40 мин. до звънеца, 40 сек. до следващия опит за самоубийство

40 минути до биенето на звънеца. 40 секунди до следващия опит за самоубийство. Какво не правим за децата си и защо една книга може да послужи като наръчник за действие при нужда?

В навечерието на първия учебен ден една книга събуди у мен въпроса „Дали във всяко училище има надежден и професионален психолог, който да оказва адекватна подкрепа на подрастващите?“ Момче на 17 години с проблеми в семейството е героят на книгата на Дженифър Нивън „Всички наши места“ – родителите му са разделени, баща му го е тормозил в детството, а майка му се е дистанцирала от него и двете му сестри в собствената си невъзможност да приеме и обработи реалността, в която тя вече е без съпруг и трябва да продължи живота си. Тази семейна картина не е рядко срещано явление. С няколко различни нюанса, други подобни сценарии се срещат навсякъде около нас, а средата, в която живее Теодор Финч, е среда за много тийнейджъри по света.

Когато към тази история добавим зловещата статистика, че на всеки 40 секунди някой в света се самоубива, като сред жертвите има все повече младежи, нещата започват да звучат сериозно и тревожно.

Историята, която стана повод за настоящия размисъл, засяга и темата за психическите заболявания, които често не биват открити навреме или не се лекуват правилно. Главният герой страда от биполярно разстройство – болест, с която се сблъскват милиони хора по света и която позволява пълноценен живот, стига диагнозата да бъде посрещната с нужното разбиране, подкрепа и специализирана помощ. Но могат ли хората с биполярно разстройство в България да се надяват на нормално отношение и пълноценен живот? У нас малцина правят разлика между различните психични заболявания и масово ги слагат под общия знаменател „лудост“. Страхът е най-честата реакция на близките, връстниците и дори роднините на страдащите от психични заболявания. Изолацията и отхвърлянето обикновено е следствие от този страх. А причината за страха – недостатъчна информираност и повсеместна стигматизация на болните.

Съществува и проблемът с неразбирането на специализираната психологическа помощ, тъй като в масовия случай психолог, психотерапевт, психоаналитик и психиатър в съзнанието на българина е едно и също – това е човекът, който „изписва едни хапчета и ти връчва жълта книжка“. А за по-младото поколение образът на психолога е свързан предимно с псевдогероите от телевизионния екран, коментиращи една или друга случка в риалити форматите. Да, за малцинството психологически грамотни хора горното може да прозвучи като преувеличение, но за съжаление за огромна част от съгражданите ни това е реалност и ежедневие.

Особено трудно е получаването на адекватна психологическа помощ за тийнейджърите в училище. Би трябвало всяко едно училище в страната да разполага с психолог и да предлага на учениците възможност за консултации. Особено в тази чувствителна възраст, в която в душата на подрастващите бушуват страсти и мисли от всякакъв характер и често нещо дребно е способно да ги тласне към отчаяни действия. Ако родителят забележи специфична промяна в настроението, поведението и реакциите на детето си, е добре да има механизъм, по който дискретно да може да го сподели спокойно с учителите и директора в училище, да се консултира с психолога там и всички заедно да обединят усилия в помощ на младежа. Дали обаче наистина имаме тази възможност?

Широката тенденция в България все още е родителите да си заравят главата в пясъка и да отричат проблема. Дали защото психологът е олицетворение на жълтата книжка, дали от страх от одумването и клюките на роднини и съседи, дали защото различното дете е много по-вероятно да бъде тормозено в училище… Страхът води до бездействие и потулване на проблемите, а липсата на помощ неизменно ги задълбочава. Но какво може да направи един загрижен за детето си родител? Най-малкото, да се информира, ако трябва – да потърси обща консултация със специалист и да научи повече за първите признаци, че нещо не е наред. Това е шансът да повлияем положително на все по-плашещата статистика на хората, посегнали на своя живот. А може отново да се успокоим, че книги като „Всички наши места“ са просто фикция и „на нас не може да ни се случи“…

Книга като тази разтърсва всеки мислещ и буден читател. И повдига много въпроси. Една от основните линии в повествованието включва ярка червена лампа в съзнанието на четящия с въпроса „Какво щеше да стане, ако беше се случило другояче и героите действаха, говореха и реагираха различно в ситуацията на Финч…?“ и „Дали психологът в училището на Финч не можеше да направи нещо повече?“

Като че ли е време всички ние да отидем на училище за един важен житейски урок – психологическата подкрепа спасява, осмисля животи и променя съдби. Приемането на тази идея и осъзнаването на съучастието ни в процеса на подрастване на младежите и необходимостта от съюз между родители, учители и специалисти могат да променят статистиката за 40-те секунди.