300+ страници самовлюбена самота

Прочетох „Политическа орда“ на съвременния български автор Тошо Тошев и понеже вече съм изхабила класическата си кратка рецензия („Защо???“) за друга машина за бестселъри (Людмила Филипова), ще трябва да правим дълга версия. Тошо Тошев е преразказал отново мемоарите си, с които обръгналата публика се запозна преди около десетилетие. Според него – сега като литература.

А според мен в тази книга литература няма. Има голямо его на човек, който е убеден, че е бил най-големият вестникар, най-големият е…ч, най-важният политически готвач на интриги в държавата, най-великият разбирач, най-безстрашният разследващ изследовател на съвременността, солта и пипера на родната манджа, лостът, който е държал повдигната земята. И прочие. Схващате картинката.

Нямам съмнение, че тези му убеждения поне са честни и автентични. Човекът се обича толкова, че както казваше един мой бивш приятел – ако можеше, щеше сам да се… (Сори, ама знаете – толкова се вживявам в книгите, че и рецензиите ми са в техен стил…)

Книгата е изпълнена със зле скрито презрение към всички в човешкия род – журналисти, заместниците му, политици, жена, май и деца. Има само две светини, които са отминати от това чувство – майка му (която оставя да умре в самота) и събирателният образ на супериорната любовница, п…та със златно сърце един вид. (А тя се е домогнала до този статус, защото никога не е само негова и метафорично кривва за едно безмислено е…е дори в последната страница, точно след като заживяват заедно, той ѝ дава едно мерцедесче да си джитка и би трябвало да живеят happily ever after.)

Политическите процеси в България са описани схематично и повърхностно, политическите образи на реалните герои на нашето време са прикрити под досадни и смешни имена, една елементарна шарада, колкото да се чудиш дали смята, че от тях ще стане по-изразително и автентично? Вместо бездни и черни дупки на прехода ни се разказват анекдоти. Някои възлови кукловоди направо липсват, все едно че никога не са ни се случили. Службите и миналото – тоже. Вместо да бръкне честно в блатото на медийната собственост, скача по лотосовите листа на „честните чуждестранни инвеститори“ и щастливите журналист(к)и с ловкостта на жаба. Дори моментите, които можем да приемем за откровено софт порно, не достигат густото и зрялата натопорченост на един Димитър Шумналиев, например.

Храбрия читател трябва да утеша, че в тези 300+ страници самовлюбена самота има и проблясъци. Примерно, образът на свръхгероя на България Марко Орисов (президентът предвидливо въвежда това ново, специално звание за вездесъщия премиер, защото не може да е просто герой, нали така? Някои са пò герои от останалите, все пак…). В последните страници авторът набира изненадваща гражданска смелост и набляга на иронията и водевилното повествование за подвизите му, особено в частта за геройствата измежду жените и дъщерите на министрите си, което е забавно и в известна степен информативно. За пари не става много дума, макар че връзките с мутрите са маркирани лаконично.

Иначе, аз се радвам, че прочетох тази книга. Позволи ми да потвърдя всичко, което подозирах като авторски потенциал, талант и житейски хоризонт в този немлад и необещаващ автор.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 8 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите ѝ с изричното уточнение, че те отразяват личните ѝ позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията ѝ.

Всичко от Виолета Симеонова в „Площад Славейков“

Вижте още: ПРЕСАТА УМРЯ. ДА ЖИВЕЕ ПРЕСАТА?