Кама в ЮНЕСКО

От вчера имаме нов повод да се чудим целокупно. Как става така, че някакви обществено известни имена се въртят в пространството в какви ли не роли и по какви ли не поводи, пък току кацнат на някаква позиция, дето ама хич не им приляга. Христо Стоичков – посланик на добра воля на ЮНЕСКО! Звучи ли ви като оксиморон? (За такива с неговата култура да поясня: оксиморон е вид метафора и представлява съчетаване на противоположни понятия – например суха вода или млад старец.) И на мен ми звучи твърде стряскащо, за да е истина, ама ето на – генералният секретар на ЮНЕСКО и кандидат за същата позиция в ООН Ирина Бокова смятала да предложи Модерния ляв за доброволен посланик идната седмица.

Това стана ясно след обичайната годишна среща на въпросните посланици в Париж, където основните обсъждани теми са били бежанската криза и нейните последици, опазването на културното наследство и борбата срещу тероризма. Името на нашата Кама се завърта като подходящо именно в този контекст, в който „визионерите на бъдещето“ според думите на самата Бокова, трябва да разпространяват идеите на организацията доброволно, според собствените си занимания и опитност. Т.е. от Стоичков ще се очаква някак да се погрижи за световната култура и опазването й, да разпространява антитерористични идеи и да се опита чрез популярността си да промени масовата визия за бежанците като за войнстващи ислямисти, „очовечавайки“ образа им в представите на обществото. Стоичков?

Да погледнем на ситуацията първо емоционално.

Ами някак не мога да се отърва от образа на световноизвестния футболист с убитите от него животни в Африка! И не само, защото този скандал избухна преди има-няма два месеца. Просто някак не ми седи нормално човек, при това със силно обществена значимост и популярност, да се перчи пред фотоапарати с декориран като за снимка труп на жираф или доволно прегърнал тъмнокож асистент над мъртвото тяло на разпънат на земята крокодил с разчекната уста. На всичкото отгоре хич не мога да забравя и писмото, което Камата пусна в медиите като отговор на всеобщото възмущение от това хоби, в което на професионално-пиарски език се обясняваше колко не сме прави и каква добрина всъщност е този лов за Африка, за нейните жители и за икономиката й. А да, и как Стоичков участва във всякакви доброволни каузи по света, за които ние – пишещите сензации – сме оставали слепи. Наглостта на този текст беше толкова безмерна, колкото е и тази на самите снимки от сафарито – ти го виждаш с очите си какво е, то ти вика в лицето, че изобщо не това, което си мислиш. И на твърде обигран, за да е естествен за лексикалната култура на Стоичков език, даже се настоява да се засрамим от обвиненията си и да разберем, че това е не просто бизнес, ами и кауза, даже една много добра и хуманна кауза!

Само че убийството на животно (което няма как да се защити и с нищо никого не заплашва) си е убийство и толкова. Цялата фотосесия около това гнусно деяние пък е перверзия. Ще ме прощава талантливият футболист – не оспорвам феноменалните му спортни качества, но не и спортсменските. Защото изобщо не е спортсменско да убиваш, пък после инатливо и засегнато да се цупиш на обществото, че не ти било разбирало хуманитарните хобита! Та няма как, когато някой направи толкова пряка връзка между организация като ЮНЕСКО и известен човек, убиец на диви животни, номинирайки го за посланик на добра воля за все хуманитарни неща, да не ме стегне много силно шапката! И изобщо не мога да си представя същия този образ в човекозащитни мисии от всякакъв тип, в чиито снимки просто на мястото на убития жираф вероятно ще има клето, но живо бежанско семейство, а Стоичков вместо в бойни дрехи, ще е в костюм или с фланелка, на която с големи букви ще пише UNESCO… Пффф!

Сега по-рационалната част.

В определението на посланик на добра воля към ЮНЕСКО се казва, че това са известни личности, които използват популярността си, за да разпространяват, защитават и развиват идеите на организацията, чиято основна дейност най-общо казано, е свързана с образование, наука и култура. Повтарям: образование, наука и култура. Не говорим за спорт. Дори и в комунистическо-социалистическото му определение като „физическа култура“. Т.е. за да заемеш такъв недипломатически пост, ти следва да си популярен, не защото си популярен или защото си супер голмайстор, имаш страхотен ляв шут или можеш да псуваш на терена по пловдивски, а защото си учен, хуманитарист или културтрегер, артист.

Очевидно основанието на Бокова да предложи Христо Стоичков за този пост се крие в първата дума от словосъчетанието, което тя използва за кандидатурата му – „шампион за мир“. Да, г-жо Бокова, Стоичков е шампион. Обаче по футбол. Онази интересна, умна и популярна игра, в която два отбора се опитват да си вкарват голове с топка. Толкоз. Няма тук никакъв мир. Както няма място и за дума като „мир“ в убийството на екзотични животни като хоби.

Рационално трябва да поставим въпроса за Стоичков – доброволец на ЮНЕСКО именно най-вече в частта, в която става дума не просто за елементарна грамотност, а за висока степен на образованост и култура. Не че нещо, ама ми убягва Стоичков да е блестял някъде с академични познания, научни достижения или културни акции. Няма лошо – да си такъв тип човек е избор и той в никакъв случай не е лош. Човекът си може достатъчно добре да играе футбол, да го преподава (всъщност не чак толкова добре, както видяхме на родна почва) и да го коментира – и всичко това си е сериозна работа. Когато се опиташ да вместиш точно този „багаж“ в опаковка, предназначена за духовни и мисловни ценности, каквито са културата и образованието обаче, ще ме извините за сравнението, ама става „на свиня – кладенчова вода“ – то, прасето, нищо не разбира от нея и изобщо и не му е работа да разбира! Ето в такъв момент изборът какъв да си в живота си, има огромно значение и той следва да те предпазва от подобни нелепи номинации, в които можеш да изглеждаш само като розова боя в Сикстинската капела примерно. Или хайде да съм по-точна с примерите – като реставрираното Ларго на София – вулгарен кич. Единственото успокоително е, че самият Стоичков засега не изглежда да е инициирал тази номинация по никакъв начин. Дано…

Нямам представа как госпожа Бокова си върши работата. Мога да съдя за нея само по откъслечните коментари и текстове, които попадат в полезрението ми и според тях работата й като Генерален секретар на ЮНЕСКО е оценена като много професионална. Ами щом е така, нека г-жа Бокова се поогледа сред културния и образован елит на собствената си страна – може да открие там доста повече достойни за поста посланик на добра воля хора. Личности със заслуги, с титли, с безспорни успехи и признания. Никой от тях вероятно не толкова известен, колкото Стоичков, но пък ако отворите списъка с досегашни световни личности, заемал този недипломатически пост, между тях ще има доста имена, които няма да ви говорят нищо. Като отворите биографиите им обаче, ще видите, че става дума за истински интелектуалци, за хора на духа, за творци от световна класа. Талантът да си изключителен футболист не те прави нито човек на духа, нито интелектуалец. Двете неща са абсолютно съвместими, да – само че не и в образа на нашето момче – знаем си го!

Не знам дали идеята на генералния секретар на ЮНЕСКО Ирина Бокова да въвлече носителя на Златна топка и Златна обувка български футболен гений Христо Стоичков в работата на поверената й организация е плод на някакви негови обществени умения, които само тя познава. Или е емоцинално ехо от успеха на български филм за Камата, прожектиран с аплаузи пред същата тази организация преди три години. Каквато и да е причината за този избор, той си остава безумица. Щеше да е безобидно смешна, ако не беше толкова трагично несъстоятелна, особено за мащаба, за който е предназначена.

Уважаема г-жо Бокова, оставете Стоичков да си е един обичан и известен български спортист и номинирайте някого, който има поне добра езикова култура и научен или културен бекграунд. Няма нужда да се излагаме пак – най-малкото нали сте сигурна, че английският на Модерния ляв не е преминал на по-високо ниво от онова, което още е част от българския фолклор? И че народняшкият му изказ ще притесни самия него като част от обществената среда, в която ще му се налага да попада покрай работата за ЮНЕСКО?

Не може ли някак всеки да прави това, което може и от което разбира? Хуманитаристите да се занимават с духа, артистите да правят изкуство, учените да изследват и преподават каузите си, спортистите да спортуват и вършат присъщите за това дейности. Толкова ли е трудно? И за ЮНЕСКО то не важи ли?

Вижте още: НАЦИОНАЛНИ ГЕРОИ С ПУШКИ