянат.

Представям си воя, ако вместо представителка на Нидерландия Синан Хасан представляваше България и се беше явила на награждаването в рамките на официалното закриване с бурка на главата. Игрите в Париж ни отвориха очите за много неща, а най-вече за това, че високите нива на обскурантизъм и захлюпеност всъщност щастливо не са молепсали цялото българско общество. Защото такова, слава Богу, не съществува.

Олимпийските игри в Париж бяха колкото дълбоко френски със своите стил и класа, вкус и чувственост, толкова и световни с волята си за равнопоставеност между полове и раси, континенти и нации, малки и големи, бедни и богати. Но те се оказаха най-вече същностно човешки с волята си за човешко себенадмогване. Както и със смирението си пред илюзията за всякаква свръхчовешкост.