500 г. „Утопия“. Как мечтите се превръщат в кошмари

Преди четвърт век самата идея за утопия изглеждаше безнадеждно опетнена. В началото на 90-те години на XX век най-мащабният човешки експеримент в човешката история – СССР – рухна, а с него и идеята, че мечтата за коренно различно общество е сериозно занимание. Изглеждаше, че колкото и съблазнителни да ни се струват ползите от такива експерименти, после неизбежно следва геноцид.

Това беше поуката, извлечена от който и да било тоталитарен режим, наложен с повече или по-малко идеализъм: Червените кхмери, режимът на Видела в Аржентина, Нацистка Германия и т.н. Смяташе се, че вместо да фантазираш за по-добър свят, е по-добре да се научиш да живееш в настоящия. Академичната и политическа атмосфера през 90-те беше по-скоро прагматична, отколкото романтична. Това беше епоха, в която либералните демокрации празнуваха (преждевременно, разбира се) „края на историята“. Историята на човечеството е поход към свободата, казваха ни те, и ние вече пристигнахме. По-добре не може да стане и идеалистите и антиреалистите трябва да спрат да фантазират, защото това е опасно хоби.

Сега всичко изглежда различно. Новият световен ред на Джордж Буш-старши е плашещ и дълбоко безпорядъчен. Религията, която социолозите предвиждаха, че постепенно ще отслаби позициите си, е доминиращият политически проблем в началото на XXI в. – форма на утопизъм, която упорито отказва да изчезне. Същевременно капитализмът, който е същината на триумфиращата свобода, вече не изглежда толкова благороден след Енрон, Мадоф, лихвените проценти и Кралската банка на Шотландия. На хората им е омръзнало още повече от мързела, несправедливостите и прахосничеството на консуматорското общество, отколкото през 90-те.

През 1999-а Джон Кери публикува голям сборник с извадки по темата за утопиите и дистопиите.

„Те се хранят – пише той, – от желания и страх…, копнеят за нашето съчувствие и внимание, независимо колко непрактични и невероятни изглеждат.“

Да живееш без тази алтернатива на съвременното общество, означава да заличиш сънищата и кошмарите от човешкото подсъзнание. А тяхното заличаване означава да живееш в скучен и ограничен свят.

Още в първите страници Кери дава да се разбере, че алтернативата на „скучен“ често е „кървав“; затова писателите се крият зад смокиновото листо на белетристиката – те могат да си играят с идеи, които иначе биха изглеждали неморални или смразяващо рационални: геноцид, разбира се, но също и евгеника, свободна любов, отказване от семейството, изличаване на парите, на моногамията, на частната собственост и т.н.

Геноцидът винаги е присъствал в тези повествования: в „Пътешествията на Гъливер“ хойнъмите искат да заличат яхутата; Джерард Уинстънли, основателят на движението на Истинските левелери, препоръчвал всички адвокати да бъдат екзекутирани. Срещат се и няколко утопии, които не унищожават безгрижно нежеланите елементи. Но ако понякога симпатиите на някои автори са очевидни (Уинстънли бил твърде краен), други си осигуряват сатиричен имунитет, представяйки творбите си не за прозорец към едно по-добро бъдеще, а за огледало, насочено към недостатъците на обществото.

Често е трудно да се определи дали авторът на утопията иска да се домогне до нещо или просто отправя предупреждение. Може би точно заради това този жанр е толкова привлекателен: той винаги е бил леко манипулативен – игра на налучкване колко сериозни са твърденията в него. Съвсем разбираемо мнозина смятат, че „утопия“ е съкратено за „непрактична мечта“. Вземете например възгледа как някой ден хората може да станат толкова добри, че да презрат лъжите (както е в научно-фантастичния роман „Поглед назад“ от 1888 г. на Едуард Белами), или пък как доброволно ще плащаме повече от необходимите данъци, както е в „Спомени за 2500 година“ на Луи-Себастиан Мерсие:

„Видях няколко спокойни, ведри и доволни на вид човеци, които слагаха запечатани пакети в ковчежето, както в наши дни слагахме писма в пощата.“

Мечтите на Мерсие, публикувани през 1770-а, са прекалено лишени от човешка алчност.

Утопизмът е академична салонна игра именно защото е полемичен, забавен и привлекателен. Сега „Утопия“ на Томас Мор става на 500 години и тази игра отново излиза на мода. От 25 януари в „Съмърсет хаус“ в Лондон започват 12 месеца на изложби, инсталации и комисии, които ще изследват възобновената притегателна сила на утопизма. Сред най-интересните събития е възможността да разгледате Анарес – анархичната планета в един от най-великите романи на XX век., „Освободеният“ (1974) на Урсула Ле Гуин. В тази космическа книга архи-анархистът Шевек пътува към една нова планета и се мъчи да разбере „собственическите“ тревоги:

„Може би е така, защото колкото и пари да имат, те винаги ще се притесняват как да спечелят още, че да не умрат бедни?“

Тазгодишните събития сякаш целят да накарат хората да се замислят сериозно какво означава в нашата смутна епоха да бъдеш контракултурен. Как през 2016-а би изглеждала една утопична мечта? Дали нашите притеснения ще са същите като на Томас Мор или ще са много различни? По всяка вероятност невъзможната мечта на мнозина сега е спасението на нашата обезобразена и задушаваща се планета; или пък световен мир и премахване на религиите.

Връзката между политиката и утопизма е интересната част от играта. Утопизмът е като манифест, който бихме написали, ако никой не ни гледа; ако всички правила бъдат пренаписани само от един доброжелателен диктатор.

Изненадващо е как през вековете всички тези литературни диктатори са повдигнали много сходни въпроси. Една от константите е спорната тема за семейството. От Платон нататък писателите са фантазирали за всемирно братство, в което кръвната връзка е заменена от безкрайно доброжелателство. Понякога отричането от семейството не е безкористно, а е породено просто от желание за свободна воля и най-вече свободна любов. В In the Days of the Comet (1906) Хърбърт Уелс твърди, че сексът с когото си поискате е бъдещето на всяко мислещо общество (и съответно романът бил забранен в обществените библиотеки).

Тъй като утопизмът е любимият жанр на фантастите, не е изненадващо, че толкова много утопии съдържат фантазии за оргиастични ритуали като в „Хармония“ на Шарл Фурие:

„Когато феята размаха пръчицата си, се получава една полу-вакханалия. Членовете на двете групи се втурват в прегръдки, жадни да получат и дарят ласки. Всеки милва, следи какво ще му се случи и се отдава на освободените пориви на природата. Всеки участник се прехвърля от един човек на друг, раздавайки целувки навсякъде с голямо желание и бързина.“

Но утопизмът интригува сирачетата на радикалната политика най-вече с премахването на парите и частната собственост. Онези, които все още искрено вярват в общата собственост, имат богат избор от утопизъм, който обещава равенство – от „Прогрес и бедност“ на Хенри Джордж (величаещ идеята за един-единствен поземлен данък) до егалитаризма във всяко едно отношение на Гракх Бабьоф („образованието е чудовище, когато не е еднакво за всички“). И двамата обработвали тази плодородна земя, населявана от утописти и политици, където радикалните мечти можели да покълнат в почвата на реалния свят.

Разбира се, много писатели са били – в по-голяма или по-малка степен – утопични пионери. Натаниъл Хоторн е един от основателите на вдъхновения от Фурие „Брук Фарм“ (бел. ред. – утопичен експеримент за комунален живот в САЩ през 40-те години на XIX век) и в резултат на това пише „Романс за Блайдейл“. Робърт Оуен вече е написал няколко книги, преди да започне социалния си експеримент в Ню Хармъни, Индиана. Уилям Морис постоянно измислял и се опитвал да прилага на практика по-добри начини на живот, като също така написал „Новини от никъде“ – поредната утопична фантастика.

Когато обаче играта се прехвърли от нещо написано на хартия към действителна ситуация с реални човешки същества, често се стига до бедствени резултати. Брикстънският култ, при който маоисткият култов лидер Аравиндан Балакришнан изнасилваше и малтретираше последователите си, е само най-скорошният и ужасяващ пример за това какво се случва, когато един диктатор се развихри. Новинарските репортажи постоянно напомнят за клопките на утопизма. Дали става въпрос за Джим Джоунс в Гвиана или за Дейвид Кореш в Уейко, е очевидно, че преднамерените комуни от идеалисти често водят до фатално безумие. Книги като My Life In Orange на Тим Гест и авторитетното разрушаване на Раджнишпурам в Cities on a Hill на Франсис Фицджералд показват, че експериментирането с обществените норми е като да сложиш картечница в детска ясла.

76 души загиват, след като ФБР атакува религиозния култ на Дейвид Кореш в Уейко Тексас.

Но най-често резултатите са просто хаотични и ексцентрични. Сред 80-те хиляди декара в Ню Хармъни лютеранците усетили силен недостиг на ръководство и насоки и постепенно се стопили. Точно обратен е случаят с шейкърите (бел. ред. – религиозна секта в Англия през XVIII в., членовете й произлизат от обществото на квакерите). Те нямали нужда от водачество, а от потомство: според техния прочит на евангелията са забранени всички сексуални контакти. В комуната Фрутлендс, където израства авторката на „Малки жени“ Луиза Мей Олкът, имали проблеми не само със секса, но също така и със зеленчуците, които растели надолу.

Колкото и да се шегуваме със странностите в комуните, много от най-големите постижения в човешкото милосърдие са се появили заради утопични експерименти. Независимо дали ви харесва или не предназначението им, манастирите от столетия поддържат живи основните утопични идеали: разменете безбрачието със свободна любов и получавате всички класически съставки – няма семейство, няма частна собственост, няма наказания (заради опрощението).

Или пък вземете Фермата – комуна в Тенеси, основана през 1971 г. от моя герой Стивън Гаскин. Първите заселници дават обети за бедност, наслаждават се на секса, но само в рамките на моногамни отношения, и смятат канабиса за тайнство (но забраняват тежките наркотици). Може да звучи по хипарски старомодно, но Гаскин беше отдаден човек, който създаде благотворителната организация „Изобилие“, която помагаше на нуждаещите си в Гматемала, Ню Орлиънс и др.

Фермата е съществуваща все още комуна в Тенеси, основана през 1971 г. От Стивън Гаскин и 400 хипита.

Сигурно си мислите, че трябват много пари, за да основете такава комуна, но често и обратното е вярно. Преди години излезе една прекрасна книга, наречена Sweet Earth. Тя представляваше поредица от фотографии на Джоел Стърнфелд, а подзаглавието й беше „Утопични експерименти в Америка“. Онова, което произтече от впечатляващите снимки на плугове, тоалетни за компост и земни кораби (бел. ред. – къщи, построени само от рециклирани материали, които използват енергия от възобновяеми източници), беше фактът, че такива пространства често изникват не в богати райони, а в безплодни и разорени места като Слаб сити.

Стара истина е, че ако търсите щедрост, ще я откриете при човек, който няма нищо. Същото послание изкристализира и в книгата на Ребека Солнит A Paradise Built in Hell: най-великата анархична солидарност се появява в най-безнадеждните и пострадали места – земетресения, военни конфликти и т.н. Както пише Урсула Ле Гуин в „Освободеният“:

„Опитвам се да кажа какво според мен представлява истинското братство – то започва със споделената болка.“

Егалитаризмът, този стар утопичен стремеж, може да се появи само сред дълго страдали обикновени хорица.

И накрая отношението на човек към утопизма обикновено зависи от схващането му за прогреса, защото прогресът е, както пише Оскар Уайлд, просто „реализация на утопии“. Тези, които смятат, че човешката история е нихилистичен хаос, се отнасят с голямо пренебрежение към утопиите. Но всичките онези либерали, егалитаристи, еко воини, борци за свобода или пацифисти, които могат да си представят един много по-добър свят, са предразположени към утопизъм. Основният въпрос, разбира се, е дали въпросното нечие предразположение води до убийства или до милосърдие.

* Тобайъс Джоунс е английски журналист и писател. Автор е на документалните бестселъри „Мрачното сърце на Италия“, „Утопични мечти“ и „Кръв по олтара“, както и на няколко криминални романа.