Българската култура? С пръдня боя

„Оздравяването на културните дейности трябва да започне просто с увеличение на бюджета за култура. Това е. Всичко друго са дрънканици.

В началото на лятото останах без четки. Реших да спестя от четки, защото нямах пари, но пък така нямаше да мога да работя. Обмислях дълго какво да направя. Имам котка. Можех да я оскубя и да си направя четки. Викам си, не е добре. Не знам как се правят четки. Писах във Фейсбук – имам имен ден, подарете ми четки! Хората не ме разбраха или не повярваха. Скъпата ми приятелка Т. С. ми подари четка, но пък нямах пари за транспорт, за да ида да си я взема. Накрая жена ми финансира транспорт за едната четка, за още няколко нови и за една суперскъпа червена боя. Колко скъпа? Ако една туба струва 15 лв., тази струва 65. Колко повече е, не мога да преценя, щото имам двойка по математика в десети клас, но червеното е такова, че отговаря на определението „ослепително“. Нанася се само веднъж. Просто няма нужда от повече. Оказа се, че ще имам червено за много, много картини.

Осъзнах буквалното значение на историята за пръднята и боята! Че оздравяване на една дейност се прави с пари и тогава, чак тогава можем да видим и преценим добро ли е изкуството, което сме оздравили.

Едно е сигурно – четка от котката ти не става. Добрите четки са от самур, в краен случай от катерица. И второто ясно – пръднята е предвестник на лайната, а не на изкуството. Извинете за езика, но още ме е яд на илюзията за фейсбучното другарство и способността му да те спаси от безчеткие!

И последно – ако липсва сецесионовата извивка на изкуството, кое точно ще направи живота наслада, като дори когато учим детето на цветовете, използваме образец от човешката дейност – културата, и чак тогава му разкриваме феномена „синьо небе“, защото в друг порядък то не може да осъзнае синьото, нито точната му специфика.

Идиотите кметове, общинари, администратори – държат се като бездетни!“

С това, с този мой текст у мен започнаха отново едни терзания… Горното беше реакция на новина за сливенската община, която „оздравява” културните си институции чрез 50-процентно орязване на бюджета. Кипнах! Не ми е за първи път. Реакцията на тази новина беше от познатите ни – как може, не ги ли е срам, не мислят ли за децата ни и т.н. Някой направи предложение: ние, артисти, художници, да излезем с декларация, с мнение как да се подходи. На мига отговорът беше: уморих се, какъв смисъл има…

Не ми е до литературен израз, не съм майстор на перото, едва ли мога да намеря режещите думи и да оперирам ситуацията, за да дам предписания, диагноза. Онова, което имам, са няколко примера, които нищо не е в състояние да отмени.

Всички познаваме или сме чували за импресионизма. Втръснала история, развявана вече сто години. Втръснала на целия свят. Втръснала е обаче, защото целият свят знае за тази вълна в изкуството, която помита хилядолетни традиции и отваря широко портата пред всичко-възможното, пред свободата в образотворчеството… Целият свят знае за импресионизма, но малцина знаят за Наполеон Трети. Няма да изнасям урок по история, само ще сравня ситуацията. В една Франция, съсипана от войни, слаба икономически, с една дишаща и във врата Германия, отговорът към света, маската, която избира, публичния образ, който императорът решава да изгради, се основава на изкуствата. Средства, академии, школи, държавни отличия, салони на изкуствата… Изкуството става такава страст, че Париж е залят от мечтатели от всякакви националности. Официалният салон не може да поеме цялото производство на живопис, отхвърлените са много. Императорът решава тази драма, като прави втори салон – на отхвърлените. Това предизвиква следваща вълна. Мане прави самостоятелна изложба, като изгражда собствен павилион, Курбе преди време е направил същото. Пресата кипи и раздухва скандалите. Някъде някой нарича някакви самозванци импресионисти по една простичка картина на Моне. Импресионистите правят собствена изложба.

И така, и така… та до днес, когато всички сме чували за импресионизма, но малко са чували за Наполеон Трети. Можем да го видим в картината на Курбе „Ателието на художника” приседнал в левия край. Наполеон Трети е човекът, чиято благословия отваря държавната хазна, за да „оздрави” изкуствата – но целта му е да създаде здрав образ на държавата пред цивилизования свят, защото е наясно, че това е лицето, това е отликата. Не казвам, че с тези си действия и харчове си е спестил проблеми, а че е създал физиономия, която разпознаваме и до днес. И е добре да осъзнаем, че харчовете в сверата на културните дейности са в пъти, пъти по малки, отколкото в задвижване на икономически процеси, в създаване на индустрия или въоръжаване.

Страшна или може би жалка е по-уместно да се нарече свинщината, която е възприета в управлението на държавни, общински и всякакви обществени бюджети, да се режат пари – и то от никакви пари спрямо цялостите на бюджетите за образование и култура. Непонятно за мен невежество и политическа недалновидност струи от тези величествени финансови ходове. Трудно ми е да не изпадам в злост, защото всички знаят решението, но едните, които упражняват правата на властта, не желаят да ги огласят, а другите, които трябва да изискат правото на съществуването си като производители на цивилизованост, не желаят да ги заявят и отвоюват.

За да направиш хляб, ти трябват брашно и мая; за да произведеш произведение на изкуството, ти трябват подобни неща, в зависимост от дейността. За да изпълниш симфония, ти трябва симфоничен оркестър, а за да нарисуваш червена драперия – ти трябва червена боя, по възможност истински червена, защото червеното не е цвят, който можеш да получиш от друго.

Очеизвадно е, че бюджетът за култура на тази държава трябва да бъде увеличен. И то сега. Няма друго. Това са алфата и омегата, условието и решението, когато говорим за култура, изкуства и защо някъде там могат, а ние тук – не.

Просто е: стомашните газове, казано по народному – пръдня, ако и да се родеят с метана и да са някаква енергия, могат да задвижат автомобил евентуално – но боя не могат да направят, не могат песен да изпеят, нито да възпроизведат Шекспир.

Петринел Гочев, „Битие“