33 години след петолъчката, сбогом на оръжията

Преди повече от половин живот наблюдавах как си отива един от страховитите символи на мрачното тоталитарно време. Вълнението на цял един народ при вида на отлитащата към небитието петолъчка от Партийния дом си остава светъл спомен. 33 години по-късно най-после си отива друг такъв символ – шмайзерът на чуждия войник, издигнат застрашително над София, днес е демонтиран.

Само че сега вълнението не е всеобщо, радостта не е напълно споделена и съвсем сериозно има хора, които смятат, че този позорен паметник трябва да остане. Какво се случи за 33 години? Къде изчезна вярата ни, че можем и трябва да живеем по-добре и свободно? Защо си плачем за веригите, по-трудни за разкъсване, защото всъщност са ментални и идеологически?

Най-простичкото обяснение е, че се разочаровахме от себе си. Когато режимът падна, изглеждаше, че има виновен за това, че сме нещастни. А после виновни не останаха. И понеже народопсихологията ни не включва чувство за обществена отговорност, спешно трябваше да открием кои са лошите, заради които не цъфтим и не връзваме.

През тези 33 години набедихме доста народ – първо неизтребимите комунисти, после неумелите демократи, после САЩ и Русия, след това Европа… Политиците ги възприемаме като представители на екзотична раса, която няма нищо общо с нас, затова са виновни априори независимо от цвета им. От андрешкови времена вярваме, че държавата е митичен змей, с който трябва да се борим, а не да изграждаме. Виновно ни е бъдещето. Само миналото е невинно, вярва абстрактният българин.

Тази теза – за идеалното, невинно, съвършено минало – е толкова трайно вплетена в съзнанието на много хора, че всеки опит да бъде оборена може да доведе до разрушаването на обществения мир. И колкото по-травматично или кърваво е било, толкова по-отчаяно го идеализират ония, които намират самочувствие само в него. Най-любимите исторически периоди на патриотарите са османското владичество и социализмът – времената, в които българите са били третирани като безправни. И най-яростно са защитавани именно символите на тези времена – като шмайзера в центъра на столицата, оръжието на завоевателя, който не си е тръгвал оттук вече почти 80 години.

Синдромът на сирака, видимо завладял обществото, може да бъде излекуван. Необходимо е ново национално самочувствие на нова база, различна от древната история. И нови хора да се погрижат за това, млади хора, необременени от страхлива носталгия по сигурността на безправието. Поколението, израснало под сянката на шмайзера, вече трябва да замълчи.