В очакване на Жертвата

Великден, Пасха или Възкресение Христово отдавна е изгубило връзка с юдейския празник Песах. Превърнал се е в онзи прастар пролетен празник на завръщащия се царски син, на умиращия и възкръсващ бог, на новия сезон и новите надежди. В крайна сметка – на украсеното с цветя тотемно животно, което жертваме заради греховете си и натоварваме с очакванията си към Небето. Изпратили сме Жертвата да умре за нас. И Я чакаме да се върне обновена, победила, триумфираща, възкръснала. Надеждата ни е, че това възкресение ще се разпростре и върху нас. Чакаме живот в бъдещия век. Дали житният клас, може би показван на Елевзинските мистерии като знак за смъртта и завръщането на живота, не е имал същото значение за предхристиянските ни прадеди?

Христос е единственото божество, единственият царски син в историята на идеите, който взима агне за Своя емблема. По-старите умиращи и възкръсващи богове са изобразявани като орли, лъвове, бикове и изобщо – като по-властни животни. Дали кротостта на Христовата саможертва или все пак запазеният спомен за набързо изпеченото с горчиви треви агне и безквасните хлябове на спасяващия се от Египет Моисеев народ стават повод за този странно нецарствен символ? Може би и двете твърдения са верни.

Така нареченото „юридическо“ схващане на свети Анселм Кентърбърийски за изкупителната роля на Христа може и не е чак толкова „юридическо“. Анселм е лангобард по произход, служител на нормандската династия в наскоро превзетата Англия. Идеята за кръвнината, за кръвта, измиваща друга кръв, би трябвало да е залегнала дълбоко във възпитанието и мисленето му. Във всекидневието му тя е била напълно осезаема. Щом смъртните не можем сами да оправдаем или да изплатим цената на греховете си, то високата жертва на самия Съдник може и да има по-голяма стойност. Това е древната идея за вергелд, откупа, изплащан за убийство или друго престъпление. Анселм, едновременно католик, логик и благородник, е можел да съчетае много представи в ума си и да ги изрази по подходящ начин на своя категоричен латински.

Великден е в някакъв смисъл по-труден празник от Коледа. На Коледа всичко е ясно, това е рожден ден. Царският, в случая Божият син проплаква за първи път – и това е повод за съвсем разбираема, съвсем земна радост. Раждането на всяко дете би трябвало да е празник, а колко повече важи това за Дете, което един ден ще стане наследник и продължител на божествена царска власт! Безцарствието, липсата на приемственост и на законен господар, даващ закрила, е бил един от постоянните страхове на предмодерните общества. Какво облекчение трябва да е била за тях новината за раждането дори само на син на някой местен княз – и колко по-силно е била изживявана религиозната радост от Рождеството на Христа. Докато Великден си остава в по-голяма степен тайна. Нещо тъмно и по-мъчно за разбиране. Той отново е повод за надежда и очакване, но по по-друг, по-тревожен начин. Това и днес се усеща в часа преди полунощ, когато вярващите стоят пред храма и чакат свещеника да излезе за благодатния огън и с новината: „Христос воскресе!“ Това е повече от обикновена добра вест за раждане: това е истинско чудо. Явно нарушение на природния закон. Мъртвият отново е оживял. Пролетта се е върнала. Царският син пак ще вземе юздите в ръцете си и славата му не ще има край. Ако сравним тайнствените неща с обикновения си човешки опит, това може би прилича на тревогата и облекчението, когато чакаме новини от тежка операция на свой близък, а в края чуем, че всичко е наред.

Но преди тази вест, преди новата и странна радост остава един ритуал, едно действие за спомен на тревогата и страданието: минаването под петъчната плащаница. Припомняне на смъртността, временно слизане в пръстта. Подготовка и за истинската смърт, и за това, което очакваме на третия ден след нея.