Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Вече не искам да съм виртуоз в музиката, а в живота

Милчо Левиев и Били Кобъм за джаза, славата, етикетите, попа и изборите

Големите джазмени Били Кобъм и Милчо Левиев с двойно интервю за „Площад Славейков“. Снимки: Харизан Харизанов и Емил Георгиев - Вече не искам да съм виртуоз в музиката, а в живота

Големите джазмени Били Кобъм и Милчо Левиев с двойно интервю за „Площад Славейков“. Снимки: Харизан Харизанов и Емил Георгиев

Както всяка година по това време, Милчо Левиев е в София за своя десетдневен майсторски клас в Нов Български университет. Този път заедно с него е и друга изключителна фигура от света на джаза – Били Кобъм, барабанист, композитор и лидер на оркестри, работил с всички големи: от Майлс до Милчо. Затова поканихме двамата за общо интервю.

Срещата ни е във фоайето на голям столичен хотел в центъра на София – и пръв се появява Милчо, пълен, както обикновено, със забавни истории. Докато чакаме Били Кобъм, Милчо сочи триолата, която носи със себе си:

„Обичам да свиря на нея, сега е много модерно и вече се появиха виртуози. Аз обаче вече не искам да ставам виртуоз в музиката, искам да съм виртуоз в живота.“

После разказва как наскоро ходил  на лекар – който явно не го познал – и ето как приблизително протекъл прегледът:

МЛ: – Докторе, имам артрит, може ли да направите нещо?

Д-р: – Нормално е, след 70 повечето хора се оплакват от артит.

МЛ: – Но аз съм пианист, артритът ми пречи на свиренето.

Д-р: – От колко време свирите?

МЛ: – Повече от 60 години.

Д-р: – Значи достатъчно сте свирили.

Докато Милчо ръкопляска от възторг пред медицинската логика, пристига Били Кобъм – свеж, с пъстра хавайска риза на сини цветя, на вид по-млад от 72-те си години. След като се запознаваме, ми подава последния си диск и сяда до Левиев. Подготвил съм си двайсетина въпроса, от които за 35-те минути, през които ги слушах, успявам да задам пет – времето свършва и те бързат, имат репетиция за концерта на учениците от класа им в Нов български университет същата вечер. Но междувременно са казали доста интересни и важни неща. Може би не точно тези, за които исках да ги питам. Но когато артисти с техните постижения и личности с техния опит говорят, е по-добре да ги слушаме, без да ги прекъсваме твърде често с въпроси. Ето някои от нещата, които казаха.

Най-голямата обида за музиканта
е да си излезеш по средата на парчето

Били Кобъм за хората, които не слушат:

Много важно е да представиш своите идеи и мисли за живота чрез музиката пред колкото се може повече хора. За предпочитане – още преди да си умрял. Не както Ван Гог, който никога приживе не е бил приет добре. Така че за мен – да – благодаря на всеки, който слуша музиката ми. Но има нещо много особено, свързано с това – защото, да го кажа по-обобщено – повечето хора не слушат истински музиката. Ние сме малцинство. Независимо от милионите фенове на Майкъл Джаксън например, повечето хора всъщност не ходеха на концертите му, за да се насладят на музиката. Типичен пример са САЩ. Отивате някъде и свирите – събира се публика, мястото е пълно, но тези хора не слушат това, което имаш да им кажеш. Те се интересуват повече как да си прекарат добре, а не от музиката.

Повечето хора в Щатите не си спомнят нищо. Те виждат афиша с името и си задават въпроса:

„Този още ли е жив? О, да, на колко ли години е?”

Те не знаят нищо за артиста, но идват на концерта, понеже мислят, че така трябва. Но виждат само кориците на книгата, освен един много-много малък брой хора. Повечето идват на концерти в Ню Йорк, носейки си питиета и храна отвън и си говорят. Те не знаят за какво става дума. Особено тези, които по средата на някоя балада си вземат палтата и излизат. Излизат по средата на песента! Това е най-голямата обида в света. Или идват в „Блу ноут“, за да могат после да казват, че са били в „Блу ноут“.

Този още ли е жив, се питат хората, като ме видят, казва Били Кобъм.

Този още ли е жив, се питат хората, като видят името ти на афиша, казва Били Кобъм.

Преди се дразнех от масовата публика,
днес искам да я приобщя

Милчо Левиев за модите в музиката и привличането на публиката:

Като млад си казвах – аз не съм шоумен или ентъртейнър, който забавлява публиката, аз съм артист. Когато обаче започнах да изучавам музиканти като Дюк Елингтън, Армстронг – о, да, особено Сачмо – а той беше едновременно и артист, и човек, който забавлява, аз разбрах, че няма нищо лошо в това да забавляваш хората. Свиренето на музика е игра, думата „свиря” се превежда и като „играя” на много езици – английски, френски, немски, руски… Но понякога забравяме това, считаме джаза за много сериозно нещо, по-сериозно даже от класическата музика. Ние познаваме класическата музика, но те (класиците) не познават нашата. Така че аз се промених.

Хърби Хенкок каза:

„Не виждам смисъл да представям музиката си пред по-широка публика.”

Какъв е този джаз снобизъм, това чувство за елитаризъм? Аз всъщност също в миналото в някаква степен се дразнех от по-широката публика. Но ако успееш да накараш по-широка публика да слуша добра музика, това е най-голямото постижение.

milcho3

В миналото се дразнех от широката публика, признава Милчо Левиев.

Били Кобъм за хората, които слушат:

Винаги, когато мога да споделя своите идеи, аз го правя. Особено добре слушат  в Япония – те идват тихо, сядат и са в състояние да разкажат цялата Ви история – от първия запис, който сте направили – примерно с Джордж Бенсън или с Кени Бърел, и не само това – те са купили всичките ви плочи, те могат да Ви кажат – на това място вие свирихте така или по друг начин. И ако аз се чувствам богат, това е именно заради това. Богат в мисъл, че хората всъщност помнят нещо, което съм правил.

В Германия идват и ми казват:

„Наистина се надявам днес да свирите още по-добре, отколкото свирихте снощи.“ На пръв поглед ми звучи обидно – лошо ли съм свирил снощи? Гостът отговаря: „Снощи свирихте с този или онзи човек в състава, не ми хареса еди кое си парче, защото…“ И тогава виждам, че този човек е слушал истински, задълбочено – и музиката е останала в него.

В Америка обожават мъртвите композитори

Милчо Левиев за музикалната слава на класиците в Америка:

Знаете ли какво е необходимо, за бъдеш успешен композитор на класическа музика в Америка? Първо – трябва да имаш европейско име, второ – трябва да си покойник. И тогава получаваш признание.

Били Кобъм за музикалните си влияния:

Влияли са ми хората, които съм срещал на сцената и извън сцената – почти всички от тях. Свиря музика, която е отражение на това, което съм, на моя произход, на времето, което съм прекарал на този свят, на всичко, което съм преживял досега и ще преживея нататък. За бъдещето не знам. Но всяка грешка, която правя, сигурно ще бъде отпечатана в моята музикална ДНК. Не мога да върна нещата, което вече съм преживял. Мога само да вървя нагоре, да се уча от това и да помня хората, с които съм работил. Особено що се касае за концерти. Например Милчо и аз не сме свирили заедно в състав от много време. Но ви гарантирам, че ако отново се качим на сцената със състава, който имах преди четиридесет години, ще можем да си спомним от само себе си много неща. Това е като отново да се качиш на велосипед след много време.

milcho6

Ако съм направил нещо добро, може би 90% се дължи на Панчо Владигеров, твърди Левиев.

Милчо Левиев за музикални си влияния:

Вече споменах Армстронг, но не са само  имена от джаза – хора като Барток, Прокофиев, Шостакович, моят учител Панчо Владигеров. Ако съм направил нещо добро, може би 90% се дължи на Панчо Владигеров. Той ни научи да импровизираме, не ни казваше как точно да изсвирим нещо, а ни учеше да пресъздадем материала по свой начин. Както са правили и всички големи композитори от миналото – Бах, Лист… Влиянията върху мен идват от различни посоки. Аз съм любопитен човек – и сега, на тази сериозна възраст, се чувствам особено щастлив, когато научавам нещо ново. Затова прекарвам много време пред компютъра, за да слушам нови неща, но също така и чета много.

Изпитвам всички тези музикални влияния, защото всъщност музиката е част от живота.

Били Кобъм за щампата джаз-цигари-алкохол:

За мен етикетът „джаз” цели да постави всички в една дупка. И за мен това е погрешно – аз съм против този етикет, понеже той цели да определи хората, които свирят първокласна музика, в такава категория, че да биват третирани като второкласни музиканти. Считат например, че щом свирите джаз, пие пушите. Хората пушат, откакто се помнят. Има един човек, който е на 147 години, който отглежда собствен тютюн, пуши си го и е все още е жив. Не е кой знае какво. Но има хора, които решиха да използват този навик по един лош начин. И това за съжаление също е свързано с джаза. Сега се оказва, че една специфична марка ментолови цигари – „Нюпорт”, е главният канцерогенен фактор за общността на американските чернокожи. Но тези цигари не са създадени от тях самите, някой друг ги произвежда, а те ги купуват.

Или връзката на алкохола с джаза – организират се джаз фестивали „Уайт хорс”, „Сийграмс” и други подобни. А когато отидете и слушате класическа музика, то тя се подкрепя от автомобилния производител „Форд” или от „Дженерал Мотърс” и много други организации, които не биха подкрепили джаза.

Били Кобъм се гневи на щампите, по които определят музиката.

Били Кобъм се гневи на щампите, по които определят музиката.

Милчо Левиев за двата вида музика:

На моите студенти казвам – не трябва да се гордеете, че сте джаз музиканти, трябва да се гордеете, че сте музиканти. Джаз музикантът не е някаква титла, която те поставя над другите жанрове в музиката. И отново ще ви припомня една история – когато един човек се обърнал към Дюк Елингтън след изпълнение на едно от неговите произведения и го попитал:

„Това джаз ли беше?“

Дюк отговорил с характерния си британски акцент:

„Млади човече, има само два вида музика – добра музика и другият вид музика. Вие сам  решете каква музика бе това”.

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах