Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Николай Поляков: Нужен ни е лидер, готов да бъде посечен като Стамболов

В театъра имаме страхотна привилегия – събираме 500 души в една зала и имаме правото да проповядваме пред тях. Защо се отказваме от този шанс?, пита режисьорът в навечерието на новия сезон в театъра

„Никога не съм могъл да разбера глупостта на хора, които протестират за нещо пред Министерски съвет, но не искали протестът им да бъде политизиран. А какво правите пред най-политическата сграда?“, казва режисьорът Николай Поляков. Снимки: Емил Георгиев и Театър „София“ - Николай Поляков: Нужен ни е лидер, готов да бъде посечен като Стамболов

„Никога не съм могъл да разбера глупостта на хора, които протестират за нещо пред Министерски съвет, но не искали протестът им да бъде политизиран. А какво правите пред най-политическата сграда?“, казва режисьорът Николай Поляков. Снимки: Емил Георгиев и Театър „София“

„Анна Каренина“, драматизация по романа на Лев Толстой, е първото ново заглавие в юбилейния 50-и сезон на Театър „София“. Постановката е на режисьора Николай Поляков, а спектакъла ще види първо публиката в Пловдив – на 23 септември, на фестивала „Сцена на кръстопът“. 

Дни преди началото на новия сезон се срещаме с режисьора в градинката зад театъра, пълна с ученици, очакващи цяла година плаване в познанието, пълна и с актьори, готови да се гмурнат в паралелните светове на изкуството. Поляков е в очакване и на срещата с публиката – излиза пред нея с голям текст, за който казва, че в него и да се удавиш, се давиш някак героически, прекрасно. С режисьора, бивш зам.-министър на културата в правителствата на Филип Димитров и на Иван Костов, говорим и за политика – винаги готова да „удави“ всички нас.

Премиерата на „Анна Каренина“ в Театър „София“ е на 30 септември. В образа на Анна ще видим Мила Банчева, нейният съпруг – граф Алексей Каренин – ще бъде Ириней Константинов, а в любовника на Ана – офицера Алексей Вронски – се въплъщава Антон Григоров.

– Защо „Анна Каренина“, какво ви привлече в този любовен роман, г-н Поляков?

– Идеята не беше моя, предложи ми я Ириней Константинов. След кратко колебание самонадеяно реших, че ще направя собствена сценична версия на огромния роман и ако се получи, дори ще я поставя. Съзнавах, че по-голямата вероятност е да се изгубя в тези 908 страници, но когато потънеш в дълбоките пластове на едно произведение, дори да се удавиш – ти се давиш героически, някак прекрасно се давиш.

– Добрият текст винаги ли спасява спектакъла?

– Моят театър е старомоден. Защото за мене продължава най-важен да е текстът. Аз се отласквам към въображаемия свят на бъдещия спектакъл единствено от текста. Затова поставям само такива, които ми харесват. И не изпитвам нужда да ги допълвам, компилирам или дописвам, което е станало почти норма за модерност. А добрият текст не винаги гарантира спасението на спектакъла. Защото и най-добрият текст е все още мъртъв свят, който не може да бъде автоматично възкресен на сцената. Необходимо е да се създаде неговата паралелна реалност, която не винаги покрива абсолютно авторовата. Забелязъл съм с какво любопитство драматурзите, с които съм работил, очакват да чуят собствените си думи, изричани дори от още сричащи на репетицията актьори. И това е заради тайнството, когато текстът навлиза в своя паралелен свят… И все пак – в началото е написаното слово.

– Цялата история на Анна Каренина ли разказвате?

– Това не е възможно. Осем части, 239 глави, безброй сюжетни линии и огромна галерия от хора. Но ако избереш ясна и категорична посока на разказа, може да се създаде усещане за покриване на романа. Засега, все още в работен вариант, конструкцията издържа, не се разпилява, макар изкушението да разкажеш всичко коварно и непрекъснато да те съблазнява.

Само слепият не би видял политиката в „Анна Каренина“

– Коя е идеята, която извеждате от „Анна Каренина“?

– Най-хубавото нещо, когато влезеш в театралната зала, е моментът преди вдигане на завесата, трепетното очакването, надеждата, че ще получиш наслада. Което не значи нищо друго, освен че си избрал забавлението. Човек влиза в театъра, за да се забавлява. (Дори театралният критик очаква това покрай работата, която има да свърши.) По време на представлението зрителят може да се е смял от сърце, може да е плакал или да е бил смутен – но той се е забавлявал. Бил е доброволен съучастник в една игра, а защо играе човек? За да се забавлява. Само през забавлението умният театър може да внуши идея или някакво послание на своя съучастник в салона. Но е добре да го прави скрито. Колкото по-малко афишира своята проповед, толкова той е по-близко до зрителите. Ръководя се от този свой възглед, дори когато поставям „Анна Каренина”… Някои смятат „Анна Каренина” за най-добрия любовен роман в световната литература, други го наричат „енциклопедия на руския живот“ в XIX век. И в тази енциклопедия само слепият не би видял, че има толкова много политика. Политика, разбирана не в смисъл тези-против-онези, а в изследване на обществените процеси и хората в него.

– Има ли критика към обществото във вашия спектакъл?

– Разбира се. Обществото присъства със страховита роля в съдбата на участващите в любовния роман. Една от героините казва на Ана: „Ти наруши не закона, ти наруши правилата“. А обществото не прощава нарушаване на правилата. Антагонизмът между закона и морала е извечен, той няма решение. Но тук става въпрос за едно самообградило се висше общество, за една привелигерована каста и за едни мръсни правила, които трябва да бъдат спазвани. Това са обвиненията към Анна. Това са законите на едно престъпно общество. Нещо да ви звучи познато…? Но за да не изпадна в дидактично нравоучение, изцяло се доверих на сценографа Марина Райчинова, на композитора Христо Йоцов и хореографката Анна Пампулова, които знаят как да превърнат политиката в зрелищен театър.

Мила Банчева и Антон Григоров, Анна и Вронски. Снимка: Симон Варсано

Мила Банчева и Антон Григоров, Анна и Вронски. Снимка: Симон Варсано

– Споменахте онзи блажен миг преди вдигането на завесата. Всички познаваме и момента, когато започваме да мечтаем кога ще падне завесата… Случва ли ви се да си тръгнете посред спектакъл?

– Не, много рядко. Аз пък напоследък правя спектаклите си с антракт, с милост към зрителя – ако желае, да излезе.

– Давате шанс на зрителя да излезе от „клетката на синята птица“?

(смее се) Да не забравяме, че не е достатъчно да искаш забавлението. Трябва и да го постигнеш. А то е коварно и трудно се оставя да го уловиш. Изплъзва се задължително на равнодушния занаятчия, но често и на добросъвестния майстор. Режисурата е неблагодарна професия.

– Много театрали у нас не ходят на театър, за да гледат спектакли, а само да изиграят собствените си представления. Кое е събитието в театъра, което ви разтърси миналия сезон?

– „Илиада“, на словенския театър, игран в Сатиричния театър. Започна като всичко, което не понасям в театъра. Ленива статика, 12 наредени в полукръг стола, 12 микрофона, едно пиано и един фризер. Актьори, които говорят на микрофони, кой прав, кой седнал… И не разбрах кога започнах да подскачам от стола, да се радвам, да се смея, не разбрах и защо това се случва с мен. Въобще не си помислих дали е модерно, или е старомодно. Имах друго усещане – колко е прекрасно, невероятно истинско. Това чудо – превръщането на абсолютната условност в очарователна реалност, е великолепно изживяване. Няколко дни говорих само за този спектакъл, досадих и на колеги, и на приятели… Срещата ми с тези актьори беше среща с една друга култура. Впечатляващо говорно майсторство (толкова пренебрегвано у нас!), естествено и неподправено самочувствие на майстори, знаещи за тайните на професията повече, отколкото ние допускаме. Майстори, които с неподправена лекота превръщат един абсолютно литературен текст в театрална игра със спираща дъха емоционалност.

– За съжаление немалко наши актьори излизат на сцената, за да заявят единствено себе си. Режисьорът не успява да овладее тяхно стремление, текстът не минава през артистите, няма спектакъл…

– Това е неизбежно, когато режисьорът не знае какво иска.

– Често като че ли не искат друго, освен хонорара.

– Правенето на спектакъл е като бобслей. В ледения улей ти се бориш с опасността от преобръщане и катастрофа, а не можеш да спреш. Когато влезеш в този улей, по-малко мислиш за чистата комерсия. Там преди всичко те води инстинктът за спасение. Дори когато работата върви добре, страхът, че може би се лъжеш, не те оставя на мира. При мен поне е така. Може би колегите с по-стабилно самочувствие успяват да се спуснат безопасно по хлъзгавия наклон и съвсем справедливо да се подсигурят финансово.

Свикнах с ролята на злодея в театъра

– Преди 20 години като зам.-министър на културата се заехте с реформи и така приехте ролята на злодей, в която останахте в историята на съвременния театър. След новата реформа като че ли излязохте вече от този образ?

– Все още се надявам да остана с някой спектакъл в историята на театъра (усмихва се). Но може би точно ролята, за която говорите, да ми е отредена – ще си я нося, няма страшно. Свикнах с това.

– Преживяхте ли омразата на целокупната театрална общност?

– Защо пък на целокупната? Имам добри – не само професионални, а и човешки – отношения с много, много колеги. Дори по времето, когато се стовариха върху ми проклятията „полубългарин, злодей, убиец на театъра“ и какво ли още не, чувствах и подкрепата на тези, които вярваха, че промяната е не само необходима, но и възможна. А проклятията някак успявах да ги отместя настрани, те не ме омерзиха до степен да забравя откъде съм влязъл в Министерството на културата и как трябва да изляза. Знаех, че никой не е спечелил от присъствието си в администрацията, но общият подем – особено след победата на ОДС на парламентарните избори – и желанието на голяма част от обществото да промени живота си, ме правеха може би малко наивен ентусиаст. Все пак, промяната (макар не и в театъра) се случи. Правителството на Иван Костов направи най-болезнената операция – превърна 80% от държавната собственост в частна. България се раздели с „развития” социализъм. Но за да не е раздялата пълна, едни хора се погрижиха да втълпяват денонощно на доверчивия българин ужаса на полската шокова терапия и благинката на българския „плавен преход”. Днес виждаме къде е Полша след терапията на Балцерович и къде сме ние с плавния си преход.

n_poliakov

Дори по времето, когато се стовариха върху ми проклятията „полубългарин, злодей, убиец на театъра“ и какво ли още не, чувствах и подкрепата на тези, които вярваха, че промяната е не само необходима, но и възможна.

– Днес сме най-бедната държава в Европа. А в театъра как сме?

– Ами и в театъра сме така. Колкото по-централизирана е системата на управление в театъра, толкова повече усилията се прахосват. Изглежда парадоксално, но цетрализираното управление разпилява творческата енергия, вместо да я канализира. Просто защото творчеството се нуждае от свободна воля, не от канал. Максимално централизираното управлението на театрите, каквото е въобще управлението на всички културни институти, скоро ще доведе до летален изход доста от тях.

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах