Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Ирина Бокова и смелостта да говориш за вината на родителите си

Човек не може да живее с мисълта, че е постъпил лошо. Затова постоянно рационализира грешните си решения, като се самозаблуждава, че са правилни. И един прекрасен ден се събужда, отрекъл всичко, в името на което някога се е борил

Предполагам, че  Ирина Бокова има някакво рационализирано обяснение за баща си. Убеден съм, че децата не бива да носят отговорност за действията на родителите си, но също така смятам, че те трябва да имат смелостта да говорят за тях. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Ирина Бокова и смелостта да говориш за вината на родителите си

Предполагам, че Ирина Бокова има някакво рационализирано обяснение за баща си. Убеден съм, че децата не бива да носят отговорност за действията на родителите си, но също така смятам, че те трябва да имат смелостта да говорят за тях. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Преди двадесет и пет години братът на Ирина Бокова, Филип Боков, изрече знаменитата фраза, че поема вината само с мезета. Тя беше отговор на искането на демократите БСП да поеме вината за престъпленията и грешките на комунистическия режим.

Боков едва ли е чувствал някаква вина за режима, иначе не би си позволил неуместната шега. Може би е имал основание – не е разбрал да има нито някаква своя индивидуална вина, нито някакъв свой особен личен принос за терора.

В това има логика – ако човек не прави обективно и непосредствено зло – не убива, не краде, не репресира лично, няма как да види приноса си в изграждането на една несправедлива система. Та нали дори и всички ние, дето съществуваме в олигархичната система, чувстваме своята вина за изграждането ѝ? Знаем ли винаги чии джобове пълним, като ходим в ресторант, чии проекти подкрепяме, като консултираме, кой е истинският собственик на дружеството, в което работим?

Не, обективно нямаме вина за това. Въпреки че имаме принос системата да продължи да цъфти, вина не чувстваме. Твърде вероятно е обаче нашите внуци да искат сметка от нашите деца за нашите действия – защо не сме се противопоставили на олигархичния режим; защо сме направили така, че толкова свестни хора да избягат от България; защо сме унищожили природата и сме оставили след себе си само дългове и боклуци? Ето ти вина като за поне половин комунистически режим, която някой ден ще понесем.

Говорил съм с отговорни хора от бившия режим, чел съм мемоарите на други, на трети съм слушал интервюта и това, което най-много ми прави впечатление, е именно отричането на очевидните зверства, грешки и катастрофи.

Явно човек не може да живее с мисълта, че е направил лошо, че е сгрешил. Затова постоянно рационализира грешните си решения, като се самозаблуждава, че са правилни и си измисля мотиви за това, в което вярва. Игнорира информацията, която не му допада. И така много пъти, докато един прекрасен ден се събужда, отрекъл всичко, в името на което някога се е борил. Но никога не го разбира, тъй като се е самозаблудил, за да може да изтърпи представата си за себе си.

Така и тези хора – не всеки от тях злодей, е оправдавал малко по малко в себе си уж дребните злини, необходими за революцията. После по-големите и по-големите. Докато накрая е станал неделима част от това зло, но е продължил да се самозалъгва, за да може да живее в хармония с убежденията си.

И понеже в политиката има колективна вина, а в правото – само индивидуална, та е много лесно да преодолееш колективната вина, като прехвърлиш въпроса към индивидуалната юридическа такава. Никого не съм убил, гледайте си работата. Да, в системата човек може и да стигне върха, без да направи някакво обективно зло. Човекът в системата се затваря в собствените си функции и ограничава погледа си върху всичко около себе си. А това е идеалната среда за престъпленията. Дали този, който е на крана с газта в концлагерите не си е казвал:

„Какво лошо правя, само дето един кран завъртам тук“?

Предполагам, че и Ирина Бокова има някакво рационализирано обяснение за баща си. Убеден съм, че децата не бива да носят отговорност за действията на родителите си, но също така смятам, че те трябва да имат смелостта да говорят за тях. Това би трябвало да помири двете крайности – пълното мълчание, което е обидно за обществото, и отричането от родителите, което разкъсва най-важните връзки и традиции, от които се състои тъканта на обществото. Разкъсването на тази тъкан води до радикализация и омраза – двете най-важни подправки, за да сготвиш едно тоталитарно общество. Затова комунистическите режими, в най-отвратителните си времена, изискват от хората именно отричане от собствените им родители.

Това мисля. Не бива някой да бъде обвиняван, че е дете на родителите си. Но децата дължат на обществото някаква форма на оценка за действията на родителите си. Тя е трудна, но всеки, който участва в обществения живот, трябва да има силата да преодолее тази трудност или поне да направи опит да я преодолее.


Всичко от Васил Георгиев в „Площад Славейков“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах