Да си пазим будителите!

Особено лично приемам темата за успания народ и онези, които се опитват да събудят гражданствеността му. Времето е такова – от години съществуваме в летаргия и завити до носа с юргана на цивилизационния си мързел наблюдаваме скрито световните катаклизми. Мълчим си обществено и си крещим виртуално. Направили сме си хиляди трибуни, от които да прокламираме празните си приказки и придърпваме надолу всеки, който се опитва да им придаде смисъл, като ги обедини. Посъбуждаме се от време на време, за да дадем знак, че винаги сме на постовете си, ако трябва нещо и някой да се мрази. Креативни сме в омразата си и не пестим сили и енергия, когато става дума за бой – с думи, с действия, а отдавна вече и с юмруци.

За Деня на будителите миналата година ви разказах историята на един учител. От елитна гимназия, такава, в която целият политически и обществен „елит“ бута децата си да учат. Та точно такъв един родител – с висок пост, доволни доходи и граждански претенции – поръча този учител да бъде бит. Буквално, с истински биячи, по точно организиран сценарий и добре обмислена стратегия това да не се разчуе много-много. Причината – не му харесвали оценките на детето му по предмета, преподаван от същия този учител. Така преподавателят беше пребит. Толкова, че не можеше да ходи на работа с месеци. И беше така професионално сплашен, че и оплакване не пусна. От своя страна елитното училище увери малкото надигнали се срещу това своеволие родители и притеснително любопитстващата малобройна журналистическа агитка, че прави всичко по силите си да овладее положението. То и положение нямаше, тъй като родителят поръчител на боя така добре беше заличил всякакви следи до себе си, че и с размахана над учителската глава бухалка да го бяхме сгащили, нямаше да можем да го обвиним. Тези хора ги могат тези неща, хеле пък в държава като нашата, в която най-лесно е да извършиш престъпление, за което да не бъдеш наказан – даже и „свои хора“ не са ти нужни, достатъчно е само да имаш пари. Затова и година по-късно все още не мога да назова името на поръчителя – нищо, че и аз, и учителите, и Синдикатът на учителите, че и в Министерството на образованието го знаем. Единственото, което последва покрай малкото обществено мрънкане след побоя, беше странното съвпадение, че бащата поръчител набързо загуби високия си пост в организацията, която оглавяваше. А скоро след това тихомълком му беше намерен друг пост. Все така висок и добре платен. Нали нямате илюзии, че този човек така горко се е разкаял, че повече никога няма да използва подобни „методи за убеждение“?

Нека ви кажа каква е ситуацията с този клет, пребит преподавател, с този съвременен народен будител днес. Той продължава да е учител в същото елитно училище. Там все още са децата на голяма част от обществения ни и политически „елит“. Включително и това дете, заради чийто успех пострада учителят. То не се премести в друго училище, какъвто беше планът. Продължава да влиза в часа на същия този даскал, който трябва да го и оценява. Нямам представа какъв е успехът на това дете по въпросния предмет, но защо ли си мисля, че надали рязко се е подобрил. Директорът на гимназията, целият учителски колектив, родителите и, още по-страшно, учениците знаят цялата истина около тази история и ежедневно наблюдават нейното замитане под килима на доброто лице. Мълчаливо мижат, защото нищо не могат да докажат, защото се страхуват, защото не им се занимава, защото не им пука, защото „голяма работа“, защото „минало-заминало“, защото „аз ли ще оправям света“… Реакциите бяха приспани, бунтът – успокоен, пребитият будител – принуден да замълчи. И така всички отново заспаха. Наужким, с премрежени очи и фиктивно похъркване – колкото просто никой да не ги занимава с онази позорна случка отпреди една година.

Трябва да призная нещо. Когато преди година търсех справедливост за този учител, се обърнах към приятели, които са известни в обществото като бунтари. Хора, в чиято искреност и почтеност нямам основание да се съмнявам. Помолих ги за съвет какво да направя като журналист, за да не се забрави и размие поръчаният бой над един учител. В частен разговор, като между приятели, тези хора ме посъветваха да намеря начин да се свържа за помощ директно с… Бойко Борисов. Обясниха ми, че оплакването и притискането на всякакви там институции е тотално губене на време и енергия. Нямало друг начин, разбирате ли? В държавата решава един-единствен човек. От него зависи справедливостта, на него се осланяме за защита на човешките права, той наказва и хвали, той коли и беси. Царят срещу учителя. Господарят срещу будителя.

Не се свързах с ББ. Не защото не мога, а защото щях да вляза в системата, срещу която ритам. Това е като да възхвалявам демокрацията, правейки поклони до земята на краля. Не знам дали все пак вестта за онази мерзка случка не стигна до българския „суверен“, но доколкото неофициалните ми източници посочиха, служебната рокада на родителя поръчител е била дирижирана именно от господин министър-председателя. По класическия начин – сменяме за малко фона, за да запушим устите и да имитираме дейност, минават трите дни на обичайното чудо и след това нещата постепенно се връщат в старите коловози. Както с всичко в държавата, така и с малкото престъпление срещу учителя. Минало свършено, дълбоко забравено.

Знаете ли обаче какво? Ние помним какво направиха миналата година. И онези деца в училището помнят. Колкото и заспало да е обществото ни, все пак и тук има хора, които будуват и заради които от време на време тихото похъркване спира. Има хора, които някъде там, в ателиетата си, в класните стаи, в кабинетите си, в домовете си правят неща, които държат пулса на нацията леко приповдигнат. Всеки от нас познава такива хора. Жената, която години наред организира „Академия на изкуствата Созопол“ Петя Великова. Сам-сама, с помощта на приятели и хора, които й вярват, прави едномесечен арт фестивал в разгара на лятото. Убеждава лично големите ни имена в областта на класическата музика, операта и джаза да правят свои майсторски класове. Организира уъркшоп срещи с най-известните ни театрали. Плаща за всичко това с малкото отпуснати спонсорски пари, семейни спестявания и най-вече благодарение на способността си наистина да мотивира артистите да правят всичко това просто в името на изкуството, заради вярата, че благодарение на него светът наистина е по-красив.

Виждам и Поли. Поли Русева е едно слабо, фино момиче, което преподава изкуство на деца в детски градини. Ежедневно хвърчи с натоварената си с реквизит кола из държавните детски заведения на София и може за минути да построи цяла детска вселена кукли от картон и хвърчащи птици от хартия, изрисувани от невръстните художници. Когато я видят да помахва с ръка от раздрънкания си, цветен таралясник, хлапетата започват спонтанно да крещят „Како Полиииии“ и като пилета се нареждат покрай нея в очакване да рисуват, да пеят или да играят театър заедно. В тези два часа седмично с нея същите тези деца, за които светът често е пълен само с домашни скандали, „ВИП Брадър“, конкурси за красота, квартални мутри и духовна нищета, мечтаят. Пък мечтата, знаем, е първият свободен полет на ума. И веднъж да полетят, той винаги ще се стреми към по-високите пространства.

В моята лична колекция от съвременни будители влиза и Нели Андреева с нейния проект, наречен „Нуша“. Тя е тази солистка на „Филип Кутев“, която успя да събере в своето малко певческо студио млади, гласовити момичета и да ги накара не само да пеят, но и дълбоко да обичат българската народна музика. Виждала съм ги как се приготвят за концерт. Пристигат една по една, облечени в кожените си дрехи, с екстравагантния си грим и слушалките в ушите, от които се долавя думкащия ритъм на някоя съвременна банда. Излизат на сцената с народните си носии, за които се грижат като за по-малък брат или сестра – с любов и внимание. И пеят с онези божествени български гласове, които те карат да политаш над земята и да пребиваваш там със свободния дух на музиката.

Будителите днес са точно толкова незабележими, колкото са били в своето време и като онези, които днес почитаме на този празник. Анонимни са, но тотално незаинтересовани да бъдат в окото на общественото признание. Като онзи майстор дърворезбар, който саморъчно и търпеливо превръща изсъхналите столични дървета в скулптури от птици, дракони, цветя, лица и митични същества. Срещнах го веднъж, докато крачех по тротоара близо до стария хотел „Плиска“. Беше си донесъл шише с вода и малко столче, за да присяда от време на време и да наблюдава как дървото се подчинява на въображението му. Заприказвахме се и го попитах защо го прави. „За да е красиво за всички“, каза. И понеже красотата винаги се споделя, хората наоколо се бяха събудили за нея. В празната, скрита ниша на дънера имаше малка метличка. Оставяла си я там някаква жена, която всеки ден идвала надвечер да измете около работната площадка на скулптора. Приемала това за свой личен принос към поддържането на тази красота. Следобед пък минавал друг човек, който носел по бира за артиста. От време на време съседите наоколо с усмивка наминавали я с парче домашно приготвен кекс, я с набързо закупено парче пица, с което някак да подкрепят делото и неговия автор. До този момент, въпреки гражданската агресия, с която сме свикнали и противно на всеобщото очакване, не се беше случвало някой да е посегнал на недовършената дървена скулптура. Сигурна съм, причината за това е една – събуждането за красивото. Защото няма нищо по-безсмъртно от отворения за безграничната красота човешки взор.

Днес е Денят на народните будители. Денят на онези, които държат очите си широко отворени за истинските ценности отвъд клишетата на делничността. Те са около нас и са много. Пожелавам си само едно – да успеем да си ги опазим.