Осоляване на лятото в Шабла

Лятото в Шабла си отива със софиянците, когато потеглят заедно с птиците на юг. Дните му са на привършване.

Преди 14 години пристигнах тук за пръв път, натоварена в червен фолксваген комби, с бебе на годинка и мрънкаща второкласничка. Мъжът ми откри това място и реши да ни засели там през летата. За мен, пловдивчанката, истинското море беше на юг – в незастроения тогава Несебър и все още романтичния Созопол. Шабла ми звучеше като място, където се кръстосват ветрове, намръщени рибари дърпат вонящи лули, а слънцето старателно избягва брега. Студено и сиво, мислех си, без сутрешната розовина на юга, без енергията и веселостта му.

Днес, 14 години по-късно, няма да заменя моя Север с нито едно друго лятно обиталище. Цяла година очаквам сутрешния полет на птиците от черницата срещу верандата на дома ни в Шабла. В старото дърво са свили гнезда над 200 птичета, които се събуждат едновременно всяка сутрин около 7. Излитат също едновременно – клоните първо се свеждат под тежестта им, а после рязко се изстрелват нагоре заедно със стотици крилата. Като гигантска глава от черницата се изсипва птичият облак и поема нанякъде по свои си работи.

Така започват дните в Шабла. Градчето е на 6 километра от брега, но вятърът го облъхва с аромат на море.

В джанката в съседния двор се е заселил кълвач. Започва „работа“ към 8, когато по улицата зървам и първите минувачи. Задължително поздравяват. Няма значение дали познаваш някого – видиш ли човек насреща, поздравяваш. Очевидно шабленци не са чули, че е дошло ново време, в което страхът е с предимство пред доброто възпитание.

Когато дъщеря ми беше по-малка, наоколо беше пълно с нейни връстници. Уличните банди бяха от деца – търчаха в прахоляка с необуздана радост и търсеха съкровища сред избуялите двуметрови плевели. Малки дивачета, някои местни, а други откъснати от бетона на града само за месец. Тук вбесен овен подгони дребосъчката, когато беше много малка, а гъски кръстосваха из двора ни ядосани, че сме им завзели територията през август.

Време за кафе към 8, когато кълвачът в съседство започне „работа“.

Днес децата са пораснали малко, но градчето е все още подобно на онова отпреди десетина години, когато по главната улица минаха за пръв път една след друга цели три коли, а детето ме попита: „Да не би да има сватба, та толкова много автомобили?“… Бяха минали две седмици от престоя ни, дивото се беше върнало в нея.

Само тук може да вечеряш в кръчмата в съседния двор, собственост на пожарникаря Стамат. (Бог да те прости, приятелю, без теб Шабла не е същата!) Същият този Стамат цяла година наглежда празния ни имот, обречен да се съживява само през лятото, имота без късмет, завзет от софиянците. Трябваше да минат няколко години, за да ни приемат донякъде, само донякъде, за част от местното общество.

В „Герана“, кръчмата, има място за нас винаги, нищо че масите са само пет и винаги е пълно. Шеф-готвачът баба Танче знае – всеки местен си има вкусове, а временно местните – особено. Помни подробно всичките ни капризи и някак успява да ги задоволи, без дори да сме й напомняли. При нея сме яли най-вкусните раци – уловени лично от синовете на Стамат в Шабленското езеро. Над чиниите ни се е вгледала върба, засадена преди поне 30 години. Устяновяваме изтеклото време според големината й – само тя се мени, останалото си е все същото. Дори музиката – само тук може да чуем „Аз съм само един юноша бледен“ на Бисер Киров, а след това да загърми хардрок. Чалгата е забранена от Стамат, но е склонен на някои компромиси. Мръщи се, когато редовната местна компания, събрала се за погребение или сватба в двора на кръчмата, си поиска „нещо по-така“. Пуска „Бяла роза“, колкото да покаже гостоприемство, и после връща рок вълната с „Щурците“ и „Уайтснейк“.

Откъм дерето се носи дим. Някой е запалил сухите треви. Мирише на лято, на малка опасност, която налага северните сурови мъже леко да присвият очи и да се понапрегнат. Миризмата на огън скоро е заменена от ухание на прясно изпържена риба и печени чушки. (Никога не поръчвайте „чушки“ в Шабла – ще ви дадат огнено люти чушлета. Тук чушките са „пипер“. И държат на това.) Настава мълчание, нищо общо с бъбривостта и надничането през комшулука, характерно за Юга.

Кръчмата на Стамат Пожарникаря

През първите ни години тук плажът беше също толкова див и различен от всички други. От нашия чадър до следващия имаше разстояние, което дори силен вик не можеше да преодолее. Сега спасителите нахлуха и в него, спасяват ни от дивото. Вече си имаме и бийч бар. Слава Богу, и той все още е див – сложили са стари дивани на пясъка, на които няма как да се видят кифли с вафли в косите и придружителите им със златни вериги по гърдите. Идват черни човеци, намазани като с вакса – на 100 метра е езерото с калта. Лековита, скрита, неовладяна от бизнеса. Влизаш в нея и после тичаш да се измиеш в морето. Човешки фигурки от черна глина.

Най-красивите плажове на Черно море са край Шабла.

Току над плажа са старите пионерски бунгала, подобни на дървени кутийки. Наши приятели отсядат там всяко лято, след като къщичките бяха разпродадени. Тази година се оказа, че са живели в гигантски кошер. Под пода на бунгалото им имало 80 хиляди пчели. Целият дървен под на кутийката отдолу бил покрит с медени пити. 40 литра мед само оттам, 80 хиляди пчели, най-големият кошер в България, казал пчеларят, който ги спасил от дивото в Шабла.

Нощем градчето става собственост на щурците и цикадите. Концертът им стига до небето. Всички звезди се скупчват над Шабла и околността, Персеидите изнасят представление…

Крачим по неравните улици под ухание на петунии, заселени край тротоарите като нас, донесени от вятъра. Шляпат чехлите, дишаме спокойствие и свобода. Морето ни е осолило, попило е в нас, ще си го носим в София. Трябва някак да изкараме зимата без Шабла.