Книга, която остава по зъбите

Рядко книга на български писател е в състояние силно да развълнува целокупното Фейсбук общество. Толкова силно, че приблизително по едно и също време за нея да се говори в три отделни теми в най-голямата група за книги у нас – „Какво четеш“. Направи го новият роман на Димитър Шумналиев – „Бяло сладко“, посветен на Петър Дънов, а причините – две читателски ревюта (едно след пълен прочит на книгата и едно преди това), както и едно видео с похвала от писателката Катерина Хапсали.

„Защо е важна тази книга? Не защото е сладка. Аз обичам сладко повествование, вкусно, да ти капе от зъбите. Тази книга е такава. Но има и нещо друго. Има много висока литература и провокация. Знаете ли защо? – казва във видеото Хапсали и привежда цитат от романа: – „Толкова желаех Бубето, че листата падаха като сутиени.“

Тъкмо този цитат от „Бяло сладко“ предизвика в групата във Фейсбук по-скоро шеги, отколкото възторга на Хапсали. Димитър Георгиев например пише:

„Сутиен. Падащи листа. Бубето. Какво повече може да си пожелае един човек, като мен, здраво хванат в капана на земната гравитация, като купчина дини под прокъсана тента на Кооперативния в „Люлин“.“

Най-активният разговор за „Бяло сладко“ се води под ревюто на писателката Елка Стоянова – според нея положението в романа е „индрише и маракуя и две щипки алелуя“.

„От цялата книга, като се почне от оформлението на книжното тяло, мине се през анотациите за нея и накрая през съдържимото ѝ, лъха такава напориста претенция, че чак ти лепне по зъбите – пише Стоянова. – Едва съм я преполовила и вече съм убедена, че авторът е прероденият сержант Колън, който Пратчет описва като човек с безспорно широка обща култура – минал през школата на Баща ми така казваше, после учил в колежа Всички го Знаят Тва и накрая защитил докторантура в Университета Чух Го В Кръчмата (цитирам по памет). Ако и да е изследвал дъновизма обстойно, както самият той твърди в разни интервюта, не успява да ме убеди, на такова махленско ниво е поднесена историята, че чак ме потриса. Ама аз съм просто един читател, не разбирам от тия работи.“

Посочва се още, че неудоволствието и нехаресването на книгата е продиктувано и от фактологични разминавания, както и на „носталгични препратки към комунизЪма и социализЪма, прикрити зад автобиографични имплементации“ – които са „ужасно досадни, прикрито пропагандни и конюктурни“.

В крайна сметка според Стоянова цялата книга е изпъстрена с напъни за оригиналничене и „една партийна червена звезда отгоре за разкош, за украса и за да е сигурно, че носталгичната тълпа ще се втурне към щанда“.

Под публикацията коментарите не закъсняват – писателят Георги Томов пише, че очаква становище от Съюза на зъболекарите, жена с профилно име Г-жа Стоянова моли да ѝ бъде пратен романът за нейна сметка, защото отдавна не е чела „смотана книга“, а Живка Иванова признава, че вярва на преценката на Елка Стоянова, но все пак проявява известно любопитство.

„Е, явно много остава по зъбите тая книга“, пише и журналистката Капка Тодорова.

Намират се все пак и застъпнически мнения за „Бяло сладко“. Такова идва например от Ивет Лолова, която споделя (в друга от темите – под видеото на Катерина Хапсали), макар и като че ли на общо основание, а не конкретно за книгата на Шумналиев:

„Не защитавам никого, но на мен „Гръцко кафе“ ми хареса и на няколко пъти очите ми плуваха във сълзи. Ако не ви е харесала, значи темата не ви е близка, или моментът, в който я четете, не е подходящ или изобщо не е за вас, което не значи, че романът няма достойнства и няма да се хареса на друг читател. Ето и тук пак слагам цитата от Елена Алексиева „Много искам да се научим, когато говорим помежду си или когато ни попитат какво мислим за дадена книга, да кажем: „Този роман не ми хареса“. Нямаме право да кажем, че този роман не е хубав, защото рискът да сгрешим е много голям“.

В своето читателско ревю за книгата Силвия Недкова пък отчита редица слабости на книгата (най-вече фактологически проблеми и езиковия разгул, в който Шумналиев се е отпуснал твърде много), но все пак нарича романа „разноглас и едновременно концентриран“.

„Ако трябва да избирам между някои нашумели съвременни романи, задоволяващи глада за бързи и лесни литературни изживявания, и „Бяло сладко“, ще избера книгата на Шумналиев“, завършва Недкова (но в коментар към друга от трите тема все пак споделя, че е спестила доста от мнението си в изначалния текст).

И кой е крив, кой – прав? Написал ли е Димитър Шумналиев хубав роман за Петър Дънов, направил ли е твърде много гафове във фактологията и наситена ли е книгата му с „неприятен език, никаква изисканост, никаква литературност, обикновено напоително дърдорене“ (по Елка Стоянова), или точно обратното – разказва история с живи герои, по добър начин?

Уместен отговор, особено за читатели, които все още не отваряли „Бяло сладко“, дава журналистката Веселина Седларска:

„Книгата може би е много добра, може би е много лоша – не знам, не съм я чела още. Но самият факт, че е направена книга за Петър Дънов, е определено добър. Години наред сме се правили, че няма такъв човек. Надявам се тази книга да стане повод хората да научат повече неща за Дънов и от Дънов“.