Глобалното политическо затопляне

Отминалият референдум за оставането/излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз, насрочен от вече бившия министър-председателя Девид Камерън, ме върна към жълтия скандал от предишната година, в който беше замесено неговото име. Някак свързах Brexit с Piggate.

Нали си спомняте: „Дейли Мейл“ писа и беше цитиран по цял свят, че Дейвид Камерън на младини е участвал в тайно студентско общество, известно със своите странни ритуали, и е бил сниман как при приемането му за член вкарва собствения си в отрязаната глава на прасе, лежаща в скута на негов състудент. Достоверността е съмнителна – канцеларията на министър-председателя, макар и с известно забавяне, отрече, снимката така и не се появи, а твърденията бяха от книгата „Наричайте ме Дейв” на лорд Майкъл Ашкрофт, за когото се знае, че е сърдит на съпартиеца си Камерън, защото му е обещал висок политически пост, но така и не му го е дал (самата публикация излиза под заглавието „Мъст”). Според коментарите в медиите обаче не е от голямо значение дали случката се е състояла или не, по-важното е, че повечето от британците й вярват. Както над 75 процента от тях повярваха на Камерън, че им е нужен референдум, който да преоцени членството им в ЕС.

Общото между двата сюжета е влечението на Камерън към ритуали, от които после ще му се налага да се отказва или поне да се извинява. За Brexit го прави, макар и доста объркано:

„Разбира се, съжалявам за излизането, но не съжалявам за провеждането на референдума, това беше правилното нещо, което трябваше да сторя.”

Без да обясни, вън от сметките за политическата си кариера – както се оказа и те грешни, защо да е било „правилното нещо”. То тогава и за Piggate би могъл да се изрази също толкова противоречиво: разбира се, че съжалява за изстъплението с главата, но участието му в тайни ритуали е било „правилното нещо”.

Референдумите, които масово се приемат за правилното, даже за най-правилното нещо, са странни, провеждащи се в „тъмната стаичка”, ритуали, но с далеч по-непредвидими и по-непоправими последствия от гавра със свинска глава. Всеки от тях е „малка смърт” за политиците, защото признават пред избирателя си, че не могат да решат проблема и да оставят сам да им свърши работата, като вземе политическо решение извън политиката. Може цяла нощ бебето на съседите му – бъдещ тенор, пилот или нотариус, да се е драло с пълно гърло и той влуден на сутринта да гласува за излизането на страната си от ЕС. Никой копче не може да му каже – негово конституционно право е да повери избора си на нрава на едно бебе, или дори да го разиграе на „чифт и тек”. Може, разбира се, да разчита на мненията, изразени в спора между застъпниците на двете страни, но за да осъществи такъв арбитраж, трябва да е по-наясно с проблема от всяка една от тях. Ако пък случайно е така, тогава за какво въобще са му други мнения.

Референдумът не се интересува от аргументи, нито от визионерство, които предполагат експертиза – той е отказ тъкмо от нея в полза на непосредствени преживявания, родени, както може да се предположи, от фиксации, травми, илюзии, предразсъдъци… При Brexit те се кореняха в отдавна търсения реванш на консерватизма на старите спрямо космополитизма на младите; във викторианската назидателност на провинцията над освободения градски човек; в неизменния „класов гняв” на по-бедните, по-нереализираните, по-заплашените към по-богатите и успелите; в неизживяното имперско високомерие – островът не е точно Европа, той е нещо повече; в склонността на британците да гледат на чужденеца като на половин човек, предадена със самоирония от Агата Кристи в ниския ръст и огромните мустаци на прочутия й лондонски детектив – белгиеца Еркюл Поаро. И т.н. Тези мотиви можеха да си остават „срамни тайни”, каквито има всяко общество, ако референдумът не беше подтикнал поданиците на Кралицата (и с личното й участие) да ги проявят във вота си. Най-дълбокият от тях обаче не носи леката карикатурност на изброените, не е социално-исторически, а е екзистенциален и се нарича страх. Страх от смъртта. Причината, естествено, е тероризмът, превърнал страните от ЕС в своя трайна мишена. Brexit е молба за милост, опит за спасяване поединично. Не знам дали британците бяха чути, но последвалият скоро след референдума зловещ удар бе насочен отново срещу французите – над 80 души убити в Ница, даже не в анонимността на взрива, а преследвани и премазани с камион, управляван от изпаднал в транс чужденец.

В „Чужденецът” на Албер Камю (френски писател от алжирски произход) героят му Мьорсо убива арабин, но не по тази причина, а просто защото му е топло:

„Отново същия червен блясък. Морето се задъхваше върху пясъка с цялото бързо и приглушено дихание на малките си вълни. Вървях бавно към скалите и усещах как челото ми се издува от слънцето. Цялата тази горещина ме потискаше и ми пречеше да присъствам. И всеки път, когато усетех нейния силен, изгарящ дъх върху лицето си, стисках зъби и свивах юмруци в джобовете на панталона си, цял се изпълвах, за да победя слънцето и това тъмно опиянение, в което то ме потапяше.”

Но не успява да го победи и убива.

Дълбоко във всеки е заровено едно неизвършено убийство, а още по-дълбоко – основанието да го извърши. Току-що Мьорсо е изгубил майка си, но не това го е поразило, а мисълта, че и той ще умре – толкова нетърпима, че избягва от погребението й. Ето го и основанието: щом и без това имаш смъртна присъда като за убийство, в обратен ред имаш и правото да убиеш. Последното изречение на романа е:

„За да бъде всичко изчерпано, за да се чувствам по-малко самотен, оставаше ми просто да пожелая да има много зрители в деня на моята екзекуция и те да ме посрещнат с викове на омраза.”

Убиецът в Марсьо се събужда заради самотата и отчуждението му, защото не може да обича и да бъде обичан и така е изпаднал от мрежата на споделени ценности и отношения между хората. До момента в историята най-здравата такава мрежа е предложил ЕС, който е политическа реализация на културната идея за Обединена Европа. Brexit само увеличи жегата.

Бел. ред. – текстът е публикуван в сп. „Ескуайър“.

Всичко от Георги Лозанов в „Площад Славейков“