Един напусна резервата на българските писатели

„Последната територия“ е събитие. Не само за българската литература, убедена съм. Това е книга над българския литературен контекст, един от редките случаи, когато роман на голяма тема не е по-малък от самата нея.

Сюжетът е реалистично фантастичен, като при всяка антиутопия. Сложната структура на романа не позволява той да се преразкаже като проста история, но в общи линии става дума за това как хората се научават да управляват сънищата си – първоначално като психотерапевтичен експеримент, а впоследствие и непрекъснато. Последната територия е именно сънят, наричан често „малката смърт“.

Сънищата в книгата не са някакви налудничави фантазии, а част от свят, чиято цялост Момчил Николов успява да пресъздаде. Сънища с цел и структура, като от постмодернистична анимация, като във фентъзи без приказно-притчов елемент. Всичко това – в среда от психологически и фактологически вярна детайлна реалност. Човешки портрети, почти анатомичен разрез на същността. Истории, които имат значение не само в структурна цялост, но и сами по себе си. Реалистичност, утопичност, антиутопия и фантазия – амалгама от противоречиви характеристики, които умелият и изключително целенасочен разказвач е успял да сплоти в една обща повествователна тъкан.

Книгата „Последната територия“ видимо е плод на продължително и дълбоко проучване. Научната фактология в нея е толкова стабилна, че очевидно е отнела години ровене в специализирана литература, задълбаване в професионални детайли и целенасочено търсене. Същото е отношението на Николов и към пространствата. След „Последната територия“ вече съм убедена, че е поживял доста в Барселона, за която пише с апломба на местен.

Препуснах из книгата с жаждата на човек, открил вода с нов вкус. Не усетих как и кога преодолях първите 600 страници, събуждах се сутрин с нетърпението да продължа. Стремителна книга, въпреки езиковите и повествователни арабески, в които те вкарва. Докато успееш да се запиташ къде точно в общия поток се вписва някой от детайлите, вече се е появил друг, привидно несвързан, но също толкова увлекателен. Впоследствие осъзнаваш, че си минал от един вир в друг, а мозъкът ти е разбъркан, но и стимулиран с все по-нови и различни усещания.

След нея въздъхнах с облекчение – явно е възможно българските писатели да не пишат, сякаш са затворени в резерват. В тази книга няма идилични селца или зли комунисти, липсват фолклорно-битови ритми и диалектно-носталгични езикови форми. Всъщнсот често, докато четях, се улавях да правя нещо, което ми се случва обикновено с преводна литература – опитвах се да направя обратен превод, за да хвана оригинала. Налагаше се да си напомням, че това е книга от български автор.

Изпитах усещане за недостатъчност само на финала – последните 20 страници, които са в тотално противоречие като стил и ритъм с останалите 600. В тях е изведена някак натрапчиво смисловата връзка, която сама по себе си е антиутопичната същност на романа. Идеята на антиутопията е уникална – консуматорското, което унищожава консумацията – но е твърде схематично разкрита. Тук изгубих вяра в разказа. Може би защото въведението от 600 страници предполагаше твърде много и различни варианти на изход, а Николов предлага само един. Вероятно за някои от бъдещите читатели именно този един вариант е точният. За мен не беше, но си давам сметка колко субективно е това.

Безспорно „Последната територия“ ще бъде литературното събитие на годината, когато се появи на пазара. Имах удоволствието да бъда един от бета-читателите, на които книгата беше дадена за прочит, преди да бъде издадена. Тази практика не е типична за родните издателства, „Сиела“ е новатор в това отношение. Надявам се повече читатели да проявят готовност да се гмурнат в свят, който е не просто различен и фантасмагоричен, но и противоречив, и странен.

А най-голямата ми надежда е, че „Последната територия“ ще излезе извън границите на България. Това е възможност да се впишем в модерната световна литературна ниша достойно.