Приказки от Фетхуллах Гюлен за лека нощ

„Човек не може да избегне намесата на политиката в ортодоксалната религия. Тази борба за надмощие прониква в обучението, образованието и възпитанието на ортодоксалната общност. И именно поради тази принуда предводителите на една такава общност трябва неизбежно да се изправят пред следния решителен вътрешен въпрос: да застанат ли на позициите на пълната безпринципност, като цена за запазването на своята власт, или да рискуват да пожертват себе си в името на ортодоксалната нравственост.“

Франк Хърбърт, „Дюн”

Покрай все по-смразяващите новини от съседна Турция по-често чуваме името на човека, когото Ердоган обвинява в „предателство” и в опит да дестабилизира страната: духовника Фетхуллах Гюлен, в момента изгнаник в Щатите. Преди няколко години, през 2008-а, когато двамата все още бяха съратници, на български излиза една от книгите на проповедника – „Към глобалната цивилизация на любов и толерантност“. Какво всъщност ни казва тя?

„Към глобална цивилизация на любов и толерантност” (превод от турски Мехмед Юмер, изд. „Труд”, 2008) е на пръв поглед типичната наивна книга за непретенциозна публика. В нея ще намерим много пожелателни клишета, които звучат добре и преди няколко години бяха част от мекия регистър на агитацията на Партията на справедливостта и развитието, която тогава прокарваше хуманизирана версия на своя неоосманизъм. Нека това не ни изненадва: въпреки последните ужасяващи събития, доскоро неоосманизмът се самоизтъкваше като доктрина на меката сила, а в културен аспект – като възраждане на онези османски традиции, които нашата национална историография пропуска. Става дума за типичното в съвременна Турция представяне на старата империя като аналог на Кордовския халифат – държава на толерантни взаимоотношения между религии и народи. Впрочем, подобна е и съвременната източноправославна интерпретация на византийската история, а османците (и неоосманистите) дължат много на византийския и поствизантийския дискурс. Ако се върнем към мотото от „Дюн” над този текст, ще си дадем сметка защо е така: смесването на религия и политика е неизбежно, въпреки старанията на секуларистите.

Но за разлика от доста повърхностните произведения на историка Илбер Ортайлъ, книгата на Гюлен в действителност не е наивна: тя просто не е предназначена само за нас, а под „нас” имам предвид публиката в чужбина, която трябва да бъде убедена, че модерният, умерен ислям е безобиден, социално ангажиран и цялостно симпатичен. „Към глобална цивилизация…” е предназначена едновременно и за вътрешна употреба, тоест и към европеизираните, секуларни турци, и към благочестивите анадолци от малките градове. Затова в нея многократно е цитиран и коментиран „Мевляна” („нашият учител”) Джеляледдин Руми, любимец на западноевропейците, говори се за принципна търпимост и дори любов към всяко човешко същество, без значение от вяра и народност. И същевременно са поставени рационални, малко студени граници на търпимостта, които имат за цел да убедят анадолския читател, че авторът не е безпринципен либерал, купен от неверниците. Гюлен говори на няколко различни публики едновременно. И ги убеждава, че могат не само да го четат, но и да стигнат до разумно разбирателство помежду си. Целта му е тази на Ортайлъ, но подходът му е една идея по-елегантен.

Въпреки че безмилостният Ердоган направи оставането на Фетхуллах Гюлен в Турция невъзможно, не бива да бъркаме този духовник с чисто западни по дух автори като Орхан Памук или Елиф Шафак; Гюлен беше ментор на Ердоган и имаше за цел да предложи и ислямското, и в частност османското наследство по приспивно привлекателен начин както пред европеизирания (понастоящем преследван) турски елит, така и пред самия западен свят. Резултатите са налице, а и не знаем какво би представлявал Гюлен днес, ако беше все още близък до властта. Светският кемализъм изобщо не е сред ценностите, проповядвани в тази книга. Тя просто казва, че човек може да бъде едновременно добър мюсюлманин и толерантен гражданин… поне към онези, които се държат добре с него. За нас в Европа (християни и постхристияни) това на пръв поглед е трафарет, но като за разкъсвания от жестокости Ориент е ценно послание… макар че дори от него се долавят нюансите на потенциална заплаха. Днес в Турция от увещателния тон на Гюлен не е останало нищо; Ердоган предпочете да завърши неоосманизма не като имперска доктрина на всеобщо и тихо добруване под падишахската власт (което щеше да е в духа на Мидхат паша или на „старите” в българското Възраждане), а като призив за кърваво прочистване и сплотяване на редиците с военна реторика и свирепи действия.

Интересно е, че Гюлен изобщо се е спрял на Руми: суфизмът в най-добрия случай не е изцяло ортодоксален. Учението за любовта или, ако предпочитате, за Любовта с главна буква като религиозна добродетел носи мистичен привкус и разпознаваеми християнски влияния. Тук има скрити отвъдконфесионални послания и може би затова днес Ердоган подозира „предателите” и „гюленистите” от националната интелигенция във връзки с международното масонство, изповядващо неангажираща, рационализирана връзка със Създател, стоящ над всички религии. Не че самият Руми или оригиналните суфии са имали предвид каквото и да е послание, което да може да се свърже с модерното масонство, но секуларизмът и опитът за толерантност винаги могат да опростят и да адаптират за свои нужди всяка част от учение, което в момента им харесва, а от друга страна – всеки авторитарен режим се отнася с подозрение към учения, които не може да контролира поради аморфния им, неуловим  характер. Очевидно в самата Турция посланията на Гюлен не са пуснали корен извън сега преследвания турски елит. Част от този провал може би се дължи именно на интереса, който те будят в гледания с все повече неприязън Запад.

Освен историка Ортайлъ и духовника Гюлен, политикът Давутоглу имаше своя чисто практическа концепция за хуманната версия на неоосманизма; с всичко това сега е свършено. Самият неоосманизъм може би ще се превърне в някакъв неотюркизъм, учение за изключителността и за „особения път” на Турция, което бегло ще се докосва до ислямското конвенционално благочестие и ще се вдъхновява от политиката на твърдата ръка и противопоставянето на каквито и да било законови или морални ограничения пред властите. „Народът” ще бъде прав във всичко, най-вече в агресивните си намерения към „вътрешния враг”, а ислямът ще се изчерпва главно в ежедневна церемониална практика с туристически привкус, но не точно в етика.

В церемониалната си част този тип политически ислям много прилича на така нашумялото напоследък политическо православие: и двете са просто нов вид знамена на авторитарни режими. Политическият суфизъм на Гюлен е бил обречен от самото начало, но чак сега можем да видим това: той просто е прекалено крехък, прекалено нестабилен в държава, където има голямо напрежение между образована класа и набиращите сили и самочувствие елементи от дълбините на Мала Азия. Също като опита за хуманизиране на конфуцианството при династията Тан от страна на чиновниците, учението на Гюлен всъщност се оказва елитарно, неразбираемо и нежелано. А можем да погледнем на него и като на форма на такийя или кетман – разрешеното в исляма прикриване на истинските намерения, докато часът им не удари.

Как книгата излиза на български?

Излизането на книгата на български език има своята достойна за описване история. „Към глобална цивилизация…“ e част от поредица на „Труд“ с турска литература – въпреки че изобщо не отговаря на критериите ѝ. За разлика от други заглавия, появили се в поредицата – на съвременни турски писатели – книгата на Гюлен по същество не е художествена. По настояване на турското посолство у нас обаче, което подпомага финансово цялата поредица, тя излиза. Само че „Труд“ нямат никакво участие в самото издание. Всички хора, работили по него (включително редактора проф. Цветан Теофанов – неговото участие няма как да е случайно), са външни, реално издателството има принос единствено чрез логото си и при придвижването към печат.

„Към глобална цивилизация…“ на Гюлен е в стандартния тираж от 1000 екземпляра – но 800 от тях са взети директно от „Академия Толерантност“, която стои зад българското издание. Други сто са предвидени за рекламна дейност, така че само 100 остават за продажба и разпространение от издателството по книжарниците. Служители там по това време дори признават, че изобщо не са виждали корицата на книгата.

Днес, оказва се, „Труд“ имат в складовете си 56 залежали броя от нея. Останалите 44 са или продадени, или събират вече осма година прах на рафтовете на някоя книжарница. Съдбата на 800-те екземпляра е неясна – те със сигурност не са били предназначени за редовия български читател. По какви канали са се разпространявали и за кого у нас са били предназначени Гюленовите слова – не знаем…