Усмивката е превъзходство

„Хуморът е поука, не е просто забавление – каза ми в интервю в навечерието на 80-годишния си юбилей през 2012-а Никола Анастасов. – Да се посмееш, означава, че си видял нечия грешка или пък си разбрал, че тя може да стане и твоя… Смехът е превъзходство, дава ти вяра.“

Така гледа на жанра един от първенците му у нас, претворил десетки смешни роли на сцената и екрана в
близо 6-десетилетната си артистична биография. Признавал е, че днес за него животът има смисъл, защото
продължава да играе на сцената на Сатирата – един от малцината първи мохикани на този театър.

***

Актьорът, влязал в кожата на най-много шопи – Нане, Вуте, че дори и Пена, в сценки и пародии, няма нищо общо с шоплука. Анастасов носи македонска жилка в гена си и е роден на 22 април 1932-ра в „Лозенец“ – днес централен, а по онова време – краен за столицата квартал. Родът по бащина линия се преселва през 1905-а от Охрид. Затова, когато нашите сатирици отиват за пръв път на турне при комшиите, Гришата Вачков и Климент Денчев „кръщават“ колегата си с вода от Охридското езеро. Гордостта на фамилията обаче идва откъм майката, чийто родител е един от важните строители на храм-паметника „Св. Александър Невски“. В биографичната си книга „Я, колко мъка!…“, излязла през 1997-а, актьорът нарича дядо си „строителен предприемач“, което си е доста осъвременено понятие за тази професия в следосвобожденските патосни години.

Актьорът Никола Анастасов и журналистката Ива Йолова на представянето на книгата й „По думите ще ги познаете“ през октомври 2015-а в столичната книжарница „Гринуич“.

Семейството, в което расте бъдещият комик, е бедно и безпросветно – „татко е завършил четвърто отделение, мама – първо“, довери някога той. Това раждало непрекъснати шеги между тях – бащата не пропускал случай да дразни жена си, че „има по-висше образование от нея“. Припечелвал като месар, а с трите деца, от които Никола е „изтърсакът“, живеели в една стая. Затова пък наследниците се оказали по-оправни – сестрата на бъдещия актьор била пълна отличничка в немското училище „Санта Мария“ (за жалост туберкулозата я отнесла млада, току-що приета студентка). Тя помагала в науката на малкия Кольо, а по-късно го записала във Френския колеж и го направила „франкофон“. Между тях имало още едно братче, но си отишло едва на 12 години от апендисит, докарал му перитонит.

Покрай болезнените има и много забавни истории от детството. Като тази, че малкият Кольо се оказал съученик на княгиня Мария-Луиза (която така и не се мяркала в клас, обградена от частни учители), и попаднал на куклен спектакъл до малкия Симеончо. Крачетата на невръстното царче и по-късно български премиер още „не стигали земята“. И двамата провели съвсем детински наивен диалог за каране на кънки – зимни и летни. За вторите простосмъртният хлапак дори не подозирал, че съществуват, а царственият му връстник се похвалил как ги кара „по бетона в двора на двореца“.

За бъдещия комик Френският колеж бил „тегоба“, защото всичките му съученици били деца на „важни и богати“ хора, а той – „син на касапин“. Дори когато в час се наложило да разказват за професиите на родителите си, казал, че баща му е „хирург“ – нали все пак режел животни. С две думи – задълбавал в чувството за малоценност и нямал амбиция да се развива. А когато след 9 септември 1944-та закрили езиковите училища, нещата станали пак контра – във Втора мъжка гимназия гледали на него като на „буржоазно дете“, защото идвал от елитно училище.

Дори цяла година не го приемали в Комсомола заради това, че е „надъхан“ с друго възпитание.
От малък Кольо Анастасов обичал „да се прави“ на някого, но ощетен от природата – „дребен, кльощав и с
дълъг нос“, нямал никакво самочувствие. Затова след години всичките му съученици се чудели откъде е извадил актьорския талант и умението да „взривява залите“, щом излезел пред публика.

„В изкуството отначало не ми тръгна леко, бях много повърхностен младеж“, довери в зрели години комикът, вече признат и окичен с награди и звания – заслужил, народен…

Театърът, големите актьори му помогнали да проумее много неща, започнал да мисли „по-сложно“.
Инак като дете минал през всякакви мечти – да стане певец, инженер, въпреки че по математика хич го нямало… Даже пожарникар – и то преди ерата на Бойко Борисов. Харесвал много „златните“ каски на огнеборците. Допадала му „пищността, зрелището“ и по едно време отсякъл – пожарникар ще стана. Но после минал през още много желания. Затова пък „попаднах в театъра, където играя различни професии“, смее се Анастасов. Така останал „верен на онова любопитство от детството“.

Признаваше, че в актьорската професия се озовал някак на смях. Отишъл да кандидатства във висшето театрално училище (тогава ДВТУ), защото го омаяли някакви красиви момичета, които се похвалили, че са приети да следват там. Списъците обаче вече били пълни и само министърът на културата можел да разреши да се яви на изпит. И нашият човек хукнал направо при министъра, само че попаднал в кабинета на негов заместник. Разказвал ми е случката – пак изключително смешна: излъгал, че е закъснял с молбата си, защото „техните не му давали“ да се захваща с професия, където много се „целували на сцената“, пък той най-после ги убедил, че това е само „наужким“. „Ти си много смешен човек“, казал му зам.-министърът и му дал нужния параф.

Така от майтап на майтап, с голяма доза късмет и с малко чаровна наивност Никола Анастасов попаднал в класа на проф. Филип Филипов заедно с Татяна Лолова, Гинка Станчева, Григор Вачков, Ицко Финци, Досьо Досев и прочие бъдещи звезди. А от следващата година ги поел Стефан Сърчаджиев…

Дълго се лутал студентът Анастасов да търси амплоато си – „Все исках да играя това, което не съм – да бъда герой, любовник“ – разказва комикът, често страдал като млад от задявки с ръста и носа му. След завършването го разпределили най-напред във Врачанския театър заедно с Гришата Вачков. През 1956–57-а пък попаднал в трупата на Варненския, а първите му изяви в Сатирата били отчайващи дотам, че директорът Боян Дановски го посъветвал да потърси „нещо друго, не комедийни роли“. Но за късмет тогава го поканили в театър „Трудов фронт“ (днешен – „Зад канала“), където изиграл изключително смешен и възторжен влюбен ученик, отнесъл аплодисменти, дори награда и отново бил поканен в Сатирата.

„Правил съм малко грешки, но с теб много сбърках“, признал му по-късно Дановски, когато Кольо Усмивката, както го титулуват в гилдията, вече се радвал предимно на централни роли.

А законодателят в критиката – проф. Любомир Тенев, бе написал:

„Когато трябва да се изиграе епопея на глупостта, дайте я на Никола Анастасов и ще видите какъв блясък!“

Всъщност първата му голяма роля при поправителния в Сатирата била пак на „влюбен гимназист, но по-отракан“ в постановката на Гриша Островски по „Когато розите танцуват“ на Валери Петров. След това пък в театъра дошъл състудентът им Методи Андонов, с когото направили „Суматоха“ по Радичков – трудно се получило, но станал спектакъл „от златните страници“ на Сатирата.

Може да умреш от смях, докато слушаш (или четеш) забавни, доразкрасени от Кольо Анастасов истории. Например за това как взел от кошница с цветя, подарени за някаква премиера от тогавашния председател на Комитета за култура Павел Матев, визитката на поета началник. Накарал приятеля си Гришата да напише: „Коле, кога ще се видим да изиграем едни карти? Твой Матев“, и уж случайно я изпуснал в компанията на колеги. Които пък се шашнали, след като разбрали колко „фамилиарни“ авери били Анастасов и министъра. При следваща среща актьорът разказал на началството за майтапа, а Матев се разсмял и му рекъл да показва картичката, все едно той му я е разписал.

В най-добрите години на Сатирата, когато хората търсеха билети още от трамвайната спирка на „Славейков“, духът в трупата също бе неудържим. Анастасов разказва как си погаждали номера, разигравали помежду си етюди. Когато се наложело, на сцената излизали и драматурзите. Така в „Щръклица“ като баби със забрадки се предрешавали Рангел Вълчанов и Стефан Цанев. Свършат спектакъла – и оттам в клуба, после продължават пийването и веселбата по домовете…

Особено допадат на актьора абсурдните герои – като Радичковите от „Суматоха“ и „Януари“… И тези на дъл-
гогодишния драматург и шеф на Сатирата Станислав Стратиев. Навремето дори се наложило Анастасов да
„ходатайства“ пред Тодор Живков за „Римска баня“ и да го кани на премиерата, за да получат височайша благословия за инак спрягания в слухове като „опасен“ и готов за забрана спектакъл. Който пък се оказа след това един от най-дълголетните хитове в афиша на театъра.

За гафовете си на сцената Никола Анастасов може да разказва сочно и безкрайно. „Добре, че ги има, от тях се раждат добрите настроения“, призна в наш разговор преди време актьорът. Но да не ти се случва! – особено да си забравиш репликите на сцената. При него това станало „от радост“, когато разбрал, че са го удостоили със званието „заслужил артист“. Тогава, през май 1971-ва, научил новината на сцената по време на шоу в Габрово, а веднага след това трябвало да се върне в София за представление на „Щръклица“, постановка на Вили Цанков по Панчо Панчев. Новият лауреат играел четиризнаци, влюбени в момата Невена Коканова. Нейната майка пък била Стоянка Мутафова. Спектакълът се въртял вече стотина пъти, но Анастасов изведнъж забравил всичко.

По пиеса братята един след друг се явяват пред героинята на Стояна, за да искат булката. Тя пита първия:

„За какво дойде, бе момче?“

А той:

„Ами искам да се оженя.“

 Мутафова прихнала – няма такава реплика. И повторила въпроса си:

„За какво дойде?“

А той пак:

„Да се женя.“

И така – 10-15 минути, всичко било издимяло от главата му. Стояна се разлютила и взела да налага кандидат-жениха с бастунчето. Той избягал и се появил отново на сцената с калпака на другия брат. И се започва пак.

„Момче, ти за какво дойде?“

„Ами аз същото – да се женя.“

Почти цялото първо действие минало в тия четири реплики. И Стояна изхвърчала да вика от гримьорните Георги Парцалев, който играел бащата на четиризнаците, да спасява положението. Стреснатият Анастасов пък решил, че не може да стои безпомощен на сцената, скрил се зад купа сено и излаял, после притичал зад бъчва от другата страна – и лае оттам. Така, на прибежки няколко пъти, а зрителите като пинг-понг – въртят глави, за да следят откъде идва звукът. Дошъл Парцалев и спектакълът продължил. А в антракта Коканова заключила гримьорната на панирания си колега и заедно минали отново текста, за да не се излага повече. За капак руски колеги, дошли на гости на сатириците за 24 май, похвалили Анастасов – „Молодец,
браво!“.

„Хората не разбират текста и ме поздравяват, а аз се посрамих“, приключва разказът, предизвикващ сълзи от смях.

В края на 70-те години Анастасов нашумя и сред найневръстната аудитория като гласа на Мечо Пух в радиодраматизация, за която получи награда. Във връзка с тази роля ми е разправял друга комична история от турне в САЩ. Актьорите били „разквартирувани“ в български семейства в Бостън, а негови домакини се оказали компютърни специалисти с детенце на четити-пет годинки. На сутринта след спектакъл Анастасов чул някой да „чегърта“ по вратата на стаята му. Отворил и видял малкия, който попитал плахо:

„Чичко, а Прасчо тука ли е?“

Защото, щом Мечо Пух спи в дома им, може и верният му приятел да е с него!

„Такава благодарност за това, което съм правил, не съм изпитвал!“, твърдеше актьорът.

Може още дълго да се разказва за комични и сатирични роли и забавни истории покрай тях. Те непрекъснато изплуват около участия на Анастасов на сцената и на екрана, свързани са със знаменити смешни киноперсонажи като Пейо Вътов от „Тримата от запаса“ или Цако от епоса в три части „Нако, Дако и Цако“, цигуларя черноборсаджия от „Пантелей“ на Георги Стоянов или страхливия, станал по принуда партизанин, с прякор Чаплин от „Осмият“… Дори участвал, без да знае, в порнофилм. Очите за това му отворил Хачо Бояджиев, след като гледал в Берлин австрийско-българската лента. В нея Никола Анастасов играл шофьор на кола, която трябвало да посрещне космонавта Юрий Гагарин в страната Х., но се оказало, че основното в продукцията били сцени с голи мацки в едър план от откровен порносюжет.

Сред най-запомнящите се персонажи на Никола Анастасов е неговият Санчо Панса от телевизионния мюзикъл „Човекът от Ламанча“, където Коста Цонев беше Дон Кихот. В първия момент сатирикът понечил да откаже на Гриша Островски – такъв кльощав не ставал за Сервантесовия закръглен герой. Но режисьорът настоял – сложили му подплънки, гримирали го и се понесъл върху магаренцето до Дон Кихот.

Всеизвестно е клишето, че сатириците са тъжни хора.

„Имам си две лица – признава Никола Анастасов, – едното е за театъра, киното и зрителите, там винаги съм усмихнат и забавен. Но когато прожекторите угаснат, актьорът си тръгва самотен.“

Бил е някакъв герой, влизал е в чужд образ, а после се превръща в Господин Никой и се прибира вкъщи, когато семейството вече е заспало. Май това противоречие прозира и в заглавието „Я, колко мъка!…“ на смешната му биография, пълна със забавни случки и разкази.

Откъс от книгата на Ива Йолова „По думите ще ги познаете”, издателство „Ентусиаст”