Без тези спектакли театърът би рухнал

Празна камерна сцена, разделена наполовина със завеса от много плътна черна мрежа. Вратите в дъното на салона се отварят и влизат актьорите. Минават край публиката, пресичат сцената и отиват зад завесата – в символично пространство „отвъд“, където сенките на спомените са като силеути в черните си дрехи, а мекото осветление върху лицата и ръцете им ги кара да приличат на картини от Рембранд. Отпред остава човек с пет куфара, в които са петте му книги – неговото петокнижие. Петокнижие Исааково.

Спектакълът на Войчех Кобжински по романа на Анжел Вагенщайн е за онези хора, които макар и да са най-засегнати от историята, винаги остават извън полезрението на историците. Исаак, наричан Ицик, е роден в гр. Колодец, Галиция. Без да напускат дома си, той и близките му се оказват граждани на четири държави – Австро-Унгария, Полша, Германия и СССР.

Линията на развитие на повествованието е проста – възрастният Исаак (Николай Урумов) започва да разказва, след което историята се прехвърля зад завесата, където се доиграва от останалите актьори и накрая се връща като заключение и поанта отпред. Постановъчният подход създава леко отчуждение, така че да почувстваш драматизма на историята, без да се удавиш в сълзите си. А драматизъм колкото искаш – привидно обикновеното битие на раждане, женитба, деца и смърт е компенсирано от живот „в интересни времена“ – постоянна смяна на държавните граници, две световни войни, концлагер, Сибир… Обикновени хора, поставени в необикновени обстоятелства, които могат и да не са спечелили много, но които без причина и предупреждение губят всичко, включително и най-близките си. Хора, чиито съдби и трагедии се претопяват в сухата, официална статистика, без да намерят място в историческите анализи.

„Петокнижие Исааково“ е спектакъл за онези моменти, през които можем да преминем само с памет, вяра и любов, като заменим гнева със смирение, а омразата – с разбирането, че не ние сме съдниците. Капката, в която посланието се оглежда са думите на равина (Йосиф Шмали) „отмъщението е чуждо на вярата в доброто“. Точно в изграждането на подобна атмосфера личи прецизността на спектакъла – той е чувствителен, без да е сантиментален, затрогващ, без да е умиляващ и трагичен без да е сълзлив. Рядко по българските сцени може да се види подобно нещо – чувства, чиято дълбочина не те оставя равнодушен, без те да са осмени и пародирани, но и без да пресичат границата на мелодрамата. Постигнато е чрез режисурата, „умряла“ в актьорите – няма ефектни режисьорски решения, чиято единствена цела е да смаят театралите като засенчат останалото. Всичко е в словото и уплътняването на образите.

Силата на спектакъла е концентрирата в двама актьори. Николай Урумов в ролята на възрастния Исаак, който през цялото време стои отпред, пред мрежата, като умело обхожда сцената. Ролята му тук е много подобна на тази в „Лалугер“ – същата отчужденост от света, който се е оказал негостоприемен и труден за разбиране. Образът му в „Петокнижие Исааково“ събира в себе си цялата болка от ужасите на ХХ в., а играта му е в пресечната точка на драматичност на образа и обраност на сценичното поведение. В тази посока е и играта на Йосиф Шамли като равина. Образът му е монументален – гласът на съвестта, а в сцените с младия Ицик е като персонификация на Йехова – напътстващ, утешаващ и разбиращ. Лесно е подобна роля да се превърне в назидателно размахване на Тората и човещината на ребе Бен-Давид да се изгуби в моралната проповед. Режисурата обаче съумява да удържи назидателността на образа и резултатът е актьор, в чието присъствие личи абсолютната убеденост на намерения подход към ролята, където всеки жест и интонация са точно на мястото си, без нещо да може да махне или да се добави.

„Петокнижие Исааково“ не е от онези спектакли, чиито новаторски решения се изучават по история на театъра. Той е като персонажите си – част от многото като него, които крачат по пътя си, докато времето ги превърне в прах, но без които светът би се срутил.

Всичко от Ана Луис Нориега в „Площад Славейков“