Красавицата и Звярът в италиано-кубински стил

Той е държавен глава, взел властта с революция. Тя е прочута актриса. Той е мишена на 638 опита за убийство, организирани от ЦРУ. Тя приема възхищението към нея за даденост. Срещат се в Хавана за интервю.

„Джина и Фидел“ с автор и режисьор Жолт Пожгаи, ДСТ „Алеко Константинов“, взима за отправна точка срещата между Фидел Кастро и Джина Лолобриджида в Хавана през 1974 г. Интервюто никога не е било излъчено, а те твърдят, че срещата е била важна и за двамата. Като използва тези факти, Жолт Пожгаи създава спектакъл за сблъска между два различни свята и взаимните метаморфози.

Мястото е хотелска стая в Хавана (предполагам – на булевард „Малекон“), съчетала в себе си тъмнозеленото от униформата на Фидел и розовото, асоциирано с Джина. Двата цвята малко се „бият“ един с друг и са като допълнение на човешките взаимоотношения. Тук-там личат следи от неизбежната за тропиците влага. Документалността е намерила място и в костюмите – Кирил Ефремов е с неизменната военна униформа, а сред няколкото костюма, които Нона Йотова сменя, са и избродираните дънки и елек, взети едно към едно от снимка на Кастро и Лолобриджида.

Смята се, че документалният театър служи за трибуна на важни проблеми, но в „Джина и Фидел“ няма подобни намерения. Ясно е, че авторът симпатизира на политиката на Кастро, но пиесата не е опит за възхваляването му, а е по-скоро за онези събития и хора, които те карат да излезеш от зоната на комфорта и да преосмислиш възгледите си.

Спектакълът започва ударно – със заповедите на el comandante и опитите на Джина да не им се подчини. Връхната точка на амплитудата в началото бавно, постепенно и с колебания слиза надолу, докато накрая застива в пресечната точка между двамата и историята се „затваря“. Двамата персонажи напомнят за водата и камъка. Камъкът променя руслото на водата, но водата с времето оглажда камъка. Точно така Фидел определя мястото и времето на срещите за интервюто и променя възгледите на Джина за Куба и режима му, но с развитието на сюжета Джина омекотява привидната му грубост.

Всяка сцена е отделна тема от интервюто – детството им, Че Гевара, революцията и т.н. И точно тук проличава големият проблем в пиесата – твърде много и твърде дълги монолози. Недостатъкът е смекчен с две неща – наситеността на словото и актьорите. Да, Кирил Ефремов понякога слага щампата на силния латиноамерикански мачо. От друга страна – как точно се играе подобна роля-паметник? Също така и Нона Йотова понякога прекалява с жестикулирането и емоцията в гласа, но те може да са опит да се предаде италианската емоционалност, а и така се получава контраст между двамата. По-важното обаче е, че и при двамата личи как заедно с режисьора „са си написали домашното“ и са натрупали достатъчно биография и мотивация за всеки от персонажите си, което им дава и увереност на сцената.

Друг недостатък са паузите между отделните сцени, запълнени с мапинг от умело монтирани архивни кадри на Кастро и Лолобриджида. Факт е, че те допълват документалността на постановката. Наясно съм, че времето за преобличане на Нона Йотова трябва да бъде запълнено – все пак визуалната разлика между различните й костюми и вечната униформа на Кирил Ефремов е част от противопоставянето между двамата персонажи. Подходът е много нетеатрален – кръпки между две теми, но въпреки това не е скучен.

„Джина и Фидел“ не е спектакъл, който категорично обогатява житейската философия на зрителите, нито пък е новатор в театралния език, но не е и лош. Не е шедьовър, но не е и повод за срам. Може би по-начетените в областта на театъра, а със сигурност и театралните сноби биха сбърчили носове от недоволство. Той обаче има едно много ценно качество – няма претенцията да бъде нещо повече от това, което е. Той просто може да запълни час и половина, без да ги пропилее.