Този текст е публикуван преди повече от 3 години

А може и изобщо да няма къде да опънем палатката

Докато нищо не правим като граждани, сме на път да загинем като човешки същества

Способни сме да се трогнем от снимка на маймунка, търсеща по човешки топлота, но не и да се разтревожим от новината за по-топлия с градус и половина месец февруари - конкретно доказателство, че сами рушим света, в който живеем. - А може и изобщо да няма къде да опънем палатката

Способни сме да се трогнем от снимка на маймунка, търсеща по човешки топлота, но не и да се разтревожим от новината за по-топлия с градус и половина месец февруари - конкретно доказателство, че сами рушим света, в който живеем.

Може би сте го усетили като един много нетипичен февруари. Като Малък Сечко, който претърпя временна промяна в характера и тази година се оказа послушно момченце с къси панталонки и цигулчица. Сигурно сте се чудили с приятели какво стана с тая зима и дали няма да ни запукат студовете към края на март, когато вече всичко ще е почти прецъфтяло.

Така си е. Топъл февруари имахме навсякъде по света. Причината за това обаче съвсем не е толкова незначителна, колкото може да бъде един временен поведенчески каприз, пък било то и на цял годишен месец. Този февруари удари световния рекорд по топлина, като средната му температура е била с 1,35 С по-висока от обичайните стойности за този период на годината. Разликата може да ви се стори твърде нищожна – какво толкова, градусче и малко! Истината обаче е, че точно този градус и малко бележи ужасна, драстична и опасна промяна в световния климат, която ще се отрази на човечеството по пагубен начин, ако то моментално не вземе спешни мерки. А пък то, както си го знаем, няма да вземе.

Тази новина беше водеща във вчерашното издание на вестник „Гардиън“. Водеща, първа новина – така, както днес е тази, че Путин щял да изтегля част от войските си от Сирия. Само че късогледото човешко око отново не обърна достатъчно внимание. В рубриките на самия „Гардиън“, където могат да се коментират по-сериозно вече представени новини, тази за топлия февруари не е намерила място. Не я срещнах и разпространена из мрежите. В интернет, където може да се проследи донякъде гражданската и обществена ангажираност на хората, както и, да го кажем така, нравствените им стойности, всички еко новини, свързани с планетата ни и нейното обезобразяване, намират изражение единствено в ужасяващи клипчета за скелети на птици, погълнали пластмаси, самоубиващи се китове, маймунчета, останали без дървета и уплашени до смърт животинки, попаднали в наводнения. Ние, зрителите, имаме нужда от конкретни примери, за да можем да регистрираме случващото се около нас. Образите са тези, които градят отношенията ни към света наоколо, защото те ни карат да го преживяваме емоционално. Влизаме в картинката, тя ни докосва, защото онова страдащо кученце там може би е като нашето, защото маймунчето, пищящо върху отсеченото дърво, така много напомня на човешко бебе или защото скелетът на птицата, натъпкан със сини, пластмасови капачки, така драстично убива поетичния образ на най-голямата мечта – копнежът по летене.

Пък какво може да ни трогне в някаква си новина за един по-топличък февруари?! Него нито можем да го пипнем, нито можем да го оприличим на нещо. Свързваме го с различни неща – кой със ските и пистите, кой с високата сметка за ток, кой с бръснещия вятър, Деня на виното или на влюбените. Все невлизащи в конкретен образ неща, които няма и да се трогнат кой знае колко от този градус и малко в полза на топлото. Е, все за ски ще има писта! Може би след още десетина години тая писта ще свършва с десет метра по-нагоре към билото, ама пък какво са десет метра? Сметката за тока все ще си е висока, защото и с тоя градус отгоре още ще е студено. Бръснещият вятър изглежда няма нищо общо, както между другото и Денят на влюбените или виното. Така че нека си е топъл тоя февруари, какво толкова?

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Знаете ли какво толкова? Толкова, че вече имаме още едно съвсем конкретно доказателство, че сами рушим света, в който живеем. Толкова, че непрестанните наводнения в различни части на света, ураганите и спичащите жеги ще се превърнат в основен климат, а не в аномалия. Толкова, че храната няма да ни стига, защото няма да разполагаме с добри земи, на които да я отглеждаме. Толкова, че изкорубените й недра вече се превръщат в гробници на човешката ни лакомия. Толкова, че бъдещото емигранство няма да е на принципа на политическите несъгласия и дори на религиозни войни, а на този на глада. Толкова, че основен ще стане страхът през нощта потоп да не отнесе дома ти, питейната ти вода да не се окаже радиоактивна, а слънцето да не подпали косата ти като факла.

Подминахме тази толкова важна новина така, както подминаваме дописките, че в еди кой си град кмет взел, че краднал някой и друг лев от еврофондове. Ми така сме си свикнали с крадливите кметове, че изцъкваме с език и обръщаме на другата страница да видим и там кой и какво е успял да окраде. Забавляваме се с колажи на Хилари Клинтън и Доналд Тръмп, произвеждаме купища вицоподобни закачки за разпънати палатки, коментираме огнено снимки от безумни градски ремонти, следим стреснато плашещи репортажи за бежанската криза и пълчищата ултра ислямисти, навлезли в овчи кожи на територията на Европа и… нищо не правим. А докато нищо не правим като граждани, сме на път да загинем като човешки същества. Защото нищо от това, за което делнично се гневим, няма да има значение, когато утре ни подхване гладът и ужасът от природните бедствия. Пред тях не важат нито колажите, нито огнените възмущения, нито онлайн разправиите ни.

Знам какво ще се чуе сега: „Ама как аз да спра глобалното затопляне?!“ Това именно е най-вредният въпрос. Защото да – не съм на десет години, за да си мисля, че глобалното затопляне е нещо като Минотавър, когото аз, като ям и порасна силна и здрава, ще обезглавя и така ще спася човечеството. Знам обаче, че днес ние, хората, не гледаме в правилната посока. Знам, че нито един световен политик не представи в политическата си програма сериозни мерки за спасяване на планетата от човешката дейност. Знам, че един Ал Гор се опита навремето да обърне достатъчно внимание на този генерален проблем, който засяга всички ни, но политическата му кариера спря някак, идеите му бяха по пиарски разтворени и в крайна сметка почти неутрализирани в политическите програми на други политици. На никого не му е угодно да застане пред световното няколко милиардно население и да каже: „Хора, на път сме да се затрием!“, защото избирателите не обичат негативни послания. Бизнесът не обича обезверени хора. Маркетингът не разчита на депресари. Медицината не може да предлага здраве на сигурно обречените да загинат не поради влошено здраве. Образованието не може да обучава тези, които панически ще се опитват да изживеят щастливо някакви свои последни дни. И изкуството дори не може да съществува с подобни политически послания, защото една от основните му функции е да дава образи на надеждата. Пък каква надежда може да има в безнадеждно умиращите?

Това сигурно е най-песимистичният текст, който съм писала. Не, защото не обичам живота, а напротив – защото адски много го обичам. И защото за мен най-страшната световна новина беше тази за стопления февруари. И да, сигурно ще го преживеем това! И сигурно в останалите трийсет-четиридесет години от отредения ми земен живот това няма да се отрази драстично на човешкия ми лайфстайл. Обаче този на децата ми? На техните деца и на децата, които идват след тях…?

За това ми се иска да говори обществото днес. Не, че другото е маловажно, просто това, ето това, с топлия февруари е най-важното! ТОВА налага да избираме с разум политиците си. ТОВА можеше да превърне опразнената ни през деветдесетте години, все още сравнително чиста страна, в модерна държава с нови и модерни източници на енергия, екологични сгради и щадящи природата технологии. Вместо това, именно заради нехайството ни към голямата тема – спасяването на земята – сега сме клоака – с бунища за европейския цивилизационен боклук, с постройки по технологии от осемдесетте, с разрушаваща се природа, с най-мръсното море в Европа.

И ако това си остане така, няма да им никакво значение дали кампингуването ще е свободно или не. Просто няма да има изобщо къде и кой да опъне каквито и да било палатки.


Всичко от Мария Касимова

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах